About Me

Моята снимка
Здравейте! Аз съм Нина - или Топчо :) Добре дошли на моите странички, където плямпам основно за книжки и разни сръчности.

Follow by Email

Последователи

Етикети

понеделник, 31 юли 2017 г.

[book review] Tales of Trenzalore


Заглавие: Tales of Trenzalore
Автори: колектив

Поредица:Doctor Who
Жанр:фантастика, драма, приключенски

Топчеста оценка: 4 звезди
За хората, които обичат Доктор Кой, Трензалор е без съмнение знаково място. Освен че е известно като лобното място на Доктора, че в крайна сметка приключенията му тук доведоха до "презареждането " му с животи и промяната в Капалди; едва ли някой е забравил, че по време на засадата тук Доктора прекарва достатъчно време, за да остарее. 900 години, пълни с приключения по време на засадата на Коледа, които още никой не е разказал, В този контекст е ясно защо се изкуших да взема тази книжка веднага щом я видях.
Както обаче винаги става при мен, от момента на купуване до този на прочитане имаше доста време. Тази година реших да изгледам/наваксам със сериала (бях стигнала до средата на девети сезон), започнах всичко отначало и избрах точно момента след съответните епизоди, за да наваксам с Приказките от Трензалор. Йей за тайминг!
Книгата съдържа четири историйки, всяка около 50-60 странички. Самите сюжети бяха интересни, но не и изключителни.  Нямаше нещо, което значително да повлияе начина, по който гледаме на сериала, което е нормално като се има предвид, че това са допълнителни новелки. Но нямаше и информация, която да разшири светогледа ни, само малко за историята и географията на Трензалор. А въпреки че в историите го имаше онзи обрат, характерен за приключенията на Доктора, малкият обем не беше позволил да е толкова сложно и пълнокръвно, колкото един истински епизод (или роман - трябва да препрочета Шада).
Въпреки това Приказки от Трензалор имаше две особено силни страни, заради които съм сигурна, че всеки фен ще ги оцени и ще им се радва. Първо - чудовищата. Тук не се срещаме с обичайните противници. Доктора не се бори със сайбърмени или далеци, или ридаещи ангели, или Господаря. Вместо това се сблъскваме с врагове, които виждаме доста рядко - например древните марсиански Ледени воини. Или пък пластмасовите манекени. Помните ли ги, от първия епизод с Еклестън? Когато аз поне си мислех - утф? Този сериал сериозно ли? Честно, не съм очаквала да ги видя втори път, но браво на автора,който се е сетил да посегне към тях. Имахме и чудовища, познати само от класическите епизоди. За тях няма да ви спойлвам много ако не сте ги гледали и не сте ги разпознали от корицата. Едно от тях бях срещала заедно с Четвъртия и Сара Джейн, но това от последната история бе напълно непознато за мен. Съответно, това беше и най-вълнуващият разказ.
Втората сила на Приказките е, че тук виждаме Доктора да старее - неслучайно акцентирах на това още в началото. Това е лукс, с който малко от превъплъщенията на Доктора могат да се похвалят - може би само първият? Не знам, но този факт тук наистина ме трогна. Историите са подредени хронологично и макар и с прескачания виждаме Доктора да трупа години, спомени и белези; докато се превърне в една неразделна част от градчето Коледа. В любимия ми последен разказ Докторът беше най-възрастен, една крачка от Доктора при края на обсадата. Окуцял, забравящ, но повече от всякога Дванадесетият доктор. Авторите заслужават похвала и за това, че ако не друго, бяха успели да уловят същността на Мат Смит като Дванадесетия във всяка история.
Приказките от Трензалор ми бяха емоционални, повече на фен ниво, а не заради конкретни събития, ако изобщо разбрахте какво искам да кажа. Бяха ми и интересни като истории, макар и не чак толкова, колкото се бях настроила. Вярвам обаче, че на феновете ще им допаднат и ще ги зачовърка да се поровят из класическите епизоди за ретро чудовищата. Поне на мен ми се прииска (щото си нямам друга работа )


вторник, 25 юли 2017 г.

