[book review]Atlantis Unleashed/Освобождението на Атлантида

Заглавие: "Освобождението на Атлантида"
Автор:Алиса Дей
Поредица: Воините на Посейдон #3

Предпрочитно:
В ревюто си за двете новели, събрани във "Воините на Посейдон" си признах как обичам тази поредица, въпреки че ѝ намирам немалко слаби места. Затова тук предпрочитно няма да се спирам на това, а нека поговорим за Джъстис :) Джъстис беше един от героите, привлекли вниманието ми още от първата книга и от тях той първи в поредицата се обзавежда със собствена история. За интереса ми към него значение има и факта, че от самото начало си го представям като Гримджоу, заради тази му синя плитка (жалко, че не са я отразили на корицата).Но, естествено, по-важен бе вътрешният му конфликт, тези тайни и напрежение, които кипяха в него, и които досега само чакаха сгоден миг да избият на повърхността.

Историята:
За да спаси братята си, лорд Джъстис прави огромна саможертва, предавайки се доброволно в ръцете на жестоката богиня Анубиса. Отхвърлен и ненужен, след като тя си е поиграла с него, той скита без надежда за спасение. Едно-единствено нещо предпазва съзнанието му пред поривите на лудостта - образът на неговата лейди... която той обаче никога не е виждал, и не вярва да е нещо повече от измъчен мираж.
Неговите братя по кръв и по призвание обаче нито за миг не се отказват от идеята си да го спасят от ноктите на Анубиса. Те може и да съумеят в това, но ще трябва нещо повече, нещо по-силно от обединените усилия на цялото атлантско войнство, за да спаси Джъстис от собствената му раздвоена и разкъсана същност.

Следпрочитно:
Уау. Shocked

Ако трябва да обобщя тази книга с една дума, това ще бъде тя. "Освобождението на Атлантида" ме свари напълно неподготвена и аз, свалила гарда, изведнъж се оказах лице в лице с книга, която ми хареса в пъти повече от своите предшественици. За да се защитя, нямах други избор освен да изкарам всички суперлативи от речника си.

Аз съм мрънкало. Или, по-точно, посочвам, когато нещо не ми е харесало в дадена книга. Но след мощната офанзива още от началото, тази книга не ми даде възможност да мрънкам. Странно на какви неща е способна една малка рибка, не е ли така?
Защото главното ми оплакване винаги е било, че нещата се развиват твърде бързо, че героите се влюбват безпаметно преди да имат време да се опознаят. Но тук това малко късче дърво, преплувало времето и пространството, свързва Джъстис и Кийли. Чрез спомени, чрез образи, чрез мечти, чрез откраднати надниквания в душата на другия, те се опознават по-добре дори от самите себе си, преди даже да са срещнали. Този факт така неимоверно ме трогна, че с трепет чаках мига на срещата, на осъзнаването, че другият е реален. И че е точно този друг, когото можеш да наречеш свой.

Освен това, Кийли определено е най-добрата героиня досега. Защо? Защото без съмнение реагира най-адекватно. Алелуя! Най-накрая някой първо да се разтрепери от страх при вида на огромен агресивен непознат, а чак после да се разтрепери... от други неща. lol!

Кийли ме спечели чрез една много странна комбинация от свойства - способността ѝ да е адекватна на ситуацията в едни моменти - и да се абстрахира напълно в други. Като да речем, когато се радваше на откритията си в пещерата, игнорирайки Джъстис. Мисля, че всеки, успял да игнорира някой като Джъстис, заслужава бонус точки.

За Джъстис вече поговорихме, затова само ще допълня едно - това момче най-накрая разбра какъв е пътят към женското сърце:

""Опиши ги отново, моля те. Мисля, че мога да ни заведа при палачинките!"

Ето за какво си говорим lol!

В този етап на ревюто ще вметна единственото си оплакване - че самото спасяване на Джъстис сякаш просто се случи, един deus ex machina, който разреши проблема и позволи на Джъстис и Кийли да се съберат на едно място и историята да продължи нататък.

