вторник, 31 декември 2019 г.

[challenge] Месечни предизвикателства - януари + план




Ако не искате да се ангажирате с нещо за цяла година, но все пак обичате да се състезавате със себе си и да разнообразявате четивата си, то Месечните читателски предизвикателства за точно за вас! При тях всеки месец от годината има различна тема, а периодът за четене е от първо число на дадения месец до 15 на следващия - за да имаме време да прочетем онези последни странички, които все са ни убягвали, или да се натуткаме да се разпишем в темата :D Особено последното.

През 2019 имах малко проблеми с публикуването на новите теми за предизвикателствата .  Дежурства, пътувания, работа, и най-много половината месеци успявах да се явя с нова тема на първо число. Добре, че Костилка и други форумни другарчета ме подбутваха, та поне по някое време това да се случи. Тази година реших да направя малка революция в подхода. Изсипах всичко останало от бурканчето с предложения за теми и разписах план за всеки месец през 2020.  В началото на всеки месец ще отварям нова тема за идеи, коментиране и отчитане на книгите, както досега, но ще сте наясно какво ви очаква следващите месеци. Ако искате, може да си планирате предварително какво ще четете за тях, и ако по някаква причина се забавя с пускането на същинската тема, ще може да почнете да четете още от първо число на месеца, без да се чудите какво ще бъде предизвикателството.

Започваме с темата за януари! Форумната тема да отчитане може да намерите ЕТО ТУК
1. Книга, базирана или оформена като  приказка, легенда или мит
Тук може да се развихрите с нещо, базирано на любимата ви митология  или книга, разказана като приказка. Чичо Риърдън е винаги готов да протегне ръка с древногръцки, нордически и египетски богове, и далеч не е единственият.  Не е изобщо задължително да се спирате и на нещо, което е YA - прекрасният Стивън Фрай е топъл-топъл на пазара със своите преразкази отново на древногръцките митове; а да не забравяме, че романтичният жанр изобилства от сексапилни полубожества :D В сферата на класическите приказки само последната година излязоха много нови преразкази на добре познати приказки като "Да убиеш кралство" базирана на "Малката русалка" или мрачните интерпретации на Дисни приказки като "Аладин" и "Замръзналото кралство". Аз, както винаги, няма да пропусна да препоръчам обичната ми "Beauty" на Робин МакКинли, която е един много красив разказ на "Красавицата и звяра". А ако се спрете на оригинални приказки, пак има много от какво да избирате! Аз тъкмо препрочетох много любимата ми "Изтръгнати от корен" на Наоми Новик, и поглеждам и към другата ѝ "Сребърна приказка". Но тук за вниманието ми се бори и руската приказка на Катрин Арден. Изобщо, има голям избор! Вие на какво бихте се спрели?

А ето го и планът с теми до края на годината:
2. Февруари -  Книга, която се развива в бъдещето
3. Март -  Книга с храна или напитка на корицата или в заглавието
4. Април - Книга, различна от роман (комикс, стихосбирка, сборник, пиеса....)
5. Май - YA роман
6. Юни - Книга, препоръчана от приятел, блогър, или книжар
7. Юли - Паранормален роман
8 . Август -  Книга за книги, книжарници или библиотеки
9. Септември -  Класическа литература или роман, написан преди 1940
10. Октомври -  Книга, която се развива в България
11. Ноември - Книга с главен герой, който започва като злодей или неудачник
12 . Декември - Къса книга, под 150 стр


ExclamationМоже да играете предизвикателствата и самостоятелно, но ако се включите във форума, ще участвате в мини-томболи през годината. Тъй като томболите са общи за всички читателски предизвикателства, ако отчетите не са събрани на едно място ми е твърде трудно да следя участниците. Ако играете в блога или страничката си, ще съм благодарна да оставите линк към форума. 

Картинка за банера - от тук:
character-illustration png from pngtree.com

неделя, 29 декември 2019 г.

[challenge] Спестовно предизвикателство 2020

"Дзън-дзън-дзън!" Не, това не са коледни камбанки. Това е тъжният звън на празни касички. Не съм само аз, нали?

"Спестовното предизвикателство" е, несъмнено, най-полезното предизвикателство.  При него целта е да ограничим харчовете си, но не като се ограничаваме от книги, а като се съсредоточим върху тези, които имаме, или които са безплатни. В чисто читателски план, "Спестовното предизвикателство" има система - различните  групи книги носят различен брой точки - от 2 до 0.5 точки, и има различни нива, които може да покорите. 
2 точки: всички книги, които имате отпреди началото на 2020 у вас. Така и така вече сте си ги купили/получили, какво по-спестовно би било от това да ги прочетете?

1.5 точки: книги, които взимате от библиотеката или заемате от приятели и познати. Така не само, че не давате пари за тях, но и пестите място, защото после ги връщате. (Да, знам. Връщането понякога боли, но ние сме силни!)

1 точка за книги, които сте получили през 2020, но са ви излезли безплатно - подаръци, спечелени, копия за ревюта, разменени книги с други хора, изтеглени безплатно (официално безплатни, ). Е, няма да спестите от място, но затова пък са си вече ваши! (Ако сте ги получили преди началото на 2020, автоматично отиват в първа категория и ви носят 2 точки)

0.5 точка за книги, които са ви излезли по-евтино от обикновеното - на намаления и разпродажби (намалени с поне 30% от коричната цена), купени на старо книги, а също така фен-преводи, безплатно лично творчество и не-съвсем-официално изтеглени книги. Тук влизат и препрочитанията на книги, защото въпреки че не ви костват парички, с това не намалявате домашните купчинки с непрочетени. 
Най-много точки носят книгите, които притежаваме от предни години, а най-малко - препрочитните. Но за пълните точки и нива, надникнете в темата на форум Муза - ЕТО ТУК.

ExclamationМоже да играете предизвикателствата и самостоятелно, но ако се включите във форума, ще участвате в мини-томболи през годината. Тъй като томболите са общи за всички читателски предизвикателства, ако отчетите не са събрани на едно място ми е твърде трудно да следя участниците. Ако играете в блога или страничката си, ще съм благодарна да оставите линк към форума.

Моето спестовно предизвикателство през 2019 беше... умерено успешно. Успешно, защото от 79 прочетени книги общо, 54 влизат в предизвикателството. А "умерено", защото повечето от тези книги не бяха с максимума точки, а с по 0.5 - т.е. препрочитни и електронни книги.  Затова и си останах на ниво трето - "Заровено в градината". А само половин точка ме делеше от четвъртото - "Сметка в банката"! Другото тъжно нещо е, че бройката новопридобити книги за годината надвишава прочетените. Хлип.  Основната ми цел в това предизвикателство догодина ще е не просто да чета книги, които се включват в него, но и носят най-много точки!

Освен читателския аспект, аз си правя още две лични спестовни предизвикателства.  Първото си го кръстих "10 %". За него пускам 10 процента от коричната цена (а не тази, на която съм ги взела, защото повечето книги, които купувам за намалени) в буркана за спестявания. Обмисляла съм да опитам да си направя отделен, ограничен фонд за купуване на книги, в който да влизат само паричките, спестени от тези 10% и да речем, по левче на всяко написано ревю. Но си нямам достатъчно доверие - нито че ще съм достатъчна стриктна в следенето и пускането на стотинки, нито че ще успея да се огранича. Затова смятам да продължа да ги пускам в общото бурканче и ще се опитам да се придържам към обещанието от персоналните - по 1 нова книга на месец... Поне първото тримесечие :D После ще преразгледам, да не казвам голяма дума.

Второто спестовно предизвикателство е съвсем нечитателско, и се казва "365". Но предвид, че 2020 е високосна, май ще трябва да го преименувам :D Идеята е, че на първия ден от годината заделяте 1 стотинка, на стотния - левче, на 234 ден - 2.34. Схващате идеята. Може да размесвате нещата - например в дните след заплата да пускате в касичката сумите, които отговарят на по "високите" дни, а в тези, когато финансите ви притискат, да пускате малките суми, които отговарят на началото на годината. Важното е да не пропускате, за да не се натоварвате . С този вариант на предизвикателството се спестяват около 670 лв годишно, и то доста атравматично :D

Други варианти на това предизвикателство са вместо с 1 стотинка, всеки ден да вдигате мизата с 5. При тази схема най-високата сума, която ще трябва да пуснете в касичката е 18.40, а общата спестена сума - около 3340 лева. В седмичния вариант на предизвикателството пък в края на първата седмица пускате левче, след 3 месеца, на 12 седмица - 12 лв и т.н.  При този случай общата спестена сума в края на годината е почти 1380.  Аз ще си продължавам с най-лесната и ниска миза, защото заедно с другите спестовни предизвикателства, това е най-разумното, предвид моята заплата - така, че да не рискувам предварително да бъркам в буркана :D Но независимо как си планирате финансите, препоръчвам такъв тип предизвикателство със стотинки - в някой от горните варианти, във ваша собствена интерпретация (може да вдигате всеки ден с две, или да се заиграете с математиката - само внимавайте с прогресиите. Повечето скачат нагоре доста бързо!) . Във всеки случай, дневните суми обикновено са малки, а е много приятно само от рестото си в края на годината да те чака приятна изненада.
Допълнителен бонус:  тъй като аз от време на време си уедрявам стотинките, винаги имам дребни за автобус! :D

Какви са вашите трикове за спестяване с четене? Имате ли конкретни планове и предизвикателства? Как устоявате на изкушенията :D С внимателно подготвени списъци за големите намаления и панаири, или с редовни посещения в библиотеката? Знаете ли други спестовни игри и съвети?

събота, 28 декември 2019 г.

[challenge] Книжно БИНГО 2020


2019 за мен беше годината на Бингото - за първи път от може би седем години успях да попълня цяла БИНГО дъска! Което, естествено, ме амбицира и за 2020. Ако не сте играли книжно БИНГО досега, правилата са прости - имате дъска с 25 малки квадратчета, всяка с отделна тема. Целта ви е да запълните тези полета с прочетени през годината книги и да направите колкото се може повече хоризонтали, вертикали или диагонали. А в най-добрия случай - да запълните цялата БИНГО дъска!

Темата за Бингото във форума е ЕТО ТУК 
 
Ето ги и условията:
1. Корица в "класическо синьо" (какъвто е цветът на 2020 според Пантон - за мен това си е Тардис синьо :D )
2. Книга, чието действие или автор е в/от Азия или Африка
3. Книга с изчистена корица (само надписи, без илюстрации)
4. Стара книга (която купихте на старо или изровихте от отдавна забравената си библиотека)
5. Книга с къси разкази, есета или поезия
6. Книга, базирана на реални събития
7. Книга, която притежаваш от поне 2 години
8. Книга с разказ от първо лице
9. С жена/момиче в главната роля
10. Книга от български автор
11. Препрочети книга или прочети нова от много любим товй автор
12. Без анотация (която няма анотация на корицата, или която избра да четеш, без да си чел анотацията)
13 ТИ ИЗБИРАШ!
14. Книга, която ти е подарена, но още не си я прочел
15. Книга с магия или фантастика
16. Книга за пътешествия
17. Книга, която започва с твоята буква
18. Финална част от поредица
19. По която има филм, сериал или адаптация
20. Книга с деца в главните роли
21. Нехудожествена книга
22. Книга от жанр, към който рядко посягате
23. Книга от съавторство - написана от повече от един автор
24. Книга с илюстрации, комикс, графичен роман
25. Книга или автор, който сякаш всички са чели, освен теб.

