About Me

Моята снимка
Здравейте! Аз съм Нина - или Топчо :) Добре дошли на моите странички, където плямпам основно за книжки и разни сръчности.

Blog Archive

Follow by Email

Последователи

Етикети

четвъртък, 12 декември 2019 г.

[book review] "Хората на херцога" - том 1 - 2.5 - Сабрина Джефрис


 Заглавие: "Желанията на херцога"
Автор: Сабрина Джефрис
Поредица: Хората на херцога 1
ИЗдателство: Калпазанов/ Арт Плюс
Жанр: романтичен, исторически
Топчеста оценка: 5 звезди

Забавна история за тези книжки - получих ги като подарък от Арт Плюс (върнах стари книги) и тази година прочетох първата, заради Бинго квадратче (красива дреха - а всички знаем, къде да търсим красивите рокли - по кориците на историческите романи :D ). Уж беше само заради Бингото, а страшно се зарибих и в момента чета трета книга от поредицата.
Поредицата проследява съдбите, особено романтичния аспект, на "Хората на херцога" - псевдонимът, с който става известна детеквиската агенция на Доминик Мантън,  за негово голямо неудоволствие. Първата книга, "Желанията на херцога" ни запознава и със самото благородие, Максимилиан, херцог на Лайънс. Той е решил да се отдаде на усамотение заради мрачната си семейна история - и баща му, и чичо му са били покосени от лудост. Щом получава бележка обаче, че отдавна изчезналият му брат може и да е жив, той се втурва в разследване. Първата му спирка е детективската агенция на Мантън - но не за да ги наеме. Авторът на тайнственото писмо е незаконният брат на Дом, но в квартирата им го посреща единствено сестра им - която е твърдо решена да не издаде местоположението им. Заради упоритостта им, Макс е принуден да приеме условията ѝ и двамата тръгват на пътешествие да ги открият заедно.



Заглавие:  "Завръщането на негодника"
Поредица: Хората на херцога 2
Автор: Сабрина Джефрис
Жанр: романтичен, исторически
Топчеста оценка: 5 звезди

В "Завръщането на негодника" негодяя под въпрос е новоткритият Виктор Кейл. Той бързо се отегчава от благородния си статус и става част от разследващия екип на "Хората на херцога". Първата му задача обаче заплашва да го върне назад в миналото - когато е бил млад войник, тъкмо върнал се от фронта, женен за талантлива девойка... която обаче го изоставя и прехвърля върху него вината за кражбата на безценни бижута. Когато обаче отива да конфронтира Иза, се оказва... че тя смята, че именно Виктор я е и зоставил навремето, бягайки с плячката. Дали това е нов опит за измама от страна на бижутерката, която може би освен по-красива, през изминалите години е станала и по-лукава? Или някой е измамил и двама им и разбил семейството им?

Заглавие: "Доринда и докторът+
Поредица: Хората на херцога 2.5
АВтор: Сабрина Джефрис
Жанр: романтичен, исторически
Топчеста оценка: 5 звезди



"Доринда и докторът" е мини история, която се разполага след първа и втора книга, но на практика може да я вместите навсякъде след първи том. В нея главен герой е симпатичният лекар, който обгрижва Виктор в треската му в "Желанията на херцога", и след това често се оказва привикван, когато някой има нужда от закърпване. Лизет, съпругата на Макс е твърдо решена да играе ролята на сватовница, и да събере него и своя приятелка, младата вдовица Доринда. Но макар и привлечена от доктор Уорт, Доринда има твърде лош опит и спомени от лекарите, за да пожелае да се обвърже с някой...

