About Me

Моята снимка
Здравейте! Аз съм Нина - или Топчо :) Добре дошли на моите странички, където плямпам основно за книжки и разни сръчности.

Blog Archive

Follow by Email

Последователи

Етикети

неделя, 30 юни 2019 г.

[book review] "Питър Пан в алено" - Джералдин Макохран


Заглавие: "Питър Пан в алено"
Автор: Джералдин Макохран

Жанр: детски, приключенски, фантастика
Издателство: Аделфи
Топчеста оценка: 5 звезди

Бележка: официално продължение на романа на Бари от друг автор

Официалното продължение на Питър Пан - по-вълшебно, по-нежно и по-мило, отколкото очаквах - и дори от оригинала.
Никога не съм била голям фен на Питър Пан, въпреки че харесвах магията и приключенията на Небивалата земя. Питър и Звънче/Камбанка така и не успяха да ме пленят със своя чар. Преди няколко години видях това прекрасно издание на - изненада! - официалното продължение на Питър Пан. Беше толкова красиво и толкова евтино - наистина!, а моите книжни ангели са толкова слаби, че го купих. След това ме чака с години - както често се случва у нас, да се наканя и да преодолея неверието си към Питър Пан и към продълженията от други автори.
Когато накрая откликнах на позива му, "Питър Пан в алено" щедро ми се отблагодари за доверието.

Както започват много продължения на детски книги, тук Уенди и всички изгубени деца са вече пораснали. Нещо от сънищата им обаче ги вика обратно и те приемат нелеката задача да станат отново малки и да намерят пътя към Небивалата земя. Когато пристигат, я заварват хем същата, хем променена . Лятото си е тръгнало, а Питър е заменил туниката от листа с дреха от алени пера. Но игрите са все така забавни и бързо поглъщат децата - чак до степен да спрат да забелязват някои детайли...

Въпреки предубежденията си, много бързо потънах в тази приказка. Приключенията бяха съизмерни с тези от оригинала - истински феи, пирати, индианци, а което не е истинско, бързо бива въображено - от дракони до съкровища. Нови врагове и забравени познати се лутат из тази променена Небивала Земя, а Порастването дебне отвсякъде и заплашва дори Единственото дете.
Всяка сцена и дума в тази история бяха така хубаво избрани и премерени, че се превърнаха направо в магия, равна по сила на тази, която може да връща феи към живота. Джералдин Макохран прекрасно се бе нагодила като звучене към Джеймс Матю Бари. Същевременно обаче тази книга бе по-нежна и мила. И то по един дискретен начин, който да не смути приключенията, но който усетих много дълбоко. "Питър Пан в алено" бе по-толерантна към злощастните възрастни, неуспели да избегнат проклятието на порастването, дори и самият Питър да не е толкова благосклонен. А от време на време прозвучаваха кристално тъжни нотки, като от кларинета на Малчо. Те разказваха за война, вдовци, изгубени деца, изгубени майки, изгубени постижения. Неща, които се спотайват под повърхността и те хващат неподготвен, за да отекнат право в сърцето ти.

"Питър Пан в алено" наистина бе прекрасна книга. Лично за мен - по-хубава от оригинала, дори и някой да каже, че това твърдение е кощунство. Това е книга за деца, в които се крият възрастни и възрастни, които още са деца. Но най-вече е за хора, които избират да ги е грижа, а точно това в голяма степен ми липсваше в оригинала.


сряда, 19 юни 2019 г.

[book review]"Играта на ангела" - Карлос Руис Сафон [book club]

Заглавие: "Играта на ангела"
Автор: Карлос Руис Сафон
Поредица: Гробището на забравените книги

Издателство: Изток-Запад
Жанр: мистерия, трилър, магически реализъм, исторически, фантастика
Топчеста оценка: 5 звезди

Бележка: четена за клуб Орбита

В началото на 20 век, в Барселона, младият Давид Мартин мечтае за едно - да пише. И въпреки че това несъмнено му се удава, съдбата е все неблагосклонна към него - той е принуден да пилее таланта си недооценен, списвайки за вестник; или като автор в сянка, изцеждан от безскрупулните си издатели. Докато един ден съдбата решава да му направи услуга - или може би лоша шега, като го завежда в Гробището на забравените книги. В това убежище, достъпно за малцина, ръката му се насочва към една книга - "Лукс етерна" - която противно на заглавието си е изпълнена с много повече мрак, отколкото светлина.
Давид най-накрая приема предложението на един тайнствен - и плашещ - благодетел, без да подозира, че това ще го поведе по пътя на автора на "Лукс етерна" и ще се окаже пагубно за него, за хората, които обича, и дори може би за човечеството. Защото думите имат сила.