ExclamationМоже да играете предизвикателствата и самостоятелно, но ако се включите във форума, ще участвате в мини-томболи през годината. Тъй като томболите са общи за всички читателски предизвикателства, ако отчетите не са събрани на едно място ми е твърде трудно да следя участниците. Ако играете в блога или страничката си, ще съм благодарна да оставите линк към форума.

петък, 27 декември 2019 г.

[book review] "Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше" - Юнас Юнасон

Заглавие: " Сто и еднагодишният старец, който размишляваше твърде много"
Автор : Юнас Юнасон
Поредица: Стогодишният старец
Издатерство: Колибри
Жанр: съвременен, хумор, пародия, политика
Топчеста оценка: 4 звезди
Бележка: четена за читателски клуб Орбита

Алан и приятелят му Юлиус се излежават на топлите плажове и посръбват напитки с известен алкохолен градус, радващи се на заслужената си пенсия след удара в Швеция, който направиха в пръвата книга. Но... спокойствието доскучава, особено когато и парите започнат да привършват... Затова нашите герои решават да потеглят на едно... вярно, малко инцидентно пътешествие.  То ще ги отведе до Северна Корея, ще ги изправи пред някои от лидерите на новото време и ще сложи, доста буквално, в ръцете им материал за ядрена война. За щастие Алан Карлсон е станал вече доста спокоен и разсъдлив човек, след толкова много преживяно, и най-вероятно, няма защо да се тревожим за световния мир. О, освен това имаме  ясновидки, индивидуализирани ковчези и големи количества аспержи.

Погледната самостоятелно, "101-годишният старец" беше много забавна и приятна книга. Прочетох я бързо и с удоволствие. Но ако я поставя редом с година по-младия ѝ събрат, тя значително бледнее. Докато първата книга успя с хумор и ирония да задълбае в политическите събития  и личности на отминалия век, то втората остана доста по-повърхностна, и си беше просто забавна.
Още в предговора си, който е един своеобразен разговор между автора Юнасон и героят му Алан, книгата заявява, че ще бъде различна от предходната. Докато "Стогодишният старец" прескачаше между минали събития и настоящи приключения, то структурата на "101 - годишният старец" е линеарна, и геополитиката се вплита в перипетиите на героите. Затова и тук не мога така ясно да отгранича и да говоря поотделно като за два отделни сюжета (а в първата книга освен времево, нещата са и смислово отделени - в настоящото приключение с бягството на Алан, кражбата на парите и преследването със слона, никой политик не посмя да се набърка). Все пак, и тук може да отграничим - имаме сага с аспержи, бизнес с ковчези и професионална връзка с отвъдното, към които се добавя я щипка нео-нацизъм, я нещастни тайни агенти. Това шеметно приключение, при което Алан пак успя кажи-речи да обиколи земното кълбо,  беше несъмнено много забавно за четене, но симпатиите ми клонят към първата книга. Признавам, пристрастна съм към слона - така се смях покрай това животно, че то стана за мен звездата на първия том :D Дори и пътуването в ковчег и мини - инфаркта на един невинен полицай не успяха да засенчат слоницата.

В пътуването верен другар на Алан става един таблет на Епъл. Честно, сериооозно се зачудих дали ябълковата мултикомпания не е спонсорирала книгата, предвид това колко често го споменаваха и невероятната издържливост на батерията му.  Когато обаче се събрахме да обсъждаме клубно, много ми хареса теорията на Леда (ако не бъркам автора на мнението :D ) , че постоянното посягане на Алан към мрежата отразява и нашата склонност по няколко пъти на ден да черпим актуална информация. Или - с възрастта Алан наистина се вдетинява, т.е. - модернизира във всички отношения, психически и технологично, за голямо неразбиране и досада на по-младичките му спътници :D

Намесата на Алан в политическата сцена бе това, което малко ме разочарова, защото и точно тази страна на книгата очаквах с най-голямо нетърпение. Имах чувството, че авторът малко се е постреснал - все пак е по-неудобно да критикуваш актуални публични личности, отколкото Сталин, за който всеки ден може да намерите по няколко вица.  От книгата разбрахме, че Юнасон е фен на Меркел и смята Тръмп за идиот, което не е изненада. От съвременните политици по-активно участие взе единствено Ким Чен Ун, другите бяха със съвсем малки, незначителни роли, което особено за Тръмп беше жалко. Не бяха засегнати много теми от съвремието, което също ме разочарова - Алън и компания можеха да зачекнат Брекзит, да се изтърсят на някоя кралска сватба, или да подкопят - било то буквално или метафорично - плановете на Тръмп за стена с Мексико. Да наминат през Крим и Путин да не бъде само някаква случайна (и по-скоро скучна) сянка, плетяща мрежи на заден фон, или пък през Франция - да подскачат с ковчег за прикритие покрай Жълтите жилетки, докато ги преследва ядосаният брат, решен да отмъсти за проваленото погребение. Изобщо, около 2018 година (надявам се да не бъркам нито годината на издаване на книгата, нито събитията по време на случване. Ако е така - моля за извинение. Всъщност гледам новини само когато другарчето ги пусне,  но щом съм чула за нещо, значи явно е голямо). Та, около времето на книгата е имало предостатъчно събития, които можеха, дори и невинно, да бъдат вплетени в "101-годишният старец" и за мен бе разочароващо, че това не се случи.
Ще бъде все пак честна, и ще дам почетно упоменаване на два политически героя - шведската министърка и немския посланник, защото ме израдваха и бяха забавни. Но така и не проверих, дали са истински.

Оценката на книгата е 4 звезди, именно защото ми бе приятно да я чета, от начало до край. Не можах да избягам от леко критичния тон на ревюто, защото не можех да мина и без сравнения в главата си с първата книга (въпреки че всъщност "101-годишният старец" може да се чете съвсем самостоятелно.) Романът си заслужаваше отделеното време, но на последния клубен въпрос - искам ли още една книга за Алан Карлсон, отговорът ми категорично бе "не". Най-малкото, както върви, няма да има с какво политическо да се занимае, а тази нишка за мен е основна характеристика на тези романи. Затова пък, особено след прочита на "Икигай", където изобилства от пъргави 100+ годишни баби и дядовци, нямам никакво съмнение, че самият Алан ще има сили за още приключения.

четвъртък, 26 декември 2019 г.

[book review] "Един ден през декември" - Джоузи Силвър

Заглавие: "Един ден през декември"
Автор: Джоузи Силвър
Издателство: Ибис
Жанр: съвременен, романтичен
Топчеста оценка: 4 звезди
Бележка: четена за читателски клуб Орбита

Една декемврийска вечер, навръщане от работа Лори вижда от автобуса момче, което никога не е срещала досега. Но когато двамата сключват погледи, нещо припламва и у Лори се заражда убеждението, че именно той е единственият. Но автобусът отпътува преди те двамата да успеят да се срещнат, без да разменят дори и дума. Тя и съквартирантката ѝ Сара прекарват цяла година да го издирват под дърво и камък, докато накрая се оказва, че тайнственото момче от спирката е много по-близо, отколкото Лори се е надявала ... и това ще направи нещата много по-трудно, отколкото някога си е мислила.

Очаквах тази книга да не ми хареса особено, въпреки че обичам любовни романи.  Самата презумпция да се влюбиш от пръв поглед не ми е толкова нереалистична, но в конкретния случай, първо, това никак не отговаряше на темперамента на главната героиня, поне не на това, което бях усетила за нея от анотацията. И второ, да търсиш така цяла година човек заради един безмълвен миг и да твърдиш, че го обичаш, за мен значи, че си влюбена не в него, а в представата, която си изградила за него - което e неправилно, нечестно към човека, към когото са насочени чувствата, и като цяло си е гарант за любовни проблеми. Освен това - тази книга стартира 2008 година. Фейсбук стартира 2004. Нашите родни Ромео и Жулиета от метрото в София се намериха за една седмица, какво толкова се туткаха Лори и Сара? Стратегията им беше изключително непродуктивна.

Началото на книгата оправда като цяло тези ми очаквания. Това, което не очаквах обаче бе този "Един ден през декември" да се разпростре в 10 години, да проследи израстването на тези две прекрасни момичета, Сара и Лори, и приятелството им; да видим  любови, житейски разпади и връщане обратно към живота, сватба и погребение, бягства чак на другия край на света. И да ни преведе през декада от декемврийски дни и Коледи. Мога да кажа, че за сметка на по-нереалистичното си начало, тази книга даде доста достоверен поглед на това колко ужасно сложни и заплетени могат да са човешките съдби и отношения.

След годината си на търсене, Лори се оказва в ужасна ситуация - прекрасното ново гадже на най-добрата ѝ приятелка се оказва именно той, Джак О'Мара, момчето от спирката.  И той също си я спомня, момичето от автобуса, макар и да не смее да си го признае. Това поставя начало на неудобния им танц в опитите да изградят взаимоотношения на приятелство и лоялност, без да наранят хората, които обичат, като понякога цената са техните лични чувства. Като цяло се възхитих на Лори - мисля, че предвид ситуациите, в които попадаше, в повечето случаи успяваше да се държи отговорно и достойно.  Джак... може би не толкова. Но се стараеше и беше истински - видяхме, че винаги може да му се разчита, когато имаш нужда от помощ. Джак буквално е приятелят, на когото може да звъннеш през нощта, когато трябва да заровиш труп... или в случая на Лори - когато имаш нужда от утеха и разбиране при смърт. Видяхме го да пада на ниско и лошо място в живота си, и да се изправи отново на крака - не и без помощта на Лори и Сара. Но във всеки случай, с добрите и лошите си моменти, Джак, както и другите герои бяха много реални в своите объркани съдби и чувства.