Понякога обръщам на вълна исторически любовни романи, защото ги намирам идеални за релакс. Все пак имам някои условия, с които да разгранича тези, които ми харесват - симпатични герои, добра динамика между тях, и интересна странична история, освен романса на двойката. И за мое голямо удоволствие, тук ги намерих, до степен да не мога да се отлепя от книгата.
"Желанията на херцога" (бтв, нямам намерение да коментирам кое да е от заглавията на поредицата :D ) е историята на Макс, херцога, и Лизет - която също като Тристан е незаконнородена; за разлика от брат им Дом, който макар и законен наследник, е лишен от полагащото му се. Но за него по-късно, чак в четвърта книга всъщност :D И двамата ми бяха симпатично опърничави, в една надпревара на тайни между двамата - Лизет да опази братята си, най-вечеТристан, който е забъркал цялата тази каша; и Макс, който освен че търси собствения си изчезнал роднина, се опитва да скрие историята на семейната лудост. Сега аз ще я издам, защото това именно бе страничният елемент, който ме спечели. Авторката се заиграва със сифилиса (добре, така структурирано звучи странно :D ) и последствията от болестта - най-вече неврологичните и психическите. Няма да се впускам в повече спойлери от казаното дотук за това как точно те се отразяват на сюжета. Но определено не очаквах да намеря такава сюжетна нишка, особено в исторически любовен роман, и ми беше интересно да чета за колонията на лудите, за тайната френска полиция и за другите елементи, които макар и повърхностно, авторката бе успяла да вмъкне.  Такива детайли са ми любимите скрити изненади в любовните романи - взимам ги с очакванията за прелитащи искри страст, малко хумор, надежда за красиви рокли и леко и бързо четиво - но когато получа нещо повече, е определен бонус!

"Завръщането на негодника" продължава тази тенденция, но дори по-добре! Сега в центъра на повествованието са Виктор Кейл - новопълнението в семейството и "Хората" на херцога и отдавна изчезналата му съпруга. Тук страничната, не-любовна нишка е още по-забавна - имаме крадци на бижута! И то не просто крадци, а и фалшификатори на бижута!  Наистина ме зарадва, че авторката прави проучвания и вмъква по-нестандартни линии в историята. Тук, докато като читатели охкаме и ахкаме, следейки динамиката между Иза и Виктор, може да понаучим някои неща относно това как се правят имитационни камъни, или любопитни факти за бижутата със скрити послания. Но това е  ненатрапчиво поднесено, в съвсем умерена доза, та да не накърни лекотата, в която е и скритата прелест за мен на тези любовни романи. А героите в тази част засега са ми любимите (от гледната точка на три прочетени книги и една кратка история) . Иза беше героиня с впечатляващо израстване - от плахата, безлична "мишчица" до една истинска занаятчийка и бизнес дама, която на практика ръководеше всичко сама. За вашите впечатления не знам, но аз поне рядко срещам в любовен исторически роман героиня, която да е с истинска професия, а не просто даа от висшето общество или девойка в беда. Да, те могат да вършат всякакви нестандартни за статуса им приключения, но все пак много се изкефих на Иза.

Виктор Кейл също се нареди като любим мой мъжки персонаж засега, въпреки че още от първия том следя появите на Дом. У Виктор почти цяла книга беше сблъсък на разум и чувства - неустоимото привличане към старата любов и спомените за раните от предателството. И за капак, за ъгълче на любовния триъгълник имахме такъв сладък и заблуден младок!

"Доринда и докторът" е кратка история, някъде по средата между разказ и новелка. Всичко, което можех безопасно да споделя за сюжета, го направих в анонса по горе. Само ще кажа че първо, появата на доктор Пърси като главен герой беше изключително приятна изненада. И второ, сюжетът отново беше хубав като замисъл и бих се зарадвала, ако запълваше цяла книга.
Та така, може би ентусиазмът ми се дълъ на факта, че никога не се предозиране с историческите любовни романи. Но засега тази поредица е лека и свежа и с удоволствие продължавам да чета за "Хората на херцога" - догодина ще докладвам и за финалните две книги.