[book review]"Зеленият вампир"- Петър Бобев


Заглавие: "Зеленият вампир"
Автор: Петър Бобев

Издателство:Библиотека Фантастика?
Жанр: научна фантастика, приключенски

Топчеста оценка: 4 звезди
Друго: Варненска библиотека

Редовно минавам през раздела за бг литература в библиотеката, но тази година не си бях тръгвала оттам с нашенска книга. Основното ми оплакване (за което мога да напиша цял пост) е, че твърде често никъде на самата книга няма информация за сюжета и не мога просто да се впусна и да си харесам заглавие. При старите книги това се дължи на самата мода за кориците, или на повторното подвързване, но ако отвориш, понякога вътре има антоация и - о! - съдържание, о, сладки отминали дни. С новата литература положение е още по-трагично, защото това място е заето от ненужно дълга биография на автора, възхитени препоръки от други писатели и издания, общи хвалебствия и накратко нищо, което да ме ориентира ще харесам ли тази книга или не.
В този ред на мисли, не съм сигурна как и защо си тръгнах със "Зеленият вампир", при условие, че вече бях награбила над 1500 страници нето. Но "Вампирът" си намери пътя към мен, и трябва да призная, тази малка приключенско-фантастична новелка не натежа.
Книгата не е наименована в чест на някой модерен вампир-веган, който смуче биоенергии и сок от целина. Всъщност, книжката е чиста научна фантастика без да се откланя към фентъзито. Издадена е преди трийсетина години и можем да приемем, че събитията се развиват горе-долу тогава. Дори, ако не бяха някои избори на автора, лесно биха могли да се случват и в наши дни.
А историята е следната: дълбоко в джунглите на Мадагаскар се събират трима необичайни герои. Ботаникът Иван Стамов е тук по проект на ЮНЕСКО, за да доразвива дисертацията си за книжните растения и е очарован от богатството, което намира тук след дългото проучване само на венерини мухоловки. Отец Доминик е мисионер, дошъл уж да проповядва Божието слово, но мислите му са заети със съвсем друго богатство - пиратско съкровище, легендата за което е намерил сред аналите на манастира. Третият герой пък е Ратулу - малгаш, човек от коренното население, който е черната овца на своето село. Късметът му съвсем му изневерява, когато го обвиняват, че е причинил мор по пилците и е принуден да бяга.
Пътищата на тримата се пресичат една паметна нощ и се оказва, че водят към едно и също - владенията на тайнствените третретретре и обожествения от тях Зелен вампир.
Леко напомняща на "Планетата на маймуните", леко на "Изгубеният свят", "Зеленият вампир" все пак беше достатъчно оригинална и вълнуваща. Чудно четиво за два дни, перфектно побиращо се в дамска чанта - факт, поради който трябва да обърна повече внимание на книжките от тези фантастични библиотеки.
Особено в първата половина на книгата ми беше много приятно да потъна в света на Мадагаскар, изпълнен с екзотика и суеверия. Не знам каква част от тях са истина и каква - принос на автора, но се беше получило много добре. Малгашките поговорки, с които бе изпълнена речта на Ратулу съдържаха немалко смисъл, а споменаванията на зверовете и духовете, населяващи тази непроходима джунгла, ме потопиха до уши в едва култура, за която дори не знам доколко е истинска. Легендите за прадедите - крокодили, магичните лемури и хамелеони, дългокосите речни "русалки" бяха нещо ново и така непознато, че изобщо нямаше да се възпротивя, ако книгата бе разработила тази фантастична страна на нещата.
На този вълшебен фон споменаванията на БАН, Париж или България, научните обяснения и като цяло връщането към реалността, не ме подразни - дори напротив - стана ми едно такова комфортно и домашно. Като цяло останах доволна от логиката и обясненията, които получих. Авторът бе успял добре да развие и да разкаже за третретретре (в един момент се бях обезпокоила, че ще са просто хищни, привлечени от блясъка свраки) и беше успял да събере всичко това комфортно в малкия обем на книгата.
Във втората половина на новелката обаче обясненията, размислите и страстите бяха малко твърде обилни. Мисля, че и авторът и хората, работили над книгата си бяха дали сметка за това. Авторката, написала послеслова, бе подчертала, че това е книга, насочена към младежко-юношеската аудитория и в името на познанието този водопад от информация е допустим, "стига да има баланс". Напълно поддържам тази теза, но именно ако има баланс. В началото малгашките истории и ботаническите знания комфортно се наместиха около Ратулу и Стамов. Към края обаче бяхме бомбардирани от терминология и хипотези под формата на вътрешни монолози или направо словоизлияния на всеослушание в не особено подходящи моменти.  Добавяме към това и свръхидеализираната във всяко отношение - физическо, морално и интелектуално - фигура на Иван Стамов, която малко ми досади. От тези два фактора книгата леко пострада - не фатално, но достатъчно да не ѝ дам 5 звезди и да ми се стори останала няколко десетилетия назад. Трудно ми е да кажа, дали ако аз я бях намерила преди 10-15 години, щях да съм на друго мнение.
Останалите звезди обаче ги дадох без колебание. Беше приятна, бърза приключенска история, на която се радвам, че попаднах.