За тези десет години на развитие книгата ни срещна с доста от хората в животите на Лори и Сара - семейство и любови, но освен естествено Джак, от мъжките персонажи може би най-голяма роля изигра Оскар, когото в главата си непрекъснато наричам Оливър. Той бе на дългогодишното гадже на Лори и дори неин съпруг.  Мъничко съм сърдита на авторката какво направи с него, защото, честно казано, беше ми симпатичен. Беше ми симпатичен, когато се шегуваше с професията си, когато отказваше да се ядоса, и когато на сватбата нямаше очи за нищо друго, освен за Лори. За момент дори се заиграх с идеята, че авторката ще разчупи стереотипа и ще позволи на Лори да намери голямата си любов другаде, а не на онази автобусна спирка, послужила за завръзка на романа. Но това щеше да е твърде неортодоксално и нямах против, когато нещата в сюжета почнаха да клонят в по-позната посока. Разсърдих се на авторката за друго - че бе избрала да поочерни Оскар, за да станат нещата по-лесни. Да го обърне на класическия корпоративен бездушен служител, и да вкара старо гадже в картинката, за да няма място за съмнение, че той е грешният избор. Щеше да ми хареса повече, ако се бе получило както в "Списъкът на живота" (чиято пък авторка се казва Лори :D  - ревю ТУК) - героинята да осъзнае, че един човек може да е чудесен, но да не е нейният човек.

Финалът на книгата беше сладък и романтичен - и то такъв, че да простя на авторката всякакви простъпки по-назад в сюжета. В крайна сметка, тази книга е хартиеният еквивалент на ваканционен Холмарк филм - любовната история, която да си пуснеш в следобеден уикенд. Нещо, което ще знаеш как ще завърши, но следиш с трепет, защото успява да те увлече. Но признавам - от началото до края, авторката беше успяла да направи пътя на героите си по-различен от очакваното. "Един ден през декември" бе любовна приказка, но също така и история за израстване, за житейски падове, за объркани и търсещи млади хора, и най-вече за приятелство. Лори и Сара, бяхте чудесни, момичета :) Заради вас заобичах тази книга :)



понеделник, 23 декември 2019 г.

[challenge]Азбучно предизвикателство 2020

Продължаваме с класическите форумни предизвикателства. Азбучното предизвикателство се завръща, с леко улеснение и с бонус предизвикателството от миналата година :D За пълни правила, отбийте се в темата във Форум Муза - ЕТО ТУК.
През 2019 играхме с автори, сега е отново ред на предизвикателството със заглавия.

Накратко:
За предизвикателството прочетете книга за всяка буква от азбуката! Може да ползвате по избор кирилица или латиница, и може да изпуснете й, ъ и ь . Тази година вкарвам малко улеснение – нужно е поне една дума от заглавието да започва с нужната буква. Например – „Тримата мускетари“ може да зачислите към Т или М, по ваша преценка. Но помнете – не може една книга да се брои едновременно към две букви и не бива да размествате книгите на по-късен етап.
А сега за допълнителното предизвикателство: отворете книгата, която четете в момента на страницата, до която сте стигнали. Вземете първите три думи от страницата, и прочетете книга за всяка буква, която съдържа. Да речем „аз долавях песента“ – по едно заглавие за А, З, Д, О, Л… и т.н. Сещате се :D

Може да правите само основното или само допълнителното предизвикателство или да си поставите за цел не цялата азбука, а да речем само 20 букви.

ExclamationМоже да играете предизвикателствата и самостоятелно, но ако се включите във форума, ще участвате в мини-томболи през годината. Тъй като томболите са общи за всички читателски предизвикателства, ако отчетите не са събрани на едно място ми е твърде трудно да следя участниците. Ако играете в блога или страничката си, ще съм благодарна да оставите линк към форума.

Бихте ли се включили? Ако решите да участвате, какво изречение за мини предизвикателството ви се пада? :D

неделя, 22 декември 2019 г.

[book review] "Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна" - Юнас Юнасон

Заглавие: " Сто годишният старец, който скочи през прозореца и изчезна"
Автор : Юнас Юнасон
Поредица: Стогодишният старец
Издатерство: Колибри
Жанр: съвременен, хумор, пародия, политика
Топчеста оценка: 5 звезди
Бележка: четена за читателски клуб Орбита

Навръх стотния си рожден ден, Алан Карлсон взима едно спонтанно решение - прекрачва ниския перваз на прозореца, и с умерено темпо се втрува към свободата.  По пътя почти случайно забърсва едно куфарче, което се оказва от изключителна, хм, сантиментална стойност за местен мафиотски бос. Следва едно преследване през цяла Щвеция, няколко инцидентни, но верни спътници и една дълга разходка в спомени - защото един стогодишен живот има какво да разкаже.

Взех тази книга с една доза от стандратните ми съмнения към романите с дълги и витиевати заглавия, но о! Тя се оказа абсурдна, забавна и с една солидна доза иронизирана истина сред абсурда. Единият сюжет проследява житейското пътешествие на Алан, което започва още в началото на века. Въпреки нежеланието си да се меси в каквато и да била политика, горкият Алан успява все да се вкара там.  Още от ранните си години той успява някак да се намъкне във всички ключови събития -  да помогне за създаването на атомната бомба, да попадне в трудов лагер, да прекоси света, да се срещне с исторически фигури като Франко, Сталин и няколко американски президента. Макар да ми е изключително трудно да определя любими моменти, епизодите от вербуването му в Русия са най-отгоре в класацията - особено когато стоеше с табелка в студа, обявил на всеослушание намеренията си, и никой не му обръщаше внимание - защото кой ще е чак толкова луд? :D 

Всички тези исторически моменти бяха толкова конкретни, че на моменти наистина, както казва анотацията, човек се зачудва, дали няма капка истина в това :D Но впечатление ми направиха и някои други, малко по-стряскащи аспекти от историята на народите, които твърдо се вмъкват между пародията, неща, които не може да отречем, че са истина. Юнас Юнасон се беше справил брилянтно с това, с комбинирането на хумора и жестоката реалност на историята, която не бива да бъде забравена.

Същевременно приключенията на Алан в настоящето бяха толкова забавни, че чак не исках да се прекъсват от историческите бележки, колкото и да ги харесвах! Освен това, тук го имаше елементът на неизвестност – все пак, където и да го пратеше историята, ние, читателите, си знаехме със сигурност, че накрая той ще се озове жив и здрав в старческия дом в Швеция, за да може оттам да прескочи перваза и да избяга. В приключението в наши дни обаче такава увереност нямаше – тук вървим право напред в незнайното, с бодрата, но все пак бавничка стъпка на Алан. То се оказва нехайно изпълнено с трупове, не много редни търговски схеми и един слон. Като знаете, че има слон, просто ви предизвиквам да не проявите интерес. :D 

Дали днес, или в миналото, през всички перипетии Алан преминава с две характерни за него неща – една огромна доза късмет и най-вече един доста философски подход към нещата. Тази гледна точка несъмнено бе ключът към преклонната възраст на Алан - в краткосрочен - тя го отърваше от дости кофти ситуации неведнъж; и в дългосрочен план - все пак, чист въздух, спокойствие и хм, умерени, хм, количества алкохол са в основата на дългия живот. Поне ако съдим по Алан.  Нямаше обаче как да не зачудя дали тази му нагласа не се отрази не само на дължината, но и на качеството на живот на Алан. Той не се интересуваше много от случващото се около него, съдбите на хората, които срещаше, а понякога и последствията от собствените си действие. И докато подобно отношение в умерени количества е доста препоръчително - да се разбира, здравословен непукизъм - то в крайности ми се струва, че бе причина стоте години на Алан да бяха доста самотни и почти никакви приятелства да не оставиха следи. Но от по-оптимистична гледна точка, бягството на стареца му донесе освен свобода и едни неочаквани приятелства - така че никога не е късно!

И двете смислови части на книжката бяха кажи-речи еднакво интересни и забавни. Ако изобщо имам някакво оплакване към романа, е че преходите от настояще към минало ми бяха малко резки – в един момент разказът просто се прехвърляше към спомените на Алан. Нямаше някакъв момент, който да провокира конкретния спомен и да обоснове връщането назад в историята. Това в никакъв случай не беше фатално, просто щеше да е приятен детайл, така да го кажем.
100-годишният старец, който скочи през прозореца“ беше от онези истории, които те карат да се смееш, но между пристъпите на хилене – и да си се усетиш, и да си напомниш да не забравяш, онези моменти от историята, които са оформили настоящето.

събота, 21 декември 2019 г.

[challenge] Romancopoly от Under the Covers

Romanceopoly 2020 Participant
Последните години не играя в много чужди читателски годишни предизвикателства. С малки изключения се придържам към тези във Форума. Това не е заради някакво силно собственическо чувство от типа "моето гардже си е най-хубаво" :D Опитвам се да се въздържам, за да не се върна към периода, когато се записвах в по над 40 предизвикателства за година. Всичките бяха такаааа забавни, но отчитането и следенето по тях беше същински кошмар.
На това предизвикателство устоях миналата година, но тази вече се поддадох. Ако има нещо по-хубаво от читателско предизвикателство, то това е читателско - предизвикателство - игра. За борбата ми с доста по-популярното Бинго съм ви говорила, но това е .... Монополи! Сигурно звучи странно, но да играя книжно Монополи винаги ми е било читателска мечта, и една от големите ми радости за годината е, че играхме на живо специално монополи по "На пет стъпки от теб" на Рейчъл Липинкот на първата тийн среща в читателския клуб.
А тази година Романтичното монополи (или съкратено - Романс - ополи)  на Under the covers и приятели - което е един от първите блогове, които започнах да следва преди години - е направено още по-красиво. Освен това видях, че всъщност монополито не е толкова съсредоточено единствено върху романтиката. Това бе един от доводите, с които се отказах миналите пъти, но сега като го разгледах, условията позволяват да се вмъкнат по-разнообразни неща.И така, ето го накратко Романсополи 2020  ! За пълни правила, както и за всички нужни за играта елементи за принтиране, последвайте линка. - EТО ТУК
Всяко квадратче на дъската и всяка "улица" и "квартал" са претворени за нуждите на Монополито. А за същинските предизвикателства може да избирате между два сета от условия, кръстени "Луна" и "Слънце". Може да видите условията предварително и да прецените кой комплект ви харесва повече. Освен специалните предизвикателства, организаторите са приготвили и общи за двата сета, сезонни предизвикателства. Аз лично си харесах Слънчевия вариант, и ще стартирам с него.
Начините за игра са два - или да почнете да марширувате по всяко квадратче подред, докато не изчетете всички; или да хвърляте зарчета и да правите обиколки, докато не ги попълните. Естествено, вариантът със зарчета е къде-къде по-забавен! Сериозно, кой би се отказал от него :D
Нивата на трудност пък са три - в първо ниво (Пътешественик) може да четете само жанра, без конкретното условие. Второ (Приключенец) трябва да изпълните веднъж условията от дъската, от Слънчевия или Лунния сет по избор, а Трето, (Местен или Кореняк) изисква две пълни обиколки с два изпълнени сета от условия. Моята цел ще е второ ниво - въпреки че имам съмнения, че ще успея да изпълня дори веднъж цялата дъска, не искам да се отказвам от конкретните условия, защото те правят играта по-забавна.
Вече нямам търпение да се втурна в това предизвикателство, единствено ми остава да си принтирам дъска. Тук е малката ми критика към организаторите - отделили са времето да направят борд със светлокожо и тъмнокожо момиче, като и двата са супер красиви, но няма пуснат вариант в черно-бяло, за хора, които нямат цветен принтер.