В анотацията си "Играта на ангела" е описана като лошата сестра на "Сянката на вятъра". Отначало приех това сравнение като част от мелодрамата, съставяща стила на Сафон, но след като я прочетох, няма как да не призная колко е точно. "Играта" е по-мрачна и по-опасна, Давид е "по-големият брат", по-суров и по-обръгнат, без  младежкия оптимизъм и вяра на Даниел, любовта е обречена от самото начало, дори и Барселона тук бе по-недружелюбна, отколкото в "Сянката на вятъра". С тази атмосфера, "Играта на ангела" ми хареса дори повече от "Сянката", дори и героите там да ми станаха по-близки и по-мили на сърцето.
Макар да е вълк-единак, Давид все пак не е сам в историята си. Няколко герои изпъкват повече в сюжета  - една от тях бе любимката ми, Изабела. Дива и прекрасна, много страници таях надежда, че тя ще намери място в сърцето на Давид. Въпреки че това не се сбъдна, тя си остана лъча светлина в тази история, и връзката с предишната книга (за която дълго не си дадох сметка). Единствено съжалявам, че не разви писателския си потенциал - надявах се и тя да изживее своето приключение в Гробището на забравените книги. Може би в следващия роман?
Другият герой, който ме докосна, бе Педро Видал и неговото приятелство и съперничество с Давид. В читателския мненията за този герой бяха леко противоположни, но за мен той бе положителен, трагичен герой, и финалните сцени с него бяха едни от най-емоционалните в книгата, по-силни от който и да е момент с Кристина - възлюбената на Давид.
Като структура и посока, "Играта на ангела" следва в голяма степен примера на голямата си сестра. В горе-долу три-четвърти от обема си тя заплита историята, гради атмосфера и заплита ведно човека и книгата му. А в последните страници попадаме във водовъртеж от екшън, и сюжета тръгва в съвсем нова и неочаквана посока! Както и в "Сянката", не ми хареса тази рязка промяна на фокуса.Искаше ми се повече да задълбочим върху това, което имаме, евентуално да открием малко завесата на тайната на този ангел и играта му. Но както казахме в началото, Сафон май малко си пада по мелодрамата :D Затова пък, както често се случва, съм противно на общото мнение по отношение на епилога - обожавам го! Странен, твърдо магично-фантастичен (докато в "Сянката" можехме да поспорим къде необяснимото е плод на обстоятелствата и въображението) и обвързващ всички малки неща в книгата в нещо съдбовно... и тъжно. За мен това беше перфектният завършек на такъв тип история.

Ако и на вас "Играта на ангела" ви е харесала, то естествено, не пропускайте първата част - многократно досега спомената "Сянката на вятъра" - която има ревю в блога ТУК . Ако копнеете са още историческа атмосфера с щипка магия, обърнете внимание на "Картата на времето" на Феликс Палма. Също испанец, също Изток-Запад. Случайност? Не мисля :)

А пък аз търпеливо ще чакам в читателския клуб да се върнем към Сафон за третата част от поредицата му. "Затворникът на Рая" чака свобода.

четвъртък, 13 юни 2019 г.

[book review]"Жената от Танжер" - Кристин Манган[book club]

Заглавие: "Жената от Танжер"
Автор: Кристин Манган

Жанр: трилър, психологически
Издателство: Прозорец
Топчеста оценка: 3 звезди

Бележка: четена за читателски клуб "Орбита"

Алис е избягала от миналото си в Танжер, Мароко. Но това, което е смятала да бъде ново начало, заплашва да се превърне в клетка - Алис се чувства затворена между преследващите я спомени, охлаждащите се отношения със съпруга ѝ и екзотичния свят, в който не успява да се впише. Миналото обаче не я е забравило и един ден чука на вратата ѝ. И почти против волята си Алис отваря.
Някога с Луси Мейсън, бедната стипендиантка, с която са били съквартирантки в колежа, я е свързвало съкровено приятелство, докато един инцидент и една тайна не ги разделят. Дали появата ѝ ще помогне на Алис да се помири с миналото, или напротив - ще разбуни духовете, докато не я погълнат?