събота, 15 юли 2017 г.

[book review] "Музей на страха" - Дъглас Престън и Линкълн Чайлд

Заглавие: "Музей на страха"
Поредица: Пендъргаст #3
Автори: Дъглас Престън и Линкълн Чайлд

Издателство: Ергон
Жанр: крими, трилър

Топчеста оценка: 5 звезди
Друго:Варненска библиотека, препрочит

Срам и позор за мен! Скъсах се да обяснявам как именно тази и следващата книга са ми любими, но щом зачетох се оказа, че съм сляла образа на Марго с този на Нора Кели, съвсем изключвайки последната от повествованието! Излиза значи, че съм забравила доста. Но това значи нови (повторни) изненади! Ако предното ревю беше за осъзнатото препрочитане, то това ще е за радостите на препрочитането на чисто.
В "Музей на страха"  завръзката е както често в тези книги около трупове и кости. Този път обаче жертвите са отпреди 100 години и труповете им биват намерени под стара разрушена сграда. Подозрително припряно местопрестъплението бива разчистено, така че археоложката Нора Кели успява да хвърли едва бегъл поглед- Той обаче е достатъчен, за да не ѝ дава мира и тя се съгласява да продължи да помага на Пендъргаст не на последно място за да утоли собственото си любопитство. Щом на сцената излиза и убиец - папагал, двамата се задълбават все по-дълбоко в миналото, за да разкрият истината за събития отпреди век и връзката им с днес.
Визуално в главата ми това  бе книгата с най-мрачна атмосфера. Подземията с трупове, нощните промъквания (доста забавни, всъщност), изоставеното имение, носещо всеки белег на къща на ужасите - или най-точно - "музей на страха". Старият Рен, който властва в подземията на библиотеката и любимото ми - така реалистичното, почти физическо пренасяне в миналото. Там ни чака епохата на индустриализацията - изпълнено с дим небе, гладни, препълнени улици и домове, започнали да се затлачват реки. Как да не вижда човек тези картини само в сиво-кафяви окраски? И едно едва-едва по-цветно петно - зелената рокля на Мери Грийн, която е първата улика в това разследване...А тревогата на Пендъргаст и неочаквано личното му отношение с намеци за дълбоко заровена тъмна семейна тайна са последната нагнетяваща капка, така че през цялата книга читателската ми струна на тревога бе прекрасно опъната и готова да затрепти.
Май именно атмосферата бе оставила по-ярка следа у мен, защото, както признах, бях позабравила героите. Освен, че съвсем бях изключила за Нора, бях забравила самоличността на убиеца, макар да помнех мотивите му. Доста дълго, почти до последно, се колебаех между двамата си заподозрени и не можех да реша кой е точно "папагалът". А Нора, особено в отбор със Смитбек, беше чудно нововъдение- Някой ден трябва да наваксам със "Златото на Кивира", която не е част от "Пендъргаст", но изглежда тъкмо там се срещат Бил и Нора. Наистина тряба, защото все още не ми е ясно как е успял да я спечели :D

Рядко обаче ми се случва да имам ревю без оплакване и спойлери, поне мъничко
Click to view spoiler!
Така и не можах да приема на сериозно извличането на еликсир са безсмъртието от кауда еквина - крайната част на гръбначния мозък. Ако беше някакъв тумор с уникални регенеративни способности, или дори хипофизата, както в първата книга, с или без вирус, щях да съм по-доволна. Предлагам размяна - вместо хипофизи, звярът М'бвун да хапва миелин.