[book review] "Обречено" - Искра Урумова


Заглавие: "Обречено"
Автор: Искра Урумова
Поредица: Откраднато - Обречено - Опазено - Приказка за чудеса
Жанр: тийн, YA, романтика, митология фентъзи
Издателство: Думите
Топчеста оценка: 4 звезди

Минали са 4 години от сблъсъка на овчарите и самодивите, когато мъжете са откраднали ценно и могъщо съкровище от покровителството на самодивите.  Тогава е и първата среща между овчаря Марко и младата Неда, след която двамата остават странно свързани. Остатъкът от цикъла е преминал в крехко примире между двете фракции пазители на хората и природата... и тайна подготовка за следващия удобен момент . Когато той настъпва, двамата неминуемо се оказват в центъра на събитията, които поставят под въпрос собствената им лоялност.

Ох, тази книга :D И това ревю - тутках се с месеци, докато го напиша, а заедно с това отлагах и прочитането на финала на трилогията. "Обречено" хем ми хареса толкова повече от първата, хем и дадох по-ниска оценка :D Сега ще  ви обясня защо.
За целта, ще разделя нещата на половинки, защото и тази книга следва модела на предишната - първата половина е доста по-наситена с действие от втората.
 А първата част... беше разкошна! Сериозно, освен че я погълнах наведнъж и се влюбих в нея. Във всичко - като се почне от интригите и тайните, които почнаха да се разплитат и от двете страни, до описанията на мелнишките калдаръми. И естествено, най-вече - поотрасналите Неда и Марко. Разликата у тях в сравнение с преди 4 години бе едновременно  деликатна и осезаема, това наистина бяха същите хора, но поотраснали. Неда вече не е дете, а Марко видимо се е превърнал в мъж и оставил в голяма степен зад себе си момчешкото фукане и репчене. Кулминацията на първата част е все едно извадена от народна приказка за юнаци и самодиви, пренесена в наши дни - Марко "улавя" самодивата и, болен от любов,  я принуждава да се омъжи за него... Но всичко е част от техния план да се спасят и да стигнат до дъното лъжите и конспирациите. Това ми беше любимата част от книгата, освен заради модерното разиграване на стария мотив и потенциала, който носеше това за сюжета, но и заради връзката, която аз си направих със заглавието. Не знам как вие бихте решили да тълкувате "Обречено" - но за мен това твърдо придоби значение не на загубена кауза и липса на надежда, на бъдеще, на която не може да избягаш. Със своя план Марко и Неда обърнаха представите ми за името на книгата на 180 градуса и то почна да олицетворява решението им да се обрекат един друг, да свържат  съдбите си заедно. И то дори повече, отколкото в началото са имали намерение със своя план ;)

Та, за мен този епизод трябваше да е завръзката на романа, и оттам да започне едно активно разследване на двамата - както в плановете и лъжите на самодивите, така и в тайните на овчарите. Но той се оказа по-скоро кулминацията на действията. Както споменах, авторката е построила "Обречено" по същия начин, както "Откраднато" - след една наситена на екшън и емоции първа половина на книгата, втората е изключително спокойна на неин фон. В момента, в който очаквах Неда и Марко, обединени от общо търсене и споделена тайна, да се впуснат в разследване, историята направи един доста рязък завой. От една страна, беше изключително изненадващо, защото нашата самодива и овчар... се озоваха в страната с най-много овце. Точно така, Австралия. Определено не очаквахте самодиви в Австралия, нали? Тази част бе посветена основно на отношенията между тях двамата, имаше любов, имаше ревност, имаше и драми.  И двамата успяха да ме ядосат по някое време. Но най-вече нямаше никакъв прогрес по това, което считам за основна сюжетна линия извън романтичната. В първия том това имаше обяснение за мен - особено Неда, но и Марко бяха все още млади, зависими от колективите си и по-сляпо вярващи в тях. До голяма степен нямаше да го почувствам за естествено, ако още в "Откраднато" бяха поели на кръстоносен поход срещу установените нрави. Но тук, в "Обречено", това не е причина - сега за мен имаха и мотивация, и възможност да тръгнат да проучват, а не да се оттеглят в пустошта.

Заради това в крайна сметка оценката ми на книгата стана 4 звезди. Не мога да кажа, че втората половина ми беше скучна за четене, просто очаквах друго, по-активно развитие на нещата. Просто първата половина беше толкова силна, и толкова ми легна на сърцето, че при сравнението с нея втората просто загуби. Същото важи и за финала на книгата - не че не ми хареса, но не останах така разтърсена, както предполагам се очакваше при разигралата се драма . Спойлер - някой умира, но имах абсолютната вътрешна увереност, че ще го видим пак. Може и да не се поддадох на драмата, но със сигурност с удоволствие ще се потопя в самодивския свят на "Опазено".  Много се надявам тя да е динамична от начало до край

понеделник, 9 декември 2019 г.

[book review] "Бял пясък" - Брандън Сандерсън

Заглавие: "Бял пясък"
Автор: Брандън Сандерсън
Поредица: Бял пясък #1 ; част от вселената Космер

Издателство: Артлайн
Жанр: комикс, фентъзи, приключенски

Топчеста оценка: 5 звезди

Бележка: четена за 24 часов четатон, организиран от The Unusual booklover

Eх, Сандерсън. Автор, който толкова много обичам, заради страхотните магични системи, които създава, и който толкова ме ядосва, задето не продължава работата си по най-уникалната такава!

И същевременно, всяка следваща негова книга, която подхванеш, е толкова добра, че не може да му се сърдиш.
"Бял пясък" е просто поредният пример за това. История от вселената на Сандерсън Космер, където се случват и други негови знакови истории (като "Елантрис"), и то една от първите, които е измислил. През много перипетии, романът най-накрая вижда бял (ха- ха) свят под формата на комикс.
160 пълноцветни страници ни повеждат на пътешествие из пустини и търговски квартали, за да проследим съдбата на Кентън - млад, упорит и амбициозен, но с малко вроден талант послушник на Повелителите на пясъка. След като обаче коварна атака почти ги избива до крак, той се оказва един от малкото оцелели. Спасява го среща с чуждоземна дукеса, тръгнала да проучи смъртта на годеника си. И докато пътищата им се разделят и пресичат отново, и двамата усещат назряването на заговор.

Магията, която Сандерсън ползва тук, не са така уникални по идея, като това, което намираме в "Душата на императора" или "Спиращият войната". Маговете тук са Повелители на пясъка - нещо може би по-рядко виждано в литературата от повелители на огъня или водата, но все пак, на същата основа. Но дори и така, Сандерсън успява да добави детайлите и да разкаже нещата по начин, така че да превърне тази основа в достойна за него история. Може би любимите ми са как няма стълби за покоите на маговете, за да могат само тези с доказани сили да се качват дотам :D
Може би заради формата на книгата, но главният момък - Кентън, ми заприлича на онези герои от шонен мангите, като Наруто, Инуяша, Луфи, Ичиго, които с много тренировки и понякога абсурдна упоритост постигат невъзможно високи цели. Само че - сигурно за радост на много читатели - това се случва в рамките на един, а не на 10 тома :D Но да, той е от героите, които са сигурно подсъзнателно създадени да нахъсват, и аз прихванах част от този ентусиазъм от него. А ако трябва да избирам между героя, който е вроден гений и талант, и този, който се бъхти, за да постигне целта си, мисля, че е ясно към кого отиват симпатиите ми.

Още повече симпатии отидоха обаче към дукесата и нейния антураж. Беше елегантен, интелигентен и изключително секси нарисуван персонаж :D Двете различни култури бяха доста интересно развити, обръщайки наопаки това, което сме свикнали да виждаме в литературата, базирана на нашата реалност. Пустинниците са руси, а по-тъмнокожите народи живеят, където (почти) не грее слънце, та да се чудя какво го провокира този меланин. Но въпреки това обожавам тази интерпретация, особено псевдо-викторианския и с надежда за мъничко стиймпънк стил на дукесата. Накратко - и от тази гледна точка това е визуално пиршество.И докато в този том разбирам, че още ще оплаква изчезналия си годеник, признавам, че почнах да си правя планове за двамата с Кентън като двойка в някой от следващите томове.