"Жената от Танжер" е роман на атмосферата. От една страна, това е атмосферата на една екзотична страна през 50-те години. От друга - психологическият съспенс, който се натрупваше глава след глава.

Времето и мястото на събитията. Време, което е останало като синоним на елегантност и стил, но и на назряващо на много места напрежение. А такова място  е Танжер, Мароко - град с множество имена, град на древна история и  модерни опасности, на стари гробници и модерни измамници по улиците и в джаз клубовете. Град, който една жена ще познае и ще се превърне в Жената от Танжер.
Духът на Танжер за мен беше една от най-силните страни на романа, една смес от история и анархия. Дори не ми стигна - исках да го видя още вплетен в историите на момичетата. Но ако с нещо ще запомня тази книга, това са гледките от Танжер, така както си го представих.

А какво оставя на заден план екзотиката на Мароко, която иначе така лесно привлича вниманието на читателя? Именно напрежението, което се таи между двете момичета - Алис и Луси, и което става все по-интензивно. Алис е нежна, затворена и винаги е била зависима от другите. Срещата ѝ с Луси в колежа отначало ѝ дава опора и ѝ помага да се освободи от черупката си. Привързаността на Луси обаче става все по-обсебваща, докато се опитва да завземе вниманието, времето, обичта и накрая дори личността на другото момиче.

Преди да прочета книгата, четох ревю, в което описваха отношенията между Алис и Луси в контекста на личностното израстване  и женското приятелство. След като се запознах с романа, честно се изумих на това сравнение, защото първата дума, с която бих описала отношенията между момичетата са патологични. Алис, която поначало беше психически крехка, ставаше все по-лабилна под "грижите" на Луси, докато не затъна в депресия и дори по-дълбоко. Луси пък беше особено опасен противник, защото освен интелигентна и смела, тя искрено вярваше в ролите и сюжетите, които поставяше. Изобщо не се наемам да поставям диагнози, но това между тях със сигурност не беше здравословна връзка, не дори и просто такава между манипулатор и жертва. Искам да изтъкна, че нямам против решението да се разгърнат точно така отношенията между тях, просто няма как да ги нарека приятелство. Затова пък са чудесен пример колко размита може да е границата между доброто и злото, между реалното и илюзорното през кривата на нечие съзнание.

Едно от нещата, казани за тях двете в книгата несъмнено е вярно - че са се намерили, тези два така противоположни характера и това е дало възможност на сюжета да ескалира. От това, което научаваме за миналото на Алис и Луси може да поразсъждаваме за причините да се развият така, но акцентът на "Жената от Танжер" не е върху това - той е върху самият сблъсък.

Психологическото надиграване, ако може така да го нарека, наистина е центърът на книгата. То оставя на заден план духа на Танжер, както и какъвто и да е друг сюжет. Последното лично за мен беше минус, защото във втората половина на книгата почнах да се отегчавам от напрежението, което не намираше отдушник и почувствах нужда от по-активното развитие на някаква история. Вярно, имаше едни убийства, но кой и дари ги е извършил изобщо не беше повод за размисъл. Да си го кажа направо - доскуча ми. Не се интересувах нито от съпруга на Алис, нито от Юсуф или който е да е друг герой, замесен в книгата.

Обожавам тази корица!


"Жената от Танжер" е книга за любителите на психологическия трилър. Ако обичате да наблюдавате такъв тип напрегнати взаимоотношения, това е книга за вас. На мен лично ми трябваше малко повече действие, за да ангажира вниманието ми напълно.

Ако сте чели "Жената от Танжер" и ви е харесала, може да опитате един съвременен роман - "Срив" на Б.А.Парис - ревю тук . Там главната героиня също се спуска по стръмната спирала на лудостта, но завършва по-щастливо :D