 Вие бихте ли играли? Ако идеята за Книжно, и при това Романтично монополи ви блазни, идете на линка горе. И се обадете, ако играете, евентуално да разменяме инфо за подходящи заглавия, които ги има на българския пазар.

петък, 20 декември 2019 г.

[book review] "Годината на Оракула" - Чарлс Соул

 Заглавие: "Годината на Оракула"
Автор: Чарлс Соул
Издателство: Ибис
Жанр: трилър, съвременен, свръхестевено, фантастика
Топчеста оценка: 3 звезди
Бележка: четена за тийн клуб към Читателски клуб Орбита

Една сутрин млад мъж на име Уил се събужда, след като насън тайнствен глас му е издиктувал над сто предсказания. Въпреки че в началото приема всичко като шега, която му е изиграло съзнанието му, когато тези събития започват да се случват, Уил не може да го отрече. Той се превръща в Оракула - тайнствената фигура зад Сайта, където са публикувани някои от тези предсказания, Оракула, който е мразен и обичан, но търсен и познаван от целия свят.  Зад тази маска Уил и най-добрия му приятел правят това, което всеки разумен човек, който има знание от бъдещето, би сторил - опитват се да припечелят малко пари... Но когато и плановете, и светът около тях започва да се сгромолясва, Уил започва да забелязва все повече връзки между привидно случайните пророчества на Оракула.

Признавам, очаквах с огромно нетърпение да прочета тази книга. Идеята е изключително яка, и особено както в Нано проекта си също се занимавах с герой с пророчески способности, нямах търпение да се потопя в тази история. Отгоре на всичко, авторът е работил за комиксови гиганти, а аз определо съм Марвъл фенгърл.

Пристъпих с ентусиазъм, но въпреки това първата половина на книгата не ме завладя особено. Оцених високо и идеята за Сайта, и особено за схемите им за печелене от него. Но темпото и разказът ми беше отегчителен - това изобщо не бе представата ми за fast-paced трилър, както видях определена "Годината на Оракула" на много места. Интересното е, че това ми е по скоро плод на вътрешно чувство и преценка. Книгата не беше бедна на събития, и някои от сцените мога да кажа, че бяха изпълнени с екшън, но подредбата им просто не можа да ме накара да отгръщам с трепет . След първите двайсетина страници интересът ми в известна степен спадна и чак някъде след 150 страница се възбуди отново - когато Уил и компания започнаха да правят връзки между отделните пророчества и започнаха да спекулират кой стои зад тях. Най-голямата ми тръпка бяха разпростиращите се "вълни" и факта как нещо съвсем малко може да доведе до нечувани по мащаб последствия. Когато започнаха да наричат Сайта "по име" и да го дисоциират от физическите му създатели, се обнадеждих, че настъпва обрат в книгата, но авторът бе решил да наблегне повече на сблъсъка на Оракула с правителството и други екземпляри.

Въпреки че нямаше много развитие на персонажите, все пак за мен героите бяха една от хубавите страни на книгата. Очаквах малко повече от Уил, но винаги съм имала слабост към героите, станали такива по неволя. На мен лично ми хареса колко мултикултурен се оказа отбора на Оракула, като Мико - съпругата на най-добрия приятел на Уил, Хамза - определено ми стана фаворит.  Враговете на Уил също бяха интересни - пасторът, който се опитваше да вдигне вярващите от всички религии срещу Оракула, и естествено... Тренера. Не искам да издавам нищо за този персонаж, защото всяка поява ме изненадваше и ми вдигаше интереса към книгата и не искам да ви лиша от това. Но разбирам защо по чужди ревюта сред феновете на книгата има течение за продължение на име "Годините на Тренера" :D

Финалът също не ме задоволи напълно. Като събития, да - хареса ми. Но пълната липса на разкрития как, кой и защо е създал Оракула, беше изключително разочароваща за мен, както и твърде захаросаното заключение, че всичко в крайна сметка е било в името на общото благо на човечеството. Надявах се разказът поне малко да задълбае в тази посока, особено след като Уил и другите кажи-речи одухотвориха Сайта - да получим поне някакви подсказки дали това е дело на изкуствен интелект, бъдещи герои или нещо друго. Но не би.  Почувствах се както в края на "Кутия за птици" -  ревю ТУК една книга, която иначе много харесах, и която ме държа в прекрасно напрежение до самия си финал. Но той бе толкова пуст и отворен, че останах с чувството, че авторът не е могъл да измисли какво решение да предложи, че да бъде на нивото на завръзката и съспенса, които беше изградил.  Тук се почувстах по същия начин - сякаш Чарлс Соул бе заложил на отворения завършек не защото това облагодетелства историята, а защото не е намерил как задоволително да представи отговора на въпроса кой стои зад Оракула и Сайта. Понякога привествам такива финали, но тук - не.

"Годината на Оракула" имаше много потенциал като идеи, беше забавна и дори вълнуваща на места, но като изпълнение не можахме да си допаднем, въпреки че с нетърпение очаквах да  я прочета. Имаше чудесна завръзка, която даде предпоставка на книгата да вмъкне ефекта на пеперудата, психологията на тълпите, правото на избор и на предопределеност и други, изключително интересни теми. Чак ме е яд, че не си кликнахме, да си кажа честно. И още едно признание - от време на време се замислях не толкова как би изглеждала книгата  като филм или комикс, а какво би се получило, ако идеята бе попаднала в главите и ръцете на, например, Престън и Чайлд, които така хубаво правят леко комерсиални трилъри с перфектно преплетена свръхестествена нишка.

четвъртък, 19 декември 2019 г.

[challenge] Персонално предизвикателство 2020

Покрай сезона за равносметки идва и сезона за нови предизвикателства! Ако не знаете, от години Форум Муза е нашето малко свърталище за читателски предизвикателства. За първи път тази година  предлагам на другарчетата във форума едно ново предизвикателство, което да ви даде възможност да го претворите както си искате и да се насочите точно към целите, които желаете да постигнете.  Точно така, време е за едно лично, Персонално предизвикателство! Как? Първо, може да го намерите във форума ето тук - Персонално предизвикателство . Иначе:

Exclamation Поставете си 3 книжни и читателски цели, които искате да постигнете пред 2020. Могат да бъдат големи или малки, такива, каквито влачите от години, или нещо, което сте решили тъкмо сега.  Въпросът е да е нещо, което искате да направите!

Целите трябва да могат да се измерят количествено или да имат някаква крайна точка. Т.е., не си поставяйте неясни категории като „Искам да прочета повече нехудожествени книги през 2020“, а „Искам да прочета 5 нехудожествени книги“. Или „Искам да завърша 3 от започнатите си поредици“. „Искам да наваксам с поредица Х“.  Не „Няма да си купувам нови книги през 2020“, а „Няма си взимам нови книги първите три месеца, освен ако…“ . Не „Искам да си направя книжен блог“, а „ Искам да си направя блог и да публикувам в него всяка седмица“. Схващате идеята. Ясните рамки и видимите цели правят постигането по-лесно.


ExclamationМоже да играете предизвикателствата и самостоятелно, но ако се включите във форума, ще участвате в мини-томболи през годината. Тъй като томболите са общи за всички читателски предизвикателства, ако отчетите не са събрани на едно място ми е твърде трудно да следя участниците. Ако играете в блога или страничката си, ще съм благодарна да оставите линк към форума.

Ето ги и моите три лични предизвикателства:
  • Да прочета 10 тома манга/комикси/графични новели през 2020 - навремето мангата ми беше любим стил и жанр, и винаги съм оценявала високо изкуството да разкажеш история в рисунки. С времето обаче се отдръпнах от тази субкултура и все по-рядко чета такива неща. Затова една от личните ми цели е да прочета 10 красиви томчета!
  • Да завърша 3 от започнатите си поредици. За протокола, засега имам около 40 започнати поредици.
  • Да не си взимам повече от 1 книга на месец, освен ако не са безплатни. Тази точка определено ще я прегледам след първото тримесечие :D За протокола - миналата година издържах един месец, без да си взимам книга :D
Какви са вашите читателски цели за 2020?
*Безплатна картинка от book png from pngtree.com

сряда, 18 декември 2019 г.

[book review] "Няма да получите омразата ми" - Антоан Лейри

Заглавие: "Няма да получите омразата ми"
Автор: Антоан Лейри
Издателство: Сиела
Жанр: драма, биографичен
Топчеста оценка: 5 звезди

Намирам за изключително трудно да се пише за такъв тип книги. Книги, чиито страници са наистина взети от нечий живот, в които търсим не сюжетните врътки и изненади, а суровата емоция, която е накарала някой да седне зад белия лист и да изплаче преживяното в мастило. Да речем, хората не харесват книгите за уличния котарак Боб заради словестното майсторство на Джеймс Боуен. Харесват ги заради пробуждането, осъзнаването и подкрепата, които една жива душа може да даде на човек и да го накара да се отблъсне от дъното.

Случаят с "Няма да получите омразата ми" е донякъде подобен. Въпреки че, дума няма, тук се сблъскваме с една много по-остро настъпила драма, разтърсила из основи живота на главните герои. Един ден, един атентат, и съпругата на младия Антоан Лейри вече я няма. Толкова бързо, че няма време да повярва, да осъзнае. Той не може, камо ли малкия им син, който не може да разбере защо мама я няма.

"Няма да получите омразата ми" е манифест на обикновения човек. Не е трудно да харесаш Антоан. Да му се възхитиш за умението да скърби и силата да живее, и то да живее, отхвърлил оковите на омразата. И освен това - да не позволи на омразата да се прехвърли на следващото поколение, на децата. Но това е също така история за това как той с мъка и усилие, но и целеустременост, се справя със злободневните неща, които също могат да прекършат духа ти в такава ситуация - с погледите на другите, със съчувствието, което в един момент започва да задушава.

В началото, докато четях книгата, имаше момент, когато си мислех, по един отвратително рационален начин, че би ме си искало нещата да са подредени по друг начин. Акцент тук или там. Но това е реалната история, разказана от конкретния човек, и осъзнах, че в това е прелестта ѝ.  Над всеки човек грози опасността да изгуби някой свой близък - може би не в атентат, но в катастрофа, болест, инцидент. Може да не е смърт - може да е друг акт, болка, обида. И след това в мъката си да се изкуши да се поддаде на омразата и да хвърли цялата си енергия в гняв срещу някого. Понякога този субект заслужава обвиненията. Понякога не. Въпросът е ако се окажем в подобна ситуация, да постъпим като Антоан - нека не получат омразата ни. Защото всеки ден, прекаран в мразене на някого, е ден, в който сме си отнели възможността да бъдем щастливи.


понеделник, 16 декември 2019 г.

[book review] "Опазено" - Искра Урумова

 Заглавие: "Опазено"
Поредица: Откраднато - Обречено - Опазено - Приказка за чудеса
Жанр: тийн, YA, романтика, митология фентъзи
Автор : Искра Урумова
Издателство: Думите
Топчеста оценка: 5 звезди

Най-накрая стигнах до дългоочаквания финал на тази поредица! След едно мъчително самоналожено забавяне, тъй като исках непременно да напиша ревю на втората книга преди да съм прочела третата, за да съм сигурна, че няма да се насложат впечатления.

И... Е, доволна съм!
"Опазено" беше динамична от началото до края (което, ако си спомняте, бе една от основните ми критики към първите две книги - че след събитийна първа половина, действието замираше)  и останах доволна от развръзката на раздора между самодиви и овчари.

Още четири години са минали от събитията от предишната книга. И е настъпил един вече наистина знаков сезон - самата природа се мръщи на кражбата на Ковчежето,  станала преди 8 години. Време е да се реши - у кого ще остане то, у овчарите или самодивите, и с какви последствия. Междувременно Неда и Марко са се опитали да се откъснат от старите си животи. Те са считани за мъртви - един за друг, и от старите си съмишленици. Но идва време, когато вече не могат да се крият.
"-Балансът, хората, природата, златото... мирът - всичко трябва да бъде опазено. - Магда посочи с грациозен жест към огромния бял кръст на склона под Кожуха. - Всички трябва да носим кръста си в това пазене, овчарю!"
А за Неда и Марко... най-вече детето трябва да бъде опазено.

Както си признах в предното ревю, не приех много насериозно онези смърти в края на втората книга. Нямах никакво съмнение, че всички нужни герои ще за живи и здрави, и не останах изненадана. По-голяма чуденка за мен беше какви ще бъдат отношенията на Неда и Марко, веднъж щом се съберат отново, защото във втората половина на "Обречено" не на шега им се подразних. Тук, особено в първите глави, отново успяха малко да ме ядосат - отношенията на Неда и Марко бяха изпълнени с много гняв и неразбиране към другия. В един момент започнаха да подхождат с малко повече уважение към решенията на другия и личното му пространство, но не останах съвсем убедена, че това се дължи на вътрешно разбиране и приемане, а не на натиска на обстоятелствата и нуждата на родителите преди всичко да опазят детето си. Но ще приема, че е по-добрият вариант, и ще ги оставя на мира :D

Една от причините да не им давам толкова зор, е че в моите очи в "Опазено" Неда и Марко малко отстъпиха от пиадестала си на главни герои. И аз нямах нищо против това.  За мен най-интересните моменти в книгата бяха тези в България, не заради пристъп на родолюбие, а защото там се развиваше и разследването на самодивата, избрала да предаде своите заради криворазбраните си и себични представи за правилно. Там бе истинската надпревара с времето с още по-голям залог, там се плетеше мрежата от измами и крехката нишка на принуденото примирие напира да се скъса. В миналата книга отчаяно желаех именно Неда и Марко да поемат водеща роля в това разследване и изобличаване. Тук отрано осъзнах, че това надали ще се случи, но не се разочаровах. Дори напротив - супер готино ми беше да чета за Магда, Вида и Марко (най) старши. Нещо, което вярвах, че отново ще бъде недостатък в книгата за мен, изведнъж се превърна в плюс. Много ми хареса как се извъртяха нещата с болестта на децата като нещо основно в сюжета на романа, което на практика върна Неда и Марко обратно у дома, за да вземат участие във финалните сцени. Участие, което наистина беше от критично значение.
Краят на трилогията също ми хареса. Без да е захаросан, беше хепи енд, с нишки старовремска жестокост и поставени солидни основи за мир, върху който обаче ще трябва много да се работи.

Всяка книга от трилогията имаше нещо особено силно в себе си. В "Откраднато" това бе началното гмуркане в този разкошен свят на горски магьосници и юнаци, в "Обречено" бе изгарящата страст и осъвременената приказка за откраднатата самодива. За мен обаче май "Опазено" бе най-добрата книга книга, балансирана от начало до край.  Наистина ми се иска да препоръчам тази трилогия на всички читатели, дори и да не си падате по свръхестествени романси - и аз, както си признах, на места не се съгласявах съвсем с главните герои. В момента на широкия пазар са сравнително малко книгите, които така романизирано да представят елементи от собствената ни митология и фолклор. В първата част те имаха все още съвсем лек характер на инфодъмпове, но във втора и трета тези легенди и места се превърнаха в един богат фон, който се сливаше със сюжета, който самостоятелно си беше интересен. "Откраднато" - "Обречено" - "Опазено" неимоверно ми отвори апетита за това богаство от сюжети, които крият приказките ни. Много силно се надявам да виждам все повече и все по-различни такива сюжети, сред които, сигурна съм, такива и на авторката :)

неделя, 15 декември 2019 г.

[book review] "4-часовата работна седмица" - Тимъти Ферис

Заглавие: "4-часова работна седмица"
Автор:Тимъти Ферис
Жанр: автобиография, самопомощ
Издателство: Изток-Запад
Топчеста оценка: 2 звезди
Бележка: четена за Читателски клуб Орбита - филиал нехудожствена литература :D

Значи, убедена съм, че това момче, авторът, много обича да слуша собствения си глас :D
"Четиричасовата работна седмица" е книга за бизнес и, в известна степен, времеви мениджмънт, която обещава, че е възможно да намалите драстично работно си време, да получавате в пъти повече пари и да обиколите света.
Бтв, ако случайно четете това в Гудрийдс, може направо да прескочите оттук на ревюто на Ваня, защото е много хубаво и изцяло обобщава мислите ми по въпроса.

Като цяло, не ми хареса.

Беше ли ми полезна и вдъхновяваща? По-скоро не. Въпреки че съдържа някои несъмнено верни твърдения, формули и идеи, тези, които биха ми вършили работа, знаех от преди.
Първо, да уточня - не взех книгата с идеята, че може да промени из корен професионалния ми живот в медицината. Реших да разглеждам нещата така - да приема писането, както художествено, така и за ревюта в блога и популяризирането като един вид онлайн бизнес; и да видя дали мога да приложа съветите на Тим Ферис, за да ги развивам, като влагам около 4 часа седмично. Звучи адекватно за книгата, нали? И евентуално, ако намеря за добре, да включа нещо от идеите в личния и основния си професионален път. Дори и така, написаното в предния абзац си стои.

Първото, което ми направи впечатление, бе хаотичният и накъсан изказ на книгата. Тим Ферис приказва много, а казва изненадващо малко предвид идеите на книгата. Повтаря се често, и то не по начин да затвърди казаното, а сякаш за да се изфука - например проектът му за контакт на студентите с известни личности е преразказан най-малко три пъти; веднъж от него и после от "свидетелства" на участници. Тим несъмнено има едно солидно его, може би подплатено с немалкото му постижения, чиято значимост не отричам.  Просто, поне за мен, не го прави особено приятен за четене.  Всъщност, по едно време ми стана дори изключително неприятен за четене. Със сигурност е успешен, но не мога напълно да приема всичко в манталитета на "новобогаташите", поне не и в начина, описан от него. Плюс стила на писане и оформяне на книгата, за мен си беше малко или повече мъка. За срещата на живо за Читателския клуб се явих с прочетени първите два раздела от D-E-A-L концепцията му, плюс последните около 40 страници, където са допълнителните статии от блога му. После прочетох малко на диагонал останалите два раздела, преди да напиша ревюто.

Книгата борави с доказани принципи. От тези, които на мен са ми полезни, и са ежедневно приложими, повечето знаех отпреди. Един от любимите ми е този за "мини списъка със задачи" - няколко неща, които ако отметнеш през деня, може да го броиш за успешен. Аз си правя такъв списък с три точки за домашните задачки - наясно съм, че никога няма къщата да бъде идеално чиста и подредена, но ако изпълня тях, значи положението не е толкова зле. Въпросът е в постоянството. Има още идеи и упражнения, с които човек да стане по-смел в преследването на мечтите си.  Съгласна съм с много от тезите му - че в работата човек трябва да набляга не на количество, а на качество; че често нарочно се разсейваме, за да отложим свършването на дадена задача и по този начин си умножаваме работата; че това, което си представяме като най-фатален сценарий всъщност е много малко вероятно и далеч не така разрушително, както го виждаме в ума си.
От оригиналните му идеи несъмнено най-много ми хареса тази за "мини-пенисониранията" - едни дълги-дълги отпуски, през които да се насладиш на постигнатото досега и да направиш амбициозните си пътувания и цели,  преди коленете и кръстът ти да почнат да напомнят често за себе си. Като цяло пътешествията са силно застъпени в книгата, и който мечтае да види повече свят, може да намери идеи.

Примерите затова пък бяха едно доста слабо място на книгата според мен. Тя е препълнена с историите на хора, постигнали вечно щастие, благодарение на примера на Ферис. Това е нормално и очаквано, но болшинството бяха напълно еднотипни. Индивид А получава прозрение, че е нещастен, зарязва гадния си корпоративен живот и постига удовлетворение и щастие чрез изключително успешен частен онлайн бизнес.  Едвам се различаваха един от друг и ми липсваха подробности.  Можеше да има и повече практически методи как добрите идеи, които предлага, да се превърнат в устойчиви навици. Иначе в повечето случаи разчита само на силата на волята... което на повечето хора не им върши работа.

Приложима ли е за всички занятия и професии? Със сигурност не. За мен тази книга твърдо е писана за хора, занимаващи се с бизнес и предприемачи - или желаещи да се развиват в тази сфера. Да, ако искате, може да ги прилагате тези принципи в други сфери на живота си, няма никакъв проблем. Но ще трябва в различна степен (зависи къде искате да ги приложите) да ги екстрахирате от тук и да измисляте как да ги интегрирате отново. А едно от нещата, за които съм твърдо съгласна с Тим Ферис, е че няма смисъл от излишна работа. Несъмнено може да си намерите книги, които са точно за сферата, която ви трябва. Разочаровах се, че не намерих нещо ново, което мога да ползвам.  Все пак, искам отново да подчертая, че почти всички идеи и принципи са верни и валидни. Просто - първо, не ми бяха нови; и второ - виждала съм ги по-приятно разписани.

Много зависи какво ви стимулира и надъхва. Ако сте личност с характер тип А, подходът на Ферис може и да ви допадне и да ви амбицира. Във всеки случай, препоръчвам първо да хвърлите едно око на блога му, да прочетете няколко статии и да прецените за себе си. Въпреки че повечето хора описват, че са прочели книгата за един-два дни, само половината за мен беше цяла седмица борба, така че е хубаво да прецените дали е за вас, преди да инвестирате време и усилия.


събота, 14 декември 2019 г.