Иии тук отново стигаме до един от основните проблеми на Сандерсън. Следващият том. Бог само знае, защото съм почти сигурна, че и Сандерсън не е особено наясно кога цялата му планирана поредица ще види бял свят. А на нас, нещастиниците, ни остава само да чакаме и да въздишаме тъжно пред гения му. И всеки път да му прощаваме, когато се тутка.
*тъжна въздишка*

[book review] "Ванилена сол" - Ада Пареляда

 Заглавие: "Ванилена сол"
Автор: Ада Пареляда
Издателство: гурме
Жанр: любовен, съвременен, готварска
Топчеста оценка: 3.5 звезди

Избухливият майстор-готвач Алекс спазва едно строго правило в кухнята си: никакви храни и продукти, внесени от Америка. Това му печели известност сред критици и дегустатори, но обикновените клиенти рядко посещават ресторанта му. А персоналът рядко се задържа, попарен от острия му език.  Новата му помощница Анет обаче е различна - едвам говори испански, никога не е готвила професионално, и идва от омразния му континент - макар и от Канада, а не от САЩ. И тя обаче споделя любовта към кухнята, знае, че на храната трябва да се пее, за да се получи... и няма намерение да отстъпи на характера на Алекс.

"Ванилена сол" започна чудесно. Грабна ме още от съдържанието - започва с различни вкусове и чувства, а във втората си половина продължава с характерни храни от американския континент - домати, картофи, царевица. Преполових книгата на един дъх. Беше почти като да се гмурна в "Кухня" - може би не с толкова смешки, но с шеф, чийто пиперлив тон по нищо не отстъпваше на Виктор Баринов. Въпреки че понякога беше изключително груб, заобичах Алекс. На практика думите му бяха доста по-остри, но много по-безобидни (в сравнение с предния литературен грубиян, с когото се срещнах), и всъщност показваха, че е в по-добро състояние, отколкото когато замлъкне.  Анет също не след дълго осъзна и свикна с това :) Квебекчанката беше от онези мили, спокойни, но силни героини, които много обичам. А химията между двамата герои беше чудесна - двамата се подчертаваха един друг, както добре подрбаните съставки на ястие.

И след като стигнахме до манджите :D Едно от любимите ми неща в книгата е, че почти всяко ястие, което приготвяха, може да бъде пресътворено. Съставките и стъпките са изброени (и много добре и безшевно вмъкнати в сюжета) и на читателя- готвач му трябва само малко съобразителност относно грамаж и време на готвене, което е напълно постижимо. Аз лично си харесах морковения пай на Анет - особено след огромния успех, който морковената торта с крем пожъна вкъщи, и гъбеното суфле на  Алекс. Тези поне за начало. :D

Втората половина на книгата... не отговори съвсем на натрупания ентусиазъм от първата половина. Да уточня начина, по който аз си разполових книгата - втората част започва от изброяването на чуждоземните продукти, които Алекс в крайна сметка се видя принуден да опита и приеме. Тук и в самия сюжет настъпва обръщане, което като цяло приветствах и което промени динамиката между героите - Алекс и Анет смениха местата си на шеф и подчинен, промени се визията за ресторанта, задълбочи се един вид флирта между Анет и Карол, като тримата образуваха един доста странен любовен триъгълник.
Първо малко ми паднаха в очите с абзаците, посветени на екзотичните продукти. Не за друго, просто ми стояха една идея твърде изкуствено, за разлика от така хубаво вмъкнатите вкусотии от първата част. Но това бе изцяло бял кахър. Започнаха едни тайни планове и интриги, които на моменти също ми звучаха неестествено, но пак бяха нещо, с което можех да живея. Финалните глави на книгата бяха тези, които ѝ смъкнаха оценката в моите очи - забързан и неестествен финал, с много странни решения.  Не ми хареса как завърши конфликтът на Алекс и Анет с Карол - след грандиозното ѝ разобличаване тя изчезна без следа от сцената, без да видим някаква лична среща между тях. Карол беше интересен герой, нестандартен "злодей" ако може да я наречем така, и заслужаваше финална поява.  Миналото на Анет така и не се сля с основната линия - очаквах Карол да разбере за него, и да се опита да го ползва. Вместо това авторката бе решила да употреби тези елементи, за да разчупи стандартния хепи ендинг, и пак да е хепи, но по иначе.. Което по принцип е супер, но тук резултат беше...  Мех.  Последните глави за мен бяха едно абсурдно решение до друго, но ако тръгна да ги изброявам, ще споделя твърде много, макар и малки спойлери.