След това обаче сюжетът продължи с доста неочаквани обрати. Признавам, бях даже забравила, че търсят именитите скъпоценни камъни! affraid

Освен това, беше прекрасно да наблюдавам как се развива връзката на Джъстис и Кийли, как двамата опознават кътчетата на съзнанията си и съумяват да преборят - или да приемат слабостите си. Е, да не останете с впечатление, че двамата си общуват едва ли не само в епистоларна форма Laughing

Спокойно - точно в това отношение Алиса Дей още не е разочаровала читателите си albino

Кхъм, и може ли да спомена и прекрасната сцена, където Аларик спасява Куин, и която направо ми накъдри косата и ми изви сърчицето като изстискано парцалче? Хей, дори и само заради тази сцена бих обявила книгата за по-добра от предходните.

И така, това е. Знам кога да се призная за победена и не се срамувам да развея бялото знаме lol!

(за целта на упражнението, представете си, че на него не пише ~lol~ ) Официално обявявам "Освобождението на Атлантида" за любимата ми от поредицата досега... и за по-специална.

И знаете ли какво? Май сега ще ида да си препрочета една-две сцени. study

Добре де, едната ще е с Аларик.

Title: Atlantis Unleashed
Author: Alyssa Day
Series: The Warriors of Poseidon #3

Pre-read thoughts:
In my previous reviews about this series, I stated often that this is one of my guilty pleasures - I find many flaws, and yet I love it and continue reading it. So now I won't discuss this again all over, but instead I will talk about Justice himself and his cover interpretation (the bulgarian cover). Since the first volume, I find him one of the most interesting characters, and in any case, he was the first of my favourites with a story of his own. I always imagined him rather like Bleach's Grimmjaw and it seems such a pity that none of the covers reflected his blue braid. Still, I vote for my language's cover. But of course, more important for my interest was his inner conflict, all those secrets and pressure, always keeping him on the edge.

The story:
In order to save his brothers, lord Justice made a terrifying sacrifice and gave himself to the dark goddess Anubisa. After she was done with him, she threw him down the abyss, where Justice was to wander without hope. Only one thing was keeping the madness inside him at bay - the mirage of a woman - his lady, whom he had never met.
His brothers hoever never thought of leaving him. And they may succeed, but something far more powerful than all of Poseidon's warriors will be needed to mend Justice soul.

After-read thoughts:
Wow.
That would be the word I'd use if I have to summarize my experience with this book. It was just that it exceeded my expectations on so many levels, it was so much better than it predecessors, I just wasn't ready for it. So in order to protect myself from this assault. I had no other choice but to bring forth all the superlative words.
I tend to always find things to whine and complain about in a book - even if I liked it as a whole, but Atlantis Unleashes almost robbed me from this right of mine. It is weird how much stirring a little wooden fish can do. eh?
Because always my first and biggest complain was about how fast things were going, without even giving the characters a chance to know eachother on a deeper level. But here, this piece of wood, traveled through time and space, connects Justice and Keely. And with images, memories, dreams, secret stolen glances into the other's soul, those two come to know each other even before they met. This fact moved me so deeply, and I couldn't wait for the moment when they will finally meet, when they will see the other one is REAL, and that he really is the ONE.
Besides, Keely is no doubt the best female lead so far. Why? Because she was the first to act adeqatelly and first freak out a little when she met a huge agressive and unstable stranger. Hooray! She also won me over with one very strange combination of qualities - her ability to be adequate to the situation at one time - and to abstract at other. Like when she totally ignored Justice when observing the cave. I mean, everyone who can ignore Justice should recieve bonus points.
And as for Justice, I think the guy was the first of the warriors to find the route to a lady's heart. Pancakes. Now we are talking.

And here I will add my sole complain from this book (yup, it can't be avoided) - that the resque of Justice just... happened. It wasn't thanks to his Brothers, nor exactly because of Keely. I was hoping for something dark and dramatic, but the guy just literally popped out of nowhere into Atlantis. It was as if the author was desperate to finally bring him and Keely together and go on with the story.

After this however I liked how the story went. There were some very interesting turns and twists and I was reminded that the Wariors were actually after the different jewels - a fact I've totally forgoten about. And it was great to watch the relationship of Justice and Keely, how they both stoog against hardships - or accepted their own weaknesses. Btw, rest assured - in case you were worried Alyssa Day suddenly had started to write her romance all platonic... well she hadn't.

Oh, oh, and may I mention the beautiful scene between Alraic and Quinn that just melt my heart? Even if it was only for this moment from the book, I'd say it was better than the previous ones.

In conclusion, this is my favourite book from the series so far. And I think I am about to reread a chapter or two.. and oh well, at least one of them will be about Alaric.:D

Challenges: