[book review]"Зеленият вампир"- Петър Бобев

 

Заглавие: "Зеленият вампир"

Автор: Петър Бобев

Издателство:Библиотека Фантастика?

Жанр: научна фантастика, приключенски

Топчеста оценка: 4 звезди

Друго: Варненска библиотека

Редовно минавам през раздела за бг литература в библиотеката, но тази година не си бях тръгвала оттам с нашенска книга. Основното ми оплакване (за което мога да напиша цял пост) е, че твърде често никъде на самата книга няма информация за сюжета и не мога просто да се впусна и да си харесам заглавие. При старите книги това се дължи на самата мода за кориците, или на повторното подвързване, но ако отвориш, понякога вътре има антоация и - о! - съдържание, о, сладки отминали дни. С новата литература положение е още по-трагично, защото това място е заето от ненужно дълга биография на автора, възхитени препоръки от други писатели и издания, общи хвалебствия и накратко нищо, което да ме ориентира ще харесам ли тази книга или не.

В този ред на мисли, не съм сигурна как и защо си тръгнах със "Зеленият вампир", при условие, че вече бях награбила над 1500 страници нето. Но "Вампирът" си намери пътя към мен, и трябва да призная, тази малка приключенско-фантастична новелка не натежа.

Книгата не е наименована в чест на някой модерен вампир-веган, който смуче биоенергии и сок от целина. Всъщност, книжката е чиста научна фантастика без да се откланя към фентъзито. Издадена е преди трийсетина години и можем да приемем, че събитията се развиват горе-долу тогава. Дори, ако не бяха някои избори на автора, лесно биха могли да се случват и в наши дни.

А историята е следната: дълбоко в джунглите на Мадагаскар се събират трима необичайни герои. Ботаникът Иван Стамов е тук по проект на ЮНЕСКО, за да доразвива дисертацията си за книжните растения и е очарован от богатството, което намира тук след дългото проучване само на венерини мухоловки. Отец Доминик е мисионер, дошъл уж да проповядва Божието слово, но мислите му са заети със съвсем друго богатство - пиратско съкровище, легендата за което е намерил сред аналите на манастира. Третият герой пък е Ратулу - малгаш, човек от коренното население, който е черната овца на своето село. Късметът му съвсем му изневерява, когато го обвиняват, че е причинил мор по пилците и е принуден да бяга.

Пътищата на тримата се пресичат една паметна нощ и се оказва, че водят към едно и също - владенията на тайнствените третретретре и обожествения от тях Зелен вампир.

Леко напомняща на "Планетата на маймуните", леко на "Изгубеният свят", "Зеленият вампир" все пак беше достатъчно оригинална и вълнуваща. Чудно четиво за два дни, перфектно побиращо се в дамска чанта - факт, поради който трябва да обърна повече внимание на книжките от тези фантастични библиотеки.

Особено в първата половина на книгата ми беше много приятно да потъна в света на Мадагаскар, изпълнен с екзотика и суеверия. Не знам каква част от тях са истина и каква - принос на автора, но се беше получило много добре. Малгашките поговорки, с които бе изпълнена речта на Ратулу съдържаха немалко смисъл, а споменаванията на зверовете и духовете, населяващи тази непроходима джунгла, ме потопиха до уши в едва култура, за която дори не знам доколко е истинска. Легендите за прадедите - крокодили, магичните лемури и хамелеони, дългокосите речни "русалки" бяха нещо ново и така непознато, че изобщо нямаше да се възпротивя, ако книгата бе разработила тази фантастична страна на нещата.

На този вълшебен фон споменаванията на БАН, Париж или България, научните обяснения и като цяло връщането към реалността, не ме подразни - дори напротив - стана ми едно такова комфортно и домашно. Като цяло останах доволна от логиката и обясненията, които получих. Авторът бе успял добре да развие и да разкаже за третретретре (в един момент се бях обезпокоила, че ще са просто хищни, привлечени от блясъка свраки) и беше успял да събере всичко това комфортно в малкия обем на книгата.

Във втората половина на новелката обаче обясненията, размислите и страстите бяха малко твърде обилни. Мисля, че и авторът и хората, работили над книгата си бяха дали сметка за това. Авторката, написала послеслова, бе подчертала, че това е книга, насочена към младежко-юношеската аудитория и в името на познанието този водопад от информация е допустим, "стига да има баланс". Напълно поддържам тази теза, но именно ако има баланс. В началото малгашките истории и ботаническите знания комфортно се наместиха около Ратулу и Стамов. Към края обаче бяхме бомбардирани от терминология и хипотези под формата на вътрешни монолози или направо словоизлияния на всеослушание в не особено подходящи моменти.  Добавяме към това и свръхидеализираната във всяко отношение - физическо, морално и интелектуално - фигура на Иван Стамов, която малко ми досади. От тези два фактора книгата леко пострада - не фатално, но достатъчно да не ѝ дам 5 звезди и да ми се стори останала няколко десетилетия назад. Трудно ми е да кажа, дали ако аз я бях намерила преди 10-15 години, щях да съм на друго мнение.

Останалите звезди обаче ги дадох без колебание. Беше приятна, бърза приключенска история, на която се радвам, че попаднах.

[book review] "Музей на страха" - Дъглас Престън и Линкълн Чайлд

Заглавие: "Музей на страха"
Поредица: Пендъргаст #3
Автори: Дъглас Престън и Линкълн Чайлд

Издателство: Ергон
Жанр: крими, трилър

Топчеста оценка: 5 звезди
Друго:Варненска библиотека, препрочит

Срам и позор за мен! Скъсах се да обяснявам как именно тази и следващата книга са ми любими, но щом зачетох се оказа, че съм сляла образа на Марго с този на Нора Кели, съвсем изключвайки последната от повествованието! Излиза значи, че съм забравила доста. Но това значи нови (повторни) изненади! Ако предното ревю беше за осъзнатото препрочитане, то това ще е за радостите на препрочитането на чисто.
В "Музей на страха"  завръзката е както често в тези книги около трупове и кости. Този път обаче жертвите са отпреди 100 години и труповете им биват намерени под стара разрушена сграда. Подозрително припряно местопрестъплението бива разчистено, така че археоложката Нора Кели успява да хвърли едва бегъл поглед- Той обаче е достатъчен, за да не ѝ дава мира и тя се съгласява да продължи да помага на Пендъргаст не на последно място за да утоли собственото си любопитство. Щом на сцената излиза и убиец - папагал, двамата се задълбават все по-дълбоко в миналото, за да разкрият истината за събития отпреди век и връзката им с днес.
Визуално в главата ми това  бе книгата с най-мрачна атмосфера. Подземията с трупове, нощните промъквания (доста забавни, всъщност), изоставеното имение, носещо всеки белег на къща на ужасите - или най-точно - "музей на страха". Старият Рен, който властва в подземията на библиотеката и любимото ми - така реалистичното, почти физическо пренасяне в миналото. Там ни чака епохата на индустриализацията - изпълнено с дим небе, гладни, препълнени улици и домове, започнали да се затлачват реки. Как да не вижда човек тези картини само в сиво-кафяви окраски? И едно едва-едва по-цветно петно - зелената рокля на Мери Грийн, която е първата улика в това разследване...А тревогата на Пендъргаст и неочаквано личното му отношение с намеци за дълбоко заровена тъмна семейна тайна са последната нагнетяваща капка, така че през цялата книга читателската ми струна на тревога бе прекрасно опъната и готова да затрепти.
Май именно атмосферата бе оставила по-ярка следа у мен, защото, както признах, бях позабравила героите. Освен, че съвсем бях изключила за Нора, бях забравила самоличността на убиеца, макар да помнех мотивите му. Доста дълго, почти до последно, се колебаех между двамата си заподозрени и не можех да реша кой е точно "папагалът". А Нора, особено в отбор със Смитбек, беше чудно нововъдение- Някой ден трябва да наваксам със "Златото на Кивира", която не е част от "Пендъргаст", но изглежда тъкмо там се срещат Бил и Нора. Наистина тряба, защото все още не ми е ясно как е успял да я спечели :D

Рядко обаче ми се случва да имам ревю без оплакване и спойлери, поне мъничко

Click to view spoiler!

Така и не можах да приема на сериозно извличането на еликсир са безсмъртието от кауда еквина - крайната част на гръбначния мозък. Ако беше някакъв тумор с уникални регенеративни способности, или дори хипофизата, както в първата книга, с или без вирус, щях да съм по-доволна. Предлагам размяна - вместо хипофизи, звярът М'бвун да хапва миелин.

Това оплакване обаче ни най-малко не ми помрачи удоволствието. А тъй като тази книга може да се чете съвсем самостоятелно, горещо ви я препоръчвам за плажа. Все пак установихме, че лятото е време за трилъри.

[book review]"Дръзка съдба" - Линда Хауърд

Заглавие: "Дръзка съдба" / Son of the morning
Автор: Линда Хауърд

Издателство: Плеяда
Жанр: романтика, исторически, съвременен, намек за фантастика

Друго: от библиотеката, прочетена 2016

Топчеста оценка: 3 звезди

Линда Хауръд от няколко години е в списъка ми с автори, които бих искала да пробвам. Попадах обаче все на съвременни любовни романи, и то в моменти, в които не бях в подходящото настроение (съвременните не са най-предпочитания ми субжанр в романтичната литература). Затова пък си умирам да чета истории, в които реалното леко се прелива с някаква вълшебна нишка, но не чак дотам, че да ги наречем фентъзи или фантастика (личен фаворит тук ми е поредицата за Ключовете на Нора Робъртс).

След шокиращото убийство на съпруга си и брат си, младата преводачка от древни езици Грейс се оказва бегълка – преследвана както от закона, така и от екзекуторите на семейството си. Без никакви умения за оцеляване на улицата, тя носи със себе си само вродената си упоритост и записите на ръкописа, заради който я е сполетяло това нещастие. За да избяга от мъката, Грейс се впуска да разгадае тайните на този древен документ – и миналото, в лицето на Нийл от Шотландия, ѝ протяга ръка и я въвлича по много по-буквален начин, отколкото тя би предположила.

 Идеята за комбинация между романс, трилър и пътуване във времето много ме привлече и започнах книгата с голям ентусиазъм. Историята започна много драматично – след една кратка сцена, в която виждаме семейното щастие на Грейс, животът ѝ се преобръща за една нощ. Боях се, че тази първа част, преди срещата ѝ с Нийл, ще бъде по-отегчителна. Изненадващо обаче, тя се оказа дори по-интересната. Борбата на Грейс, оцеляването ѝ на улицата – както физическо, така и психическо, израстването ѝ като героиня бяха много реалистични и ми беше така лесно да ѝ съпреживявам, докато преминаваше през различните фази – от отчаяние и пасивност към решителност и действие. В тази половинка на книгата между другото се срещаме и с някои много интересни второстепенни герои, които помагат на Грейс по пътя ѝ. Изобщо тази част от романа се оказа учудващо жива и приятна за четене.

Разгадаването на ръкописа и изграждането на връзката между Грейс и Нийл бяха елементи, които едновременно ме интригуваха и малко разочароваха. Това е може би единственият случай, на който съм попадала, в който пътуването във времето е обяснено чрез диета :D Още не съм решила дали това е гениално или абсурдно решение от страна на авторката, но за целите на това ревю ще го считам по-скоро като положителна черта. Нещата между двамата герои от една страна се развиваха както очаквах, но се надявах в тези полусънни докосвания между времето и пространството те тихомълком да се опознаят по-добре. Да се пресегнат един към друг не само за ласка, но и за да докоснат и разберат другия. Нийл да пренесе у Грейс твърдостта на ръката си в битка, докато тя тренираше; тя да го предупреди във виденията си за някоя опасност.

 Може би ако бяха изградили по-здрава връзка помежду си, историческата част на романа щеше да ми хареса повече. Повечето от събитията в Шотландия бяха интересни (все пак, трудно е да не е интересно, когато се разхождат шотландски полички наоколо), но нещо не ми достигаше. От една страна, определено исках нещо повече от Грейс и Нийл. От друга, разкритията от ръкописа предполагаха много по-шеметно пътуване и намеса във времето, а-ла let’s kill Hitler. И аз чаках, и чаках, а краят дойде, и изобщо не бе така грандиозен, както очаквах.

В цифров вид, давам 3 от 5 звездички на „Дръзка съдба“. Първата половина от книгата беше доста добра и всъщност може да ме накара да преосмисля намеренията си относно другите съвременни романи на авторката, особено тези, в които има замесено престъпление. Но също така сложи летвата твърде високо, и даде обещания за събития и за потенциали, които не можа да изпълни и затова след като затворих за последно книгата се почувствах измамена.

[book review]STAR TREK Лицата на огъня - Майкъл Ян Фрийдман

Заглавие: "Лицата на огъня"
Поредица:STAR TREK
Автор: Майкъл Ян Фрийдман

Жанр: научна фантастика
Издателство: Калпазанов

Топчеста оценка:3 звезди

"Лицата на огъня" е втората книжка в мини поредицата на Калпазанов, макар че в оригиналната и доста по-голяма серия самостоятелни Стар Трек книжки подредбата да е доста по-различна. Все пак я карам по техния ред, макар че не съм сигурна защо изобщо реших да се изтезавам, при условие, че имам други СТ книжки на хартия в оригинал. Тук преводът вдига нивото на абсурдност спрямо предната книга, правейки клингоните на клингънианци и измервайки скоростта в орбити.  Орбита 9. What. The. Actual.Fuck.
Както и да е. Предишната история много приятно фокусира върху Ухура и Чеков, двама герои, на които не се обръща много внимание. Същевременно акцентира точно върху този аспект от сериала, който най-много обичам и уважавам - откриването и разбирането на нови култури.
Тук връщаме акцента на Кърк. На път за дипломатическа мисия Ентърпрайс минава да нагледа колония, която работи по проект за тераформиране. По стечение на обстоятелствата, в момента там се намира стара изгора на Кърк. Срещата им обаче е кратка, защото на друга планета назрява конфликт между две фракции. Междуособици има и в империята на Клингоните (изненада!) и изведнъж малката колония се оказва на прицел.

Има ли Кърк, има и свалки. Този път обаче свалките са в минало време - срещаме се с бившо гадже на Кърк и нейното синче. И имаме драматично I am your father. Или по-скоро, He is his son. Това не го броя като спойлер, защото е изнесено още на първата страница на книгата. Тази сюжетна линия откровено ми досади. Всички знаем за любовните похождения на Кърк, който във всеки епизод намира нова красавица; затова и не мога да приема на сериозно приказките как това била голямата му любов - и то за герой, който срещаме в рандъм книга и едва ли ще видим повече. Издаването на "тайната" за сина пък беше повече от лошо решение от гледна точка оформление - един абзац от средата на книгата бе изваден и сложен като тийзър преди първа глава.
Сюжетът поддържаше ниво на интерес около средното. Спок пое основно действието в главите за колонията. Това донякъде спаси нещата - и Спок не беше на върха си, но пак си е той, още повече че Кърк и синът му хич не ме засегнаха. Трябва да призная обаче, че въпреки предразсъдъците ми към тази сюжетна линия, всъщност останах доволна от края и от решението, което взе майката.
Във всеки случай, интересни ми бяха два други пункта - вътрешните отношения в империята на клингоните на първо място. Техният сложен воински код на честта, комбиниран с откровено подмолните им тактики за изкачване в йерархията ми бяха доста любопитни, а и нямам много ясна представа за политическата обстановка от времето на TOS. Като горд фен на TNG съм свикнала от другата страна на фронтовата линия да са Ромулус или Кардасия, а клингоните, макар и много да се репчат, да са редом с Федерацията. Така това ми напомни колко реална и динамична е политическата сцена на Стар Трек.
Другата точка, която ми беше любопитна, бе базата на религиозния конфликт, който трябва да решат дипломатите, изпратени с Ентърпрайс, и също толкова абсурдното му решение. Сигурна съм, че за чужд наблюдател и земните дрязги биха изглеждали така.
"Лицата на огъня" беше сравнително интересна, но по-скоро като допълнителни късчета информация за една любима фен-вселена, не заради герои или сюжет. Става за върли фенове и определено отстъпва на предната.

[придобивки]BOPS - Морски мистерии

Доживях и аз най-накрая да си поръчам BOPS :D Следя тази инициатива още от самото начало, но все нещо изникваше и ми пречеше да си направя сефтето :D Но този път вече реших, че е крайно време и се записах  за "Морските мистерии". И естествено, трябваше да се изкифля по книжному, и да замъкна кутията на плажа, с надеждата, че с фона ще компенсирам липсата си на фотографски способности:

 

Съдържанието на кутията беше доста по-различно от това, което очаквах, но като цяло ме изненада положително. Обобщено, един от предметите ме очарова напълно и се влюбих в него, един леко ме разочарова, а другите на пръв поглед много харесах, но трябва и да ги пробвам :D

 

На тази снимка, освен мазолестото ми краче имаме първите три джунжджурийки от кутията:

1)Русалско огледалце - нарочно започвам с предмета, който, както спомнах, ме поразочарова. Щампата е много сладка, а "предназначението" на огледалцето ме разтопи, особено като прочетох за изпращането на съобщения. Но използваната пластмаса ми е много неприятна и ми напомня на подарък от зрънчо с играчка, и сигурно ще я мина с някакъв прозрачен лак. А ако отвориш капачето правилно нагоре, огледалото се пада в долната половина, т.е. трябва да го завъртиш, за да го ползваш по предназначение - което пък обръща русалката надолу с главата. Не съм тип А по принцип, но това ми досади. Все пак, точно в момента имам нужда от ново огледалце, така че със сигурност ще влезе в употреба.

2) Лупичка - сега, след като си излях рант-ването, мога да продължа нататък :D Лупичката много добре се вписва в темата, а освен за проучване на мидички, може да свърши работа и за  оглеждане на кърлежи. За щастие, не ми се е наложило досега, но това определено е един злодей, дебнещ през летните месеци. А и някак ми стана успокоително, като видях, че всички други получатели на БОПС са се опитали да подпалят нещо.

3)Сапунче - тия дни размишлявах дали мога да си направя в домашни условия комбинираните гъбкосапунчета и смятах да си взема точно син (защото и проектогъбката ми е синя). Ароматът на този Аквамарин е доста освежаващ и скоро ще го пробвам и по предназначение, било то в експериментален или стандартен вариант.

 

4)Чантата! - О, чантата! Това определено бе артикулът, в който веднага се влюбих. Обожавам дизайна, цвета, материала, който е по-устойчив от обикновените текстилни както на петна, така и на травматизъм :D И размера също, много по-удобна е от голямата торбичка на Артлайн, която отмъкнах от Панаира и която ползвам. Абсолютна любов от пръв поглед.

5) Книгата е винаги черешката на тортата в една такава кутия. Признавам, че като жанр и тематика очаквах нещо съвсем различно - романтика и може би пирати? Но тази книга всъщност повече подхожда на читателския ми нрав, а тази година от самото начало страшно ми върви на трилъри и кримки. А и все повече се убеждавам, че лятото наистина е идеален сезон за този жанр. Конкретно тази книга анотацията звучи чудесно, само като споменат Дъблин и ме печелят. А споменах ли, че ми е и Дъблинска година? С "Нещо чака сред дърветата", с Конъли и неговото "Всяко мъртво нещо" и с препрочитането на Скълди, а скоро може би и с "Черната къща".

Като цяло съм много доволна от първия си БОПС. Емоцията от чакането и получаването беше наистина голяма, чувстваше се личният елемент на създателите на кутията във всеки артикул и особено в писмото, където бе описано всичко. Определено ще се включвам и занапред всеки път, когато мога.

П.П. А и току-що разсъдих, че това е перфектният начин да се удържам и да не се изкушавам да си купувам нови книги! Така де, когато имам поръчан БОПС, не бива да рискувам да се дублират, нали? Всичко е в името на въздържанието.

[book review] Star Trek:Без наследство - Питър Дейвид

Заглавие: "Без наследство"
Автор: Питър Дейвид, Майкъл Ян Фрийдман, Робърт Грийнбергер
Поредица: STAR TREK

Издателство: Калпазанов
Жанр:научна фантастика

Топчеста оценка:4 звезди

Извадих голям късмет да намеря тези книжки на издателство Калпазанов по 3лв и фенът в мен нямаше как да бъде възпрян. Оригиналните серии не са любимият ми сериал от вселената на Стар Трек (Пикар завинаги!), но въпреки това много ги обичам, особено герои като Спок и Скоти.
Още щом взех "Без наследство" в ръка и разгледах анотацията, някои, да ги наречем елементи, накараха ентусиазма ми да поохладнее. Когато започнах самата книга, опасенията ми се потвърдиха - преводът не беше на ниво. Въпреки че никъде не беше неразбираем, на много места оригиналните английски фрази направо прозираха. Освен това, характерни за сериала термини не звучаха добре. Останах с впечатлението, че преводачът не е бил добре запознат със спецификите на сериала. Мога и да греша, знам, че този тип детайли са трудни за предаване на чужд език, но чувството бе, че не е превеждано от фен. Е, опитах се да компенсирам, като някои части от романа четох, ползвайки вездесъщата Shatner comma.

Но ако изключим неодобрителните смръщвания и тръпките, които ме полазваха при една или друга фраза, "Без наследство" беше много приятна книжка, от която без съмнение  би излязъл и чудесен епизод. Учудващо (много учудващо!) тук Кърк не беше в центъра, на което в голяма част се дължеше и очарованието на историята. Акцентът вместо това е разпределен между двама по-неочаквани главни герои - лейтенант Ухура и младши лейтенант Чеков. Сюжетът пък е следният: на Ухура се налага да напусне временно "Ентърпрайс", за да участва във важна дипломатическа мисия заедно с кораба "Лексингтън". Всичко върви чудесно и преговорите напредват бързо и гладко, докато един случайно направен коментар за културата на този народ не обръща отношението им на 180 градуса. Докато Ухура и новият ѝ екип се опитват да открият причината за това охладняване, "Ентърпрайс" има дори по-важна задача. В съседно кътче на галактиката тайнствени мародери разрушават цели светове без видима причина или логика.

Много се зарадвах да видя Ухура в центъра на събитията. Тя е прекрасен персонаж, който наистина заслужава повече възможности да разкрие потенциала си. В тази история именно чрез нея, благодарение на нейните комуникационни и дипломатически умения, се предава основната идея на цялата вселена на Стар Трек - да откриеш, да общуваш, да разбереш и да приемеш някой коренно различен от теб. Точно тези сцени най-много от всичко ми се искаше да видя във филмов вариант - начинът на разговор на тези извънземни, различните нюанси, които могат да вложат в думите и в жестовете, водейки диалога на различни пластове.
Докато "Лексингтън" води тази дипломатическа мисия, "Ентърпрайс" е на първа линия на бойното поле - само че срещу изключително мистериозен враг. Събитията от тази страна на историята  в голяма степен са предадени чрез Чеков, който е още пълен новак на кораба. Това, освен че ни спести купищата чар, които обикновено лее Кърк, направи нещата и много по-лични. Видяхме разрушения и опожарен свят не през очите на обръгналия капитан, а през тези на току що излезлия от Академията младши офицер. Съпреживявах на Чеков неочаквано много - на несигурността му, на глождещите мисли,че не е достатъчно добър и че не му е мястото на борда, на желанието му да се докаже комбинирано със страха да не обърка нещо. Образите и на двамата изгряха, не в нова, но в много по-ярка светлина. Сюжетите пък се развиха и преплетоха повече от задоволително, за да се стигне до една кулминация много... а ла Кърк.  Но какво да се прави :D
Единствено като минус мога да кажа, че някои сцени, които щяха да изглеждат добре на екрана, не бяха предадени съвсем задоволително на книга, беше се позагубил и поразмил още един елемент. Последното беше и сравнително важно - авторите са решили да кръстят цялата история на чувството да си останал без морално наследство. Да са прекъснати корените ти, миналото не просто да ти е отнето, а да се е отрекло от теб. За това към какво може да тласне хората тази рана, и как може да бъде излекувана. А това е чудесна тема, богата и въздействаща, но не беше достатъчно интегрирана както в течение на историята, така и във финала.

Дори и така обаче "Без наследство" беше доста приятен роман. Ако сте фенове на сериала, също като мен ще се зарадвате да се потопите в атмосферата на класическия TOS, която наистина е предадена без грешка. Както се казва, готови ли сте да идете, където човек преди не е стъпвал?

[book review]"Маршрут 666" - Дъглас Престън & Линкълн Чайлд

Заглавие: "Маршрут 666"
Автор: Дъглас Престън & Линкълн Чайлд
Поредица: Пендъргаст #2

Издателство: Бард
Жанр: крими, трилър

Топчеста оценка: 3 звезди
Друго: препрочит, библиотека

Тази книга, заедно с първата, образуват своеобразна дуология за Музейния звяр в рамките на поредицата приключения на Пендъргаст. Тук историята продължава около година след събитията в "Реликвата", когато нова вълна странни убийства удря Ню Йорк и те са обезпокоително подобни на тези, извършени от М'бвун. Старата дружина се събира отново - Пендъргаст, Марго, Смитбек, Дагоста, д-р Фрок и естествено у тях се заражда въпроса - дали не са пропуснали нещо от огромно значение при предишното разследване.

Първата среща с тази книга страшно ме разочарова. Тогава в голяма степен бледнееш пред "Реликвата", която и да имаше своите слабости, все пак успя да ме зариби толкова много по поредицата. Учудващо, но на втори прочит "Маршрутът" ми беше доста по-интересен от преди. А това, че знаех отговорите на загадките, всъщност помогна. По протежение на историята се разплита тайната на новите убийства и се задълбава не само в научното - свойствата на вируса, но и в - изненада - социологичното, сблъсквайки ни с няколко много различни групи хора. Това, че този път знаех кой е злият гений зад всичко ми позволи да погледна в друга светлина някои сцени от историята, да разтълкувам реплики,които бях възприела по друг начин,  да открия знаци, които авторите бяха оставили, но не бях открила първия път. Можах да отбележа разликата, да открия промяната с преди у някои герои, и това ми достави повече удоволствие сега, отколкото разплитането на загадката, било то за първи или пореден път.

Срещата със старите герои беше очаквано приятна - като се почне от фрапиращото излизане на сцената на Пендъргаст този път, през все същия непроменим Бил до голямата еволюция на Марго. Именно затова Марго Грийн си извоюва второто място в класацията ми за женски персонажи от поредицата. За конкуренцията ѝ за сребърния трофей ще поговорим следващия път, но в тази книга своя дебют прави номинираната за първо място - страхотната Лора Хейуърд. Тя е може би единственият герой, който не цепи басма на Пендъргаст и това е достатъчно, за да я обичам. Но освен това е толкова оправна, принципна и интелигента, и накратко прекрасна по всички показатели.

Един от най-важните герои в тази книга обаче си остава тълпата. В предишни и следващи ревюта за тази поредица ще мрънкам как ми е писнало от този елемент. Но "Маршрутът" е хронологично първата книга, където Престън и Чайлд го ползват по-основно, и се факто тук им се е получило най-добре.От една страна - или в случая, най-отгоре имаме негодуващата къде от скука, къде по благородна или недотам причина средна и висша класа. После - тази на полицейските сили, които са именно като тълпа - неорганизирани и първични, и техният строй доста отстъпва на заселниците на подземния Ню Йорк, които се вдигат срещу офанзивата на горния свят. А най-дълбоко в недрата са тайнствените и жестоки Бръчкави.

На последните доста се дразнех при първия прочит, сега - както и всичко останало - ги приех по-спокойно.

Спойлер!

Предполагам съм странно животно. Казвате ми, че има луксозен мини град, забравен и погребан под земята - супер! Заселвате го с мутирали хора-влечуги - окей. Но ги обичате в роби с качулки, които се развяват и плющят, и ги карате да припяват - и ме губите.

Навремето имах възражения и срещу солидността на финала.