Въпреки развръзките, останах доволна от прочита си на "Ванилена сол". Нямах кой знае какви очаквания за нея - получих я с несполучлива книжна кутия - изненада, и я взех да я чета сега, защото отчаяно исках да завърша книжното си БИНГО, и ми трябваше роман с "храна или напитка".   Първата половина на книгата беше разкошна - страстна, ароматна и вкусна и комбинираше храна, история и характери по перфектния начин. На втората ѝ липсваше малко баланс и нещата се стекоха доста различно от очакванията ми. Но ако сте в настроение за гурме новели и искате да почувствате кулинарния и романтичния темперамент на различни кътчета, то щипка "Ванилена сол" ще ви дойде идеално.

неделя, 8 декември 2019 г.

[book review] "Икигай" - Ектор Гарсия и Франсеск Муралес

Заглавие: Икигай : Тайните на Япония за дълъг и щастлив живот
Автори: Франсеск Муралес и Ектор Гарсия
Жанр: философия, приложна психология, нехудожествена литература
Издателство: Гнездото
Топчеста оценка: 3 звезди

Японците са всеизвестни като дълголетници, но освен преклоната възраст, до която живеят, те често могат да се похвалят и с добро здраве и настроение до дълбоки старини и чувство за задоволство от живота. Авторите твърдят, че причината за това е "икигай" - целта в живота и удоволствието от работата и претендират, че в тази книга ще разкрият къде точно се крие тайната на японцие за дълъг живот и щастие.

Сега... не, че тази книга не ми хареса. Дори напротив, но просто не мога да я нарека книга за японската философия и начин на живот. Творбата на Муралес и Гарсия е по-скоро едно мултикултурно проучване, с много статистики и препратки към различни култури, за причините за дълголетие и удовлетвореност от живота.