[book review] The Princess Bride - Уилям Голдман

Заглавие: "Princess Bride" / "Принцесата булка" "Принцесата невеста"
Автор: Уилям Голдман
Жанр: фентъзи, приключенски, романтика, пародия?
Топчеста оценка: 3 звезди
Бележка: четена за читателския клуб на Форум Муза, по-точно - слушана на аудио

Бътъркъп е без съмнение най-красивото момиче в цялото кралство и конярчето Уестли далеч не е единственият, който въздиша подир нея.  Тя се съгласява да се омъжи за принца, но се оказва, че Хъмпърдинк далеч не е мъжът на мечтите ѝ.  Следва отвличане и лудо преследване, с много битки, трикове, изненади и сблъсъци с врагове, приятели, а понякога и двете едновременно.

Поне в моето кътче на интернет, "Принцесата булка" има почти митичен статус. Това е книга, която голямо количество автори,  актьори и дори литературни персонажи посочват като своя любима.  След като прочетох книгата, сериозно се зачудих дали това не е някаква тайна шега, в която така и не съм внкинала. В тяхна защита, първо гледах филма, и всъщност той бе като цяло симпатичен.

Книгата обаче...

Романът е доста любопитно построен, като обаче това не проработи в негов плюс, поне за мен. Писателят, Уилям Голдман, се преструва, че преразказва "класическата история на Моргенстърн", оригиналният псевдо-автор на "Принцесата булка". Само че пропуска всички "скучни части" .... и вместо това ги запълва с свои размисли и страсти.  Това трябваше да бъде забавно. Но не беше. Аз слушах книгата на аудио, и отне ЧАСОВЕ за да минем само през  пролога. По протежение на цялата книга имаше множество отклонения, но предговора и епилога без съмнение бяха най-тежки. Това изглежда е част от представата за хумор на Голдман, защото голяма част от сайта на книгата и бонусите се въртят около това - например, на сайта може да поискате "изтритата финална сцена" от романа и ще получите километрично обяснение защо не може да я получите.

След няколкото часа на мъки, почнахме да стигаве до същността. Изслушването на всичко онова в началото обаче вече бе нанесло непоправими щети. Слушах, не ми бе безинтересно, но и не изгарях от ентусиазъм . И определено очаквах да се смея повече , съдейки по всичките емотиконки, които другарчетата от клуба споделяха. Интересът ми се поддържаше основно от второстепенните герои - гигантът Фезик и тръгналият да търси отмъщение Иниго, на когото може и да сте виждали гифчета с популярната реплика : "My name is Inigo Montoya. You killed my father. Prepare to die". 
 
Колкото до двамцата главни... Любопитно - като гледах филма, Бътъркъп ме дразнеше неимоверно, а обожавах Уестли. Сега съм по-толерантна към нея, докато той пък ме изнерви на няколко пъти.  Относно аудиото, Граф Руган също има много готин глас, а принц Хъмпърдинк бе доста по-интересен противник в книгата.

Когато записът ми беше на 77%, стигнах до финала на историята на Бътъркъп. Който го бяха развалили - имахме чудесно happily ever after, но неее, не ка да го развалим! Реших да продължа да слушам, въпреки че подозирах, че ме чака огледален образ на пролозите от началото. Издържах още 5%. Когато доктор Менгеле се появи в картинката, просто се отказах, теглих една и спрях да слушам. Сериозно, господин автор, what the actual f*ck.

Като цяло останах доста разочарована. Филмът ми хареса повече, защото беше забавен и лек. Книгата също притежаваше същите хумористични елементи, може би дори повече, но след километричните дрънканици на автора се чувствах изтощена и обезчувствена и изобщо не можаха да ме разсмеят, въпреки че една част от мен регистрираше, че са там и са забавни.
Любовната история не ме спечели особено, най-вече защото, изглежда, за да имаш true love, нужното условие е да си красив, което за мен е отчайващо. Обичам да чета за хубави хора, но просто... бих искала нещо в добавка. Освен това имах чувството, че деградира от началото до края на романа. В началото тя бе романтична и сладка - като се почне от Уестли, който отговаряше на всяко желание на Бътъркъп с As you wish (друга култова реплика) и завършваше всяко изречение от писмата си с "...and I love you".  Или с признанието на Бътъркъп към него в любов - "Преди един час си мислех, че любовта ми към теб не може да се мери с никоя друга любов, но любовта ми отпреди половин час я засенчва напълно..."  (превод на Дийдра :D ) Но от глава на глава отношенията и действията им приемаха нюанси, които не ми харесваха. Книжният Уестли ми падна в очите, за разлика от филмовия. Затова пък книжната Бътъркъп беше по-симпатична. Издразних се , че непрекъснато изтъкваха, че е тъпа, а не считам, че беше.  Красива и тъпа главна героиня. И то по авторови думи. Това определено не ми е идеала за романтична приказка.

Думите, с които авторът описваше любовта, бяха красиви - просто не ми стигаха, за да хвана вяра. Може би щеше да ми хареса стилът му, особено когато всъщност се придържаше към сюжета. В другите части... е - бих предпочела да прочета несъкратената версия на Моргенстърн, с 72 страници опаковане на багаж, отколкото да изслушам пак как автора мрънка за жена си или за бонбончета за кашлица.

За разлика от любовната нишка, приятелството и приключенията го бяха направили като хората. Цялата второстепенна сюжетна линия, с Иниго, Фезик и дуелът срещу Руган, поддържаха интереса ми във втората половина от книгата. Горе споменах за тях. Те яха блестящи във филма, но в книгата изнесоха сюжета на гърба си. Наистина много ги заобичах тези хора.

Като окончателна оценка, слагам 2.5 звездички, които от съпричастност към някои герои ще закръгля на три. Надявах се да са повече, но колкото и да харесах Иниго и отбора, не мога. Имаше страхотни реплики и моменти, но и твърде много, които за мен дърпаха книгата надолу.

Ако решите да посегнете към "Принцесата булка", дали спонтанно или защото искате да видите дали ще споделите чувствата на измислените и реални герои, които я харесват, съветвам ви поне бързо да прецените дали тези локуми са по вашата част и ако не - за бога, не се тормозете. Или по-добре направо само изгледайте филма. Може да ме анатемосате, но това е един от редките случаи, когато посочвам не просто, че фимът е по-добър от книгата, но и съветвам да пропуснете книгата. Филмът е лек и забавен, а книгата остави един твърде горчив послевкус.

четвъртък, 12 декември 2019 г.

[book review] "Хората на херцога" - том 1 - 2.5 - Сабрина Джефрис


 Заглавие: "Желанията на херцога"
Автор: Сабрина Джефрис
Поредица: Хората на херцога 1
ИЗдателство: Калпазанов/ Арт Плюс
Жанр: романтичен, исторически
Топчеста оценка: 5 звезди

Забавна история за тези книжки - получих ги като подарък от Арт Плюс (върнах стари книги) и тази година прочетох първата, заради Бинго квадратче (красива дреха - а всички знаем, къде да търсим красивите рокли - по кориците на историческите романи :D ). Уж беше само заради Бингото, а страшно се зарибих и в момента чета трета книга от поредицата.
Поредицата проследява съдбите, особено романтичния аспект, на "Хората на херцога" - псевдонимът, с който става известна детеквиската агенция на Доминик Мантън,  за негово голямо неудоволствие. Първата книга, "Желанията на херцога" ни запознава и със самото благородие, Максимилиан, херцог на Лайънс. Той е решил да се отдаде на усамотение заради мрачната си семейна история - и баща му, и чичо му са били покосени от лудост. Щом получава бележка обаче, че отдавна изчезналият му брат може и да е жив, той се втурва в разследване. Първата му спирка е детективската агенция на Мантън - но не за да ги наеме. Авторът на тайнственото писмо е незаконният брат на Дом, но в квартирата им го посреща единствено сестра им - която е твърдо решена да не издаде местоположението им. Заради упоритостта им, Макс е принуден да приеме условията ѝ и двамата тръгват на пътешествие да ги открият заедно.



Заглавие:  "Завръщането на негодника"
Поредица: Хората на херцога 2
Автор: Сабрина Джефрис
Жанр: романтичен, исторически
Топчеста оценка: 5 звезди

В "Завръщането на негодника" негодяя под въпрос е новоткритият Виктор Кейл. Той бързо се отегчава от благородния си статус и става част от разследващия екип на "Хората на херцога". Първата му задача обаче заплашва да го върне назад в миналото - когато е бил млад войник, тъкмо върнал се от фронта, женен за талантлива девойка... която обаче го изоставя и прехвърля върху него вината за кражбата на безценни бижута. Когато обаче отива да конфронтира Иза, се оказва... че тя смята, че именно Виктор я е и зоставил навремето, бягайки с плячката. Дали това е нов опит за измама от страна на бижутерката, която може би освен по-красива, през изминалите години е станала и по-лукава? Или някой е измамил и двама им и разбил семейството им?

Заглавие: "Доринда и докторът+
Поредица: Хората на херцога 2.5
АВтор: Сабрина Джефрис
Жанр: романтичен, исторически
Топчеста оценка: 5 звезди



"Доринда и докторът" е мини история, която се разполага след първа и втора книга, но на практика може да я вместите навсякъде след първи том. В нея главен герой е симпатичният лекар, който обгрижва Виктор в треската му в "Желанията на херцога", и след това често се оказва привикван, когато някой има нужда от закърпване. Лизет, съпругата на Макс е твърдо решена да играе ролята на сватовница, и да събере него и своя приятелка, младата вдовица Доринда. Но макар и привлечена от доктор Уорт, Доринда има твърде лош опит и спомени от лекарите, за да пожелае да се обвърже с някой...

Понякога обръщам на вълна исторически любовни романи, защото ги намирам идеални за релакс. Все пак имам някои условия, с които да разгранича тези, които ми харесват - симпатични герои, добра динамика между тях, и интересна странична история, освен романса на двойката. И за мое голямо удоволствие, тук ги намерих, до степен да не мога да се отлепя от книгата.
"Желанията на херцога" (бтв, нямам намерение да коментирам кое да е от заглавията на поредицата :D ) е историята на Макс, херцога, и Лизет - която също като Тристан е незаконнородена; за разлика от брат им Дом, който макар и законен наследник, е лишен от полагащото му се. Но за него по-късно, чак в четвърта книга всъщност :D И двамата ми бяха симпатично опърничави, в една надпревара на тайни между двамата - Лизет да опази братята си, най-вечеТристан, който е забъркал цялата тази каша; и Макс, който освен че търси собствения си изчезнал роднина, се опитва да скрие историята на семейната лудост. Сега аз ще я издам, защото това именно бе страничният елемент, който ме спечели. Авторката се заиграва със сифилиса (добре, така структурирано звучи странно :D ) и последствията от болестта - най-вече неврологичните и психическите. Няма да се впускам в повече спойлери от казаното дотук за това как точно те се отразяват на сюжета. Но определено не очаквах да намеря такава сюжетна нишка, особено в исторически любовен роман, и ми беше интересно да чета за колонията на лудите, за тайната френска полиция и за другите елементи, които макар и повърхностно, авторката бе успяла да вмъкне.  Такива детайли са ми любимите скрити изненади в любовните романи - взимам ги с очакванията за прелитащи искри страст, малко хумор, надежда за красиви рокли и леко и бързо четиво - но когато получа нещо повече, е определен бонус!

"Завръщането на негодника" продължава тази тенденция, но дори по-добре! Сега в центъра на повествованието са Виктор Кейл - новопълнението в семейството и "Хората" на херцога и отдавна изчезналата му съпруга. Тук страничната, не-любовна нишка е още по-забавна - имаме крадци на бижута! И то не просто крадци, а и фалшификатори на бижута!  Наистина ме зарадва, че авторката прави проучвания и вмъква по-нестандартни линии в историята. Тук, докато като читатели охкаме и ахкаме, следейки динамиката между Иза и Виктор, може да понаучим някои неща относно това как се правят имитационни камъни, или любопитни факти за бижутата със скрити послания. Но това е  ненатрапчиво поднесено, в съвсем умерена доза, та да не накърни лекотата, в която е и скритата прелест за мен на тези любовни романи. А героите в тази част засега са ми любимите (от гледната точка на три прочетени книги и една кратка история) . Иза беше героиня с впечатляващо израстване - от плахата, безлична "мишчица" до една истинска занаятчийка и бизнес дама, която на практика ръководеше всичко сама. За вашите впечатления не знам, но аз поне рядко срещам в любовен исторически роман героиня, която да е с истинска професия, а не просто даа от висшето общество или девойка в беда. Да, те могат да вършат всякакви нестандартни за статуса им приключения, но все пак много се изкефих на Иза.

Виктор Кейл също се нареди като любим мой мъжки персонаж засега, въпреки че още от първия том следя появите на Дом. У Виктор почти цяла книга беше сблъсък на разум и чувства - неустоимото привличане към старата любов и спомените за раните от предателството. И за капак, за ъгълче на любовния триъгълник имахме такъв сладък и заблуден младок!

"Доринда и докторът" е кратка история, някъде по средата между разказ и новелка. Всичко, което можех безопасно да споделя за сюжета, го направих в анонса по горе. Само ще кажа че първо, появата на доктор Пърси като главен герой беше изключително приятна изненада. И второ, сюжетът отново беше хубав като замисъл и бих се зарадвала, ако запълваше цяла книга.
Та така, може би ентусиазмът ми се дълъ на факта, че никога не се предозиране с историческите любовни романи. Но засега тази поредица е лека и свежа и с удоволствие продължавам да чета за "Хората на херцога" - догодина ще докладвам и за финалните две книги.

[book review] "Обречено" - Искра Урумова


Заглавие: "Обречено"
Автор: Искра Урумова
Поредица: Откраднато - Обречено - Опазено - Приказка за чудеса
Жанр: тийн, YA, романтика, митология фентъзи
Издателство: Думите
Топчеста оценка: 4 звезди

Минали са 4 години от сблъсъка на овчарите и самодивите, когато мъжете са откраднали ценно и могъщо съкровище от покровителството на самодивите.  Тогава е и първата среща между овчаря Марко и младата Неда, след която двамата остават странно свързани. Остатъкът от цикъла е преминал в крехко примире между двете фракции пазители на хората и природата... и тайна подготовка за следващия удобен момент . Когато той настъпва, двамата неминуемо се оказват в центъра на събитията, които поставят под въпрос собствената им лоялност.

Ох, тази книга :D И това ревю - тутках се с месеци, докато го напиша, а заедно с това отлагах и прочитането на финала на трилогията. "Обречено" хем ми хареса толкова повече от първата, хем и дадох по-ниска оценка :D Сега ще  ви обясня защо.
За целта, ще разделя нещата на половинки, защото и тази книга следва модела на предишната - първата половина е доста по-наситена с действие от втората.
 А първата част... беше разкошна! Сериозно, освен че я погълнах наведнъж и се влюбих в нея. Във всичко - като се почне от интригите и тайните, които почнаха да се разплитат и от двете страни, до описанията на мелнишките калдаръми. И естествено, най-вече - поотрасналите Неда и Марко. Разликата у тях в сравнение с преди 4 години бе едновременно  деликатна и осезаема, това наистина бяха същите хора, но поотраснали. Неда вече не е дете, а Марко видимо се е превърнал в мъж и оставил в голяма степен зад себе си момчешкото фукане и репчене. Кулминацията на първата част е все едно извадена от народна приказка за юнаци и самодиви, пренесена в наши дни - Марко "улавя" самодивата и, болен от любов,  я принуждава да се омъжи за него... Но всичко е част от техния план да се спасят и да стигнат до дъното лъжите и конспирациите. Това ми беше любимата част от книгата, освен заради модерното разиграване на стария мотив и потенциала, който носеше това за сюжета, но и заради връзката, която аз си направих със заглавието. Не знам как вие бихте решили да тълкувате "Обречено" - но за мен това твърдо придоби значение не на загубена кауза и липса на надежда, на бъдеще, на която не може да избягаш. Със своя план Марко и Неда обърнаха представите ми за името на книгата на 180 градуса и то почна да олицетворява решението им да се обрекат един друг, да свържат  съдбите си заедно. И то дори повече, отколкото в началото са имали намерение със своя план ;)

Та, за мен този епизод трябваше да е завръзката на романа, и оттам да започне едно активно разследване на двамата - както в плановете и лъжите на самодивите, така и в тайните на овчарите. Но той се оказа по-скоро кулминацията на действията. Както споменах, авторката е построила "Обречено" по същия начин, както "Откраднато" - след една наситена на екшън и емоции първа половина на книгата, втората е изключително спокойна на неин фон. В момента, в който очаквах Неда и Марко, обединени от общо търсене и споделена тайна, да се впуснат в разследване, историята направи един доста рязък завой. От една страна, беше изключително изненадващо, защото нашата самодива и овчар... се озоваха в страната с най-много овце. Точно така, Австралия. Определено не очаквахте самодиви в Австралия, нали? Тази част бе посветена основно на отношенията между тях двамата, имаше любов, имаше ревност, имаше и драми.  И двамата успяха да ме ядосат по някое време. Но най-вече нямаше никакъв прогрес по това, което считам за основна сюжетна линия извън романтичната. В първия том това имаше обяснение за мен - особено Неда, но и Марко бяха все още млади, зависими от колективите си и по-сляпо вярващи в тях. До голяма степен нямаше да го почувствам за естествено, ако още в "Откраднато" бяха поели на кръстоносен поход срещу установените нрави. Но тук, в "Обречено", това не е причина - сега за мен имаха и мотивация, и възможност да тръгнат да проучват, а не да се оттеглят в пустошта.

Заради това в крайна сметка оценката ми на книгата стана 4 звезди. Не мога да кажа, че втората половина ми беше скучна за четене, просто очаквах друго, по-активно развитие на нещата. Просто първата половина беше толкова силна, и толкова ми легна на сърцето, че при сравнението с нея втората просто загуби. Същото важи и за финала на книгата - не че не ми хареса, но не останах така разтърсена, както предполагам се очакваше при разигралата се драма . Спойлер - някой умира, но имах абсолютната вътрешна увереност, че ще го видим пак. Може и да не се поддадох на драмата, но със сигурност с удоволствие ще се потопя в самодивския свят на "Опазено".  Много се надявам тя да е динамична от начало до край

понеделник, 9 декември 2019 г.

[book review] "Бял пясък" - Брандън Сандерсън

Заглавие: "Бял пясък"
Автор: Брандън Сандерсън
Поредица: Бял пясък #1 ; част от вселената Космер

Издателство: Артлайн
Жанр: комикс, фентъзи, приключенски

Топчеста оценка: 5 звезди

Бележка: четена за 24 часов четатон, организиран от The Unusual booklover

Eх, Сандерсън. Автор, който толкова много обичам, заради страхотните магични системи, които създава, и който толкова ме ядосва, задето не продължава работата си по най-уникалната такава!

И същевременно, всяка следваща негова книга, която подхванеш, е толкова добра, че не може да му се сърдиш.
"Бял пясък" е просто поредният пример за това. История от вселената на Сандерсън Космер, където се случват и други негови знакови истории (като "Елантрис"), и то една от първите, които е измислил. През много перипетии, романът най-накрая вижда бял (ха- ха) свят под формата на комикс.
160 пълноцветни страници ни повеждат на пътешествие из пустини и търговски квартали, за да проследим съдбата на Кентън - млад, упорит и амбициозен, но с малко вроден талант послушник на Повелителите на пясъка. След като обаче коварна атака почти ги избива до крак, той се оказва един от малкото оцелели. Спасява го среща с чуждоземна дукеса, тръгнала да проучи смъртта на годеника си. И докато пътищата им се разделят и пресичат отново, и двамата усещат назряването на заговор.

Магията, която Сандерсън ползва тук, не са така уникални по идея, като това, което намираме в "Душата на императора" или "Спиращият войната". Маговете тук са Повелители на пясъка - нещо може би по-рядко виждано в литературата от повелители на огъня или водата, но все пак, на същата основа. Но дори и така, Сандерсън успява да добави детайлите и да разкаже нещата по начин, така че да превърне тази основа в достойна за него история. Може би любимите ми са как няма стълби за покоите на маговете, за да могат само тези с доказани сили да се качват дотам :D
Може би заради формата на книгата, но главният момък - Кентън, ми заприлича на онези герои от шонен мангите, като Наруто, Инуяша, Луфи, Ичиго, които с много тренировки и понякога абсурдна упоритост постигат невъзможно високи цели. Само че - сигурно за радост на много читатели - това се случва в рамките на един, а не на 10 тома :D Но да, той е от героите, които са сигурно подсъзнателно създадени да нахъсват, и аз прихванах част от този ентусиазъм от него. А ако трябва да избирам между героя, който е вроден гений и талант, и този, който се бъхти, за да постигне целта си, мисля, че е ясно към кого отиват симпатиите ми.

Още повече симпатии отидоха обаче към дукесата и нейния антураж. Беше елегантен, интелигентен и изключително секси нарисуван персонаж :D Двете различни култури бяха доста интересно развити, обръщайки наопаки това, което сме свикнали да виждаме в литературата, базирана на нашата реалност. Пустинниците са руси, а по-тъмнокожите народи живеят, където (почти) не грее слънце, та да се чудя какво го провокира този меланин. Но въпреки това обожавам тази интерпретация, особено псевдо-викторианския и с надежда за мъничко стиймпънк стил на дукесата. Накратко - и от тази гледна точка това е визуално пиршество.И докато в този том разбирам, че още ще оплаква изчезналия си годеник, признавам, че почнах да си правя планове за двамата с Кентън като двойка в някой от следващите томове.