Това оплакване обаче ни най-малко не ми помрачи удоволствието. А тъй като тази книга може да се чете съвсем самостоятелно, горещо ви я препоръчвам за плажа. Все пак установихме, че лятото е време за трилъри.



понеделник, 10 юли 2017 г.

[book review]"Дръзка съдба" - Линда Хауърд

Заглавие: "Дръзка съдба" / Son of the morning
Автор: Линда Хауърд

Издателство: Плеяда
Жанр: романтика, исторически, съвременен, намек за фантастика

Друго: от библиотеката, прочетена 2016

Топчеста оценка: 3 звезди

Линда Хауръд от няколко години е в списъка ми с автори, които бих искала да пробвам. Попадах обаче все на съвременни любовни романи, и то в моменти, в които не бях в подходящото настроение (съвременните не са най-предпочитания ми субжанр в романтичната литература). Затова пък си умирам да чета истории, в които реалното леко се прелива с някаква вълшебна нишка, но не чак дотам, че да ги наречем фентъзи или фантастика (личен фаворит тук ми е поредицата за Ключовете на Нора Робъртс).

След шокиращото убийство на съпруга си и брат си, младата преводачка от древни езици Грейс се оказва бегълка – преследвана както от закона, така и от екзекуторите на семейството си. Без никакви умения за оцеляване на улицата, тя носи със себе си само вродената си упоритост и записите на ръкописа, заради който я е сполетяло това нещастие. За да избяга от мъката, Грейс се впуска да разгадае тайните на този древен документ – и миналото, в лицето на Нийл от Шотландия, ѝ протяга ръка и я въвлича по много по-буквален начин, отколкото тя би предположила.

 Идеята за комбинация между романс, трилър и пътуване във времето много ме привлече и започнах книгата с голям ентусиазъм. Историята започна много драматично – след една кратка сцена, в която виждаме семейното щастие на Грейс, животът ѝ се преобръща за една нощ. Боях се, че тази първа част, преди срещата ѝ с Нийл, ще бъде по-отегчителна. Изненадващо обаче, тя се оказа дори по-интересната. Борбата на Грейс, оцеляването ѝ на улицата – както физическо, така и психическо, израстването ѝ като героиня бяха много реалистични и ми беше така лесно да ѝ съпреживявам, докато преминаваше през различните фази – от отчаяние и пасивност към решителност и действие. В тази половинка на книгата между другото се срещаме и с някои много интересни второстепенни герои, които помагат на Грейс по пътя ѝ. Изобщо тази част от романа се оказа учудващо жива и приятна за четене.

Разгадаването на ръкописа и изграждането на връзката между Грейс и Нийл бяха елементи, които едновременно ме интригуваха и малко разочароваха. Това е може би единственият случай, на който съм попадала, в който пътуването във времето е обяснено чрез диета :D Още не съм решила дали това е гениално или абсурдно решение от страна на авторката, но за целите на това ревю ще го считам по-скоро като положителна черта. Нещата между двамата герои от една страна се развиваха както очаквах, но се надявах в тези полусънни докосвания между времето и пространството те тихомълком да се опознаят по-добре. Да се пресегнат един към друг не само за ласка, но и за да докоснат и разберат другия. Нийл да пренесе у Грейс твърдостта на ръката си в битка, докато тя тренираше; тя да го предупреди във виденията си за някоя опасност.

 Може би ако бяха изградили по-здрава връзка помежду си, историческата част на романа щеше да ми хареса повече. Повечето от събитията в Шотландия бяха интересни (все пак, трудно е да не е интересно, когато се разхождат шотландски полички наоколо), но нещо не ми достигаше. От една страна, определено исках нещо повече от Грейс и Нийл. От друга, разкритията от ръкописа предполагаха много по-шеметно пътуване и намеса във времето, а-ла let’s kill Hitler. И аз чаках, и чаках, а краят дойде, и изобщо не бе така грандиозен, както очаквах.