От цялата книга най-много една трета е посветена наистина на японските бит и душевност, като освен това авторите се спират предимно на една сравнително малка фокус - група - жителите в селце в Окинава, известно с големия си брой столетници. Предвид заглавието, това е донякъде разбираемо, но все пак разочароващо - исках да видя "икигай" не само в полите на планината, но и в метрополиса на Токио, например. Очаквах с тази книга да се потопя по-дълбоко в начина на мислене и живот на японците - без нищо претенциозно, очаквах книжно приключение от типа на "Наръчника по хюга" (ревю ТУК ) , само че на изток.Онази книжка наистина ме пренесе у северните народи, които умеят да сътворяват топлина и светлина, и уют през дългите си нощи. С "Икигай" това не се получи така успешно. От една страна заради множеството прескачания към други култури, от друга го отдавам на това, че авторите бяха от позицията на чужденци и интервюиращи; не на някой, който е отраснал с този начин на мислене.
Това не прави книгата лоша, но според мен променя фокуса на книгата. Затова и мога да определя като най-голямото си разочарование от книгата. Ако я вземете, непременно го сторете с нагласата, че ви чака нещо глобално, а не ограничено в рамките на една култура. Авторите се позовават на древногръцки философи от различни течения, и работата на Стив Джобс, дават примери с Файнман и с оцелели от концлагери, прилагат интервюта със столетници от Италия, САЩ, Гърция. И една доза повече статистики и позовавания, отколкото ми е приятно за книга - на никой не му е забавно да чете нещо, съставено предимно от цитати. Това обаче позволява да се види, че в различните страни се отличават едни и същи белези у столетниците - с какво се храните отива на заден план пред спокойствието на духа, ведростта, комуникацията, активността, както умствена, така и физическа.
Едно от нещата, които определено ми харесаха в тази книга, е това колко подредена и структурирана е тя. Разглежда различни системи, като mindfulness или логотерапията, или тай-чи, или медитация, и след това вади под формата на списък няколко основни точки. Това е доста полезно за някой начинаещ, който иска да опита да пренесе някои идеи от книгата в реалния живот. Въпреки че ми се искаше да шибна с нещо тежко авторите всеки път, когато ми се обясняваха колко лесно било всичко и как била нужна само малко воля. Е, да ви имам волята :D В тази книга за първи път видях да се споменава методът Помодоро, едно от любимите ми неща, за което ви говорих преди около месец. Един начин на работа, който успях да адаптирам към себе си, и който наистина повиши продуктивността ми. А нещо ново, което ми хареса и си извадих, бе становището за прелитащите мисли - било те натрапчиви, страхови, негативни или срамни. Те са само малка част от хилядите мисли, които ни минават през главата всеки ден, и трябва да се научим да ги пускаме просто да си прелитат - те са мисли и нищо повече. Не трябва да те обсебват.

Шеше ми се да бе обърнато малко повече време и внимание на самия "икигай" като значение и най-вече намиране. Фокусите на книгата бяха повече дълголетието като причини, и начини да се вглъбим и да сме по-удовлетворени от труда си.Читателят остава с впечатление, че тази цел и посока ще се проявят спонтанно и просто ти трябва да ги развиваш, а в действителност е доста по-трудно . А съвременния човек го грози и опасността да набеди като своя цел нещо, което се чувства длъжен да върши и в което да преуспява. Вярвам във важността да правиш нещо и да създаваш, и особено от акцента на това да използваш ръцете си. Води се, че извършвам предимно интелектуален труд но намирам нещо изключително задоволително в това да виждаш как нещо излиза изпод ръцете ти, и го препоръчвам като усещане на всички. Не съм обаче особено доволна от използването на думата "пенсиониране". Според мен "оттегляне" щеше да е по-подходящият вариант тук. Човек не трябва да се оттегля от вършенето и развиването на своя "икигай", на работата, която му носи удоволствие. В идеалния случай това, и професията му са едно и също, но не е задължително. Споменах ли, че не е задължително да имаш само един икигай?
Та, книгата беше окей. Но дори в ревюто си отбягвах да я наричам "Икигай" - тя само частично улавя това. Беше приятна и лека за - в моя случай - слушане. Кратка, но подредена добре за моя вкус, мащабна за обема си и скицираща много различни, но и общи философии. Не мога да я препоръчам ако искате да вникнете конкретно в японския начин на живот и мислене, но ако целите ви са да се запознаете със столетниците по света и най-вече, ако искате мъничко стимул да потърсите своята цел и удовлетвореност,  то със своите 190 страници или 3 часа и половина слушане, тази книга няма да ви досади.
 П.П. Не се учудих, че Алан Карлсон, протагонистът от известните романи на Юнас Юнасон за "Стогодишния старец", така точно приляга на профила на столетника! А след тази книга ми се струва, че шведът има потенциал за още много приключения!

събота, 7 декември 2019 г.