Иии тук отново стигаме до един от основните проблеми на Сандерсън. Следващият том. Бог само знае, защото съм почти сигурна, че и Сандерсън не е особено наясно кога цялата му планирана поредица ще види бял свят. А на нас, нещастиниците, ни остава само да чакаме и да въздишаме тъжно пред гения му. И всеки път да му прощаваме, когато се тутка.
*тъжна въздишка*

[book review] "Ванилена сол" - Ада Пареляда

 Заглавие: "Ванилена сол"
Автор: Ада Пареляда
Издателство: гурме
Жанр: любовен, съвременен, готварска
Топчеста оценка: 3.5 звезди

Избухливият майстор-готвач Алекс спазва едно строго правило в кухнята си: никакви храни и продукти, внесени от Америка. Това му печели известност сред критици и дегустатори, но обикновените клиенти рядко посещават ресторанта му. А персоналът рядко се задържа, попарен от острия му език.  Новата му помощница Анет обаче е различна - едвам говори испански, никога не е готвила професионално, и идва от омразния му континент - макар и от Канада, а не от САЩ. И тя обаче споделя любовта към кухнята, знае, че на храната трябва да се пее, за да се получи... и няма намерение да отстъпи на характера на Алекс.

"Ванилена сол" започна чудесно. Грабна ме още от съдържанието - започва с различни вкусове и чувства, а във втората си половина продължава с характерни храни от американския континент - домати, картофи, царевица. Преполових книгата на един дъх. Беше почти като да се гмурна в "Кухня" - може би не с толкова смешки, но с шеф, чийто пиперлив тон по нищо не отстъпваше на Виктор Баринов. Въпреки че понякога беше изключително груб, заобичах Алекс. На практика думите му бяха доста по-остри, но много по-безобидни (в сравнение с предния литературен грубиян, с когото се срещнах), и всъщност показваха, че е в по-добро състояние, отколкото когато замлъкне.  Анет също не след дълго осъзна и свикна с това :) Квебекчанката беше от онези мили, спокойни, но силни героини, които много обичам. А химията между двамата герои беше чудесна - двамата се подчертаваха един друг, както добре подрбаните съставки на ястие.

И след като стигнахме до манджите :D Едно от любимите ми неща в книгата е, че почти всяко ястие, което приготвяха, може да бъде пресътворено. Съставките и стъпките са изброени (и много добре и безшевно вмъкнати в сюжета) и на читателя- готвач му трябва само малко съобразителност относно грамаж и време на готвене, което е напълно постижимо. Аз лично си харесах морковения пай на Анет - особено след огромния успех, който морковената торта с крем пожъна вкъщи, и гъбеното суфле на  Алекс. Тези поне за начало. :D

Втората половина на книгата... не отговори съвсем на натрупания ентусиазъм от първата половина. Да уточня начина, по който аз си разполових книгата - втората част започва от изброяването на чуждоземните продукти, които Алекс в крайна сметка се видя принуден да опита и приеме. Тук и в самия сюжет настъпва обръщане, което като цяло приветствах и което промени динамиката между героите - Алекс и Анет смениха местата си на шеф и подчинен, промени се визията за ресторанта, задълбочи се един вид флирта между Анет и Карол, като тримата образуваха един доста странен любовен триъгълник.
Първо малко ми паднаха в очите с абзаците, посветени на екзотичните продукти. Не за друго, просто ми стояха една идея твърде изкуствено, за разлика от така хубаво вмъкнатите вкусотии от първата част. Но това бе изцяло бял кахър. Започнаха едни тайни планове и интриги, които на моменти също ми звучаха неестествено, но пак бяха нещо, с което можех да живея. Финалните глави на книгата бяха тези, които ѝ смъкнаха оценката в моите очи - забързан и неестествен финал, с много странни решения.  Не ми хареса как завърши конфликтът на Алекс и Анет с Карол - след грандиозното ѝ разобличаване тя изчезна без следа от сцената, без да видим някаква лична среща между тях. Карол беше интересен герой, нестандартен "злодей" ако може да я наречем така, и заслужаваше финална поява.  Миналото на Анет така и не се сля с основната линия - очаквах Карол да разбере за него, и да се опита да го ползва. Вместо това авторката бе решила да употреби тези елементи, за да разчупи стандартния хепи ендинг, и пак да е хепи, но по иначе.. Което по принцип е супер, но тук резултат беше...  Мех.  Последните глави за мен бяха едно абсурдно решение до друго, но ако тръгна да ги изброявам, ще споделя твърде много, макар и малки спойлери.

Въпреки развръзките, останах доволна от прочита си на "Ванилена сол". Нямах кой знае какви очаквания за нея - получих я с несполучлива книжна кутия - изненада, и я взех да я чета сега, защото отчаяно исках да завърша книжното си БИНГО, и ми трябваше роман с "храна или напитка".   Първата половина на книгата беше разкошна - страстна, ароматна и вкусна и комбинираше храна, история и характери по перфектния начин. На втората ѝ липсваше малко баланс и нещата се стекоха доста различно от очакванията ми. Но ако сте в настроение за гурме новели и искате да почувствате кулинарния и романтичния темперамент на различни кътчета, то щипка "Ванилена сол" ще ви дойде идеално.

неделя, 8 декември 2019 г.

[book review] "Икигай" - Ектор Гарсия и Франсеск Муралес

Заглавие: Икигай : Тайните на Япония за дълъг и щастлив живот
Автори: Франсеск Муралес и Ектор Гарсия
Жанр: философия, приложна психология, нехудожествена литература
Издателство: Гнездото
Топчеста оценка: 3 звезди

Японците са всеизвестни като дълголетници, но освен преклоната възраст, до която живеят, те често могат да се похвалят и с добро здраве и настроение до дълбоки старини и чувство за задоволство от живота. Авторите твърдят, че причината за това е "икигай" - целта в живота и удоволствието от работата и претендират, че в тази книга ще разкрият къде точно се крие тайната на японцие за дълъг живот и щастие.

Сега... не, че тази книга не ми хареса. Дори напротив, но просто не мога да я нарека книга за японската философия и начин на живот. Творбата на Муралес и Гарсия е по-скоро едно мултикултурно проучване, с много статистики и препратки към различни култури, за причините за дълголетие и удовлетвореност от живота.

От цялата книга най-много една трета е посветена наистина на японските бит и душевност, като освен това авторите се спират предимно на една сравнително малка фокус - група - жителите в селце в Окинава, известно с големия си брой столетници. Предвид заглавието, това е донякъде разбираемо, но все пак разочароващо - исках да видя "икигай" не само в полите на планината, но и в метрополиса на Токио, например. Очаквах с тази книга да се потопя по-дълбоко в начина на мислене и живот на японците - без нищо претенциозно, очаквах книжно приключение от типа на "Наръчника по хюга" (ревю ТУК ) , само че на изток.Онази книжка наистина ме пренесе у северните народи, които умеят да сътворяват топлина и светлина, и уют през дългите си нощи. С "Икигай" това не се получи така успешно. От една страна заради множеството прескачания към други култури, от друга го отдавам на това, че авторите бяха от позицията на чужденци и интервюиращи; не на някой, който е отраснал с този начин на мислене.
Това не прави книгата лоша, но според мен променя фокуса на книгата. Затова и мога да определя като най-голямото си разочарование от книгата. Ако я вземете, непременно го сторете с нагласата, че ви чака нещо глобално, а не ограничено в рамките на една култура. Авторите се позовават на древногръцки философи от различни течения, и работата на Стив Джобс, дават примери с Файнман и с оцелели от концлагери, прилагат интервюта със столетници от Италия, САЩ, Гърция. И една доза повече статистики и позовавания, отколкото ми е приятно за книга - на никой не му е забавно да чете нещо, съставено предимно от цитати. Това обаче позволява да се види, че в различните страни се отличават едни и същи белези у столетниците - с какво се храните отива на заден план пред спокойствието на духа, ведростта, комуникацията, активността, както умствена, така и физическа.
Едно от нещата, които определено ми харесаха в тази книга, е това колко подредена и структурирана е тя. Разглежда различни системи, като mindfulness или логотерапията, или тай-чи, или медитация, и след това вади под формата на списък няколко основни точки. Това е доста полезно за някой начинаещ, който иска да опита да пренесе някои идеи от книгата в реалния живот. Въпреки че ми се искаше да шибна с нещо тежко авторите всеки път, когато ми се обясняваха колко лесно било всичко и как била нужна само малко воля. Е, да ви имам волята :D В тази книга за първи път видях да се споменава методът Помодоро, едно от любимите ми неща, за което ви говорих преди около месец. Един начин на работа, който успях да адаптирам към себе си, и който наистина повиши продуктивността ми. А нещо ново, което ми хареса и си извадих, бе становището за прелитащите мисли - било те натрапчиви, страхови, негативни или срамни. Те са само малка част от хилядите мисли, които ни минават през главата всеки ден, и трябва да се научим да ги пускаме просто да си прелитат - те са мисли и нищо повече. Не трябва да те обсебват.

Шеше ми се да бе обърнато малко повече време и внимание на самия "икигай" като значение и най-вече намиране. Фокусите на книгата бяха повече дълголетието като причини, и начини да се вглъбим и да сме по-удовлетворени от труда си.Читателят остава с впечатление, че тази цел и посока ще се проявят спонтанно и просто ти трябва да ги развиваш, а в действителност е доста по-трудно . А съвременния човек го грози и опасността да набеди като своя цел нещо, което се чувства длъжен да върши и в което да преуспява. Вярвам във важността да правиш нещо и да създаваш, и особено от акцента на това да използваш ръцете си. Води се, че извършвам предимно интелектуален труд но намирам нещо изключително задоволително в това да виждаш как нещо излиза изпод ръцете ти, и го препоръчвам като усещане на всички. Не съм обаче особено доволна от използването на думата "пенсиониране". Според мен "оттегляне" щеше да е по-подходящият вариант тук. Човек не трябва да се оттегля от вършенето и развиването на своя "икигай", на работата, която му носи удоволствие. В идеалния случай това, и професията му са едно и също, но не е задължително. Споменах ли, че не е задължително да имаш само един икигай?
Та, книгата беше окей. Но дори в ревюто си отбягвах да я наричам "Икигай" - тя само частично улавя това. Беше приятна и лека за - в моя случай - слушане. Кратка, но подредена добре за моя вкус, мащабна за обема си и скицираща много различни, но и общи философии. Не мога да я препоръчам ако искате да вникнете конкретно в японския начин на живот и мислене, но ако целите ви са да се запознаете със столетниците по света и най-вече, ако искате мъничко стимул да потърсите своята цел и удовлетвореност,  то със своите 190 страници или 3 часа и половина слушане, тази книга няма да ви досади.
 П.П. Не се учудих, че Алан Карлсон, протагонистът от известните романи на Юнас Юнасон за "Стогодишния старец", така точно приляга на профила на столетника! А след тази книга ми се струва, че шведът има потенциал за още много приключения!

Template by:
Free Blog Templates