В цифров вид, давам 3 от 5 звездички на „Дръзка съдба“. Първата половина от книгата беше доста добра и всъщност може да ме накара да преосмисля намеренията си относно другите съвременни романи на авторката, особено тези, в които има замесено престъпление. Но също така сложи летвата твърде високо, и даде обещания за събития и за потенциали, които не можа да изпълни и затова след като затворих за последно книгата се почувствах измамена.

неделя, 2 юли 2017 г.

[book review]STAR TREK Лицата на огъня - Майкъл Ян Фрийдман

Заглавие: "Лицата на огъня"
Поредица:STAR TREK
Автор: Майкъл Ян Фрийдман

Жанр: научна фантастика
Издателство: Калпазанов

Топчеста оценка:3 звезди

"Лицата на огъня" е втората книжка в мини поредицата на Калпазанов, макар че в оригиналната и доста по-голяма серия самостоятелни Стар Трек книжки подредбата да е доста по-различна. Все пак я карам по техния ред, макар че не съм сигурна защо изобщо реших да се изтезавам, при условие, че имам други СТ книжки на хартия в оригинал. Тук преводът вдига нивото на абсурдност спрямо предната книга, правейки клингоните на клингънианци и измервайки скоростта в орбити.  Орбита 9. What. The. Actual.Fuck.
Както и да е. Предишната история много приятно фокусира върху Ухура и Чеков, двама герои, на които не се обръща много внимание. Същевременно акцентира точно върху този аспект от сериала, който най-много обичам и уважавам - откриването и разбирането на нови култури.
Тук връщаме акцента на Кърк. На път за дипломатическа мисия Ентърпрайс минава да нагледа колония, която работи по проект за тераформиране. По стечение на обстоятелствата, в момента там се намира стара изгора на Кърк. Срещата им обаче е кратка, защото на друга планета назрява конфликт между две фракции. Междуособици има и в империята на Клингоните (изненада!) и изведнъж малката колония се оказва на прицел.

Има ли Кърк, има и свалки. Този път обаче свалките са в минало време - срещаме се с бившо гадже на Кърк и нейното синче. И имаме драматично I am your father. Или по-скоро, He is his son. Това не го броя като спойлер, защото е изнесено още на първата страница на книгата. Тази сюжетна линия откровено ми досади. Всички знаем за любовните похождения на Кърк, който във всеки епизод намира нова красавица; затова и не мога да приема на сериозно приказките как това била голямата му любов - и то за герой, който срещаме в рандъм книга и едва ли ще видим повече. Издаването на "тайната" за сина пък беше повече от лошо решение от гледна точка оформление - един абзац от средата на книгата бе изваден и сложен като тийзър преди първа глава.
Сюжетът поддържаше ниво на интерес около средното. Спок пое основно действието в главите за колонията. Това донякъде спаси нещата - и Спок не беше на върха си, но пак си е той, още повече че Кърк и синът му хич не ме засегнаха. Трябва да призная обаче, че въпреки предразсъдъците ми към тази сюжетна линия, всъщност останах доволна от края и от решението, което взе майката.
Във всеки случай, интересни ми бяха два други пункта - вътрешните отношения в империята на клингоните на първо място. Техният сложен воински код на честта, комбиниран с откровено подмолните им тактики за изкачване в йерархията ми бяха доста любопитни, а и нямам много ясна представа за политическата обстановка от времето на TOS. Като горд фен на TNG съм свикнала от другата страна на фронтовата линия да са Ромулус или Кардасия, а клингоните, макар и много да се репчат, да са редом с Федерацията. Така това ми напомни колко реална и динамична е политическата сцена на Стар Трек.
Другата точка, която ми беше любопитна, бе базата на религиозния конфликт, който трябва да решат дипломатите, изпратени с Ентърпрайс, и също толкова абсурдното му решение. Сигурна съм, че за чужд наблюдател и земните дрязги биха изглеждали така.
"Лицата на огъня" беше сравнително интересна, но по-скоро като допълнителни късчета информация за една любима фен-вселена, не заради герои или сюжет. Става за върли фенове и определено отстъпва на предната.