[book review] "Вестители" - Цветелина Владимирова

Заглавие: "Вестители"
Автор: Цветелина Владимирова
Поредица: Проклятието на Воронина #1

Издателство: Ориндж
Жанр: YA, тийн, фентъзи, ърбън фентъзи, романтика

Топчеста оценка: 3.5 звезди

След внезапната смърт на родителите си Ксения упорито се опитва да продължи да живее нормално. Но съдбата не е замислила нищо "нормално" за нея и животът ѝ бива хвърлен в още по-голям хаос, когато е отвлечена от млад руснак - за да не бъде убита от нещо къде по-опасно. Без особен избор, Ксения го следва в Москва, където разбира, че е част от тайно общество - Вестители, притежаващи силата да надничат в бъдещето, и Пазители - воини, единствени притежаващи способността да убиват чудовищните кръвожадни. Но у Ксения има нещо, изумяващо дори хората от тези две чудновати клики... и истаната за нея може да се окаже по-опасна от преследването на вампирите.

Докато, както гледам, немалка част от останалите читатели започват ревютата си с признание за предубеждение и ниски очаквания заради българския автор, аз съм на обратния полюс. Поредицата "Проклятието на Воронина" стана една от най-популярните YA фентъзита в България последните може би 2 години, с възторжени отзиви от всички, затова и пристъпих с много големи очаквания към романа. Като цяло останах леко разочарована от някои решения на авторката и със силното усещане, че за мен книгата можеше да е по-добра.

Началото ми с "Вестители" беше трудно. Въпреки че още от първите страници Цветелина Владимирова ме впечатли с това, че пише леко и увлекателно, и дори и когато се ядосвах, не исках да оставя книгата и копнеех да продължа да чета - факт е, че на доста места се ядосвах. Причината? Едно абсолютно абсурдно и неуместно в контекста на събитията зазяпване колко е секси този или онзи. Абе този - говорим за Игор, Пазителят, дошъл да прибере Ксения. Преди да ме обвините в двойни стандарти -  аз винаги си признавам, че чета сапунчета и съм поддръжник на правото на момичетата да оценяват преминаващи екземпляри. Нямам нищо против литературната инста-любов, и "Красавицата и звярът" ми е любимата приказка, so shut it.  Но също така преценям спрямо контекста на събитията. Когато току-що си извадена от багажника на кола не е добър момент да оценяш привлекателността на този, който те е натъпкал вътре, а изказвания от типа на: "За изнасилване не исках и да си помислям, макар че, ако трябваше да съм честна, можеше да ми се падне далеч по-изглеждащ похитител." не бих привествала дори и от девойки, отвлечени от викинги или пирати някъде през Тъмните векове. Ясно беше, че ще имаме пламенна любов от пръв поглед, но това можеше да почака ден-два - да речем, до когато си хванаха самолета за Москва.

След това криво начало като цяло ми беше трудно да се адаптирам към динамиката и отношенията между Игор и Ксения - не към действията, а именно към реакциите им. Дори и когато започнах все повече да харесвам Ксения, си отдъхнах, когато Игор излезе временно извън картинката. Мога да кажа, че започнах да се наслаждавам истински на книгата някъде след стотната страница.
За това голяма роля имат новите второстепенни персонажи, които навлязоха на този етап. Зоя, която не може да се въздържи да си навре нослето навсякъде и да си отвори устата винаги, беше най-изненадващия от тях. Струва ми се оригинално, и смело решение да се въведе такъв персонаж - отначало ме изкарваше извън нерви, но после искренно я заобичах. Бтв, може би защото действието се развива в Русия, а и заради приликите в характерите, които намирах, още от началото си представих Ксения, а после и Зоя като актрисите, играещи в "Хотел Елеон" Даша и Юлия.


Сериозно, вижте ги, не са ли перфектни за целта?

Но освен Зоя, оттук нататък всеки от поддържащите герои ми хареса или ме заинтригува – като се почне от членовете на Ордена, до по-негативните герои. Няма да е изненада за никого, прочел ревюто дотук, че един от любимците ми стана Майкъл – пренебрегнатата страна на оформилия се любовен триъгълник. От втората книга с най-голямо нетърпение очаквам да разбера какво се случва с него… и с Давид – най-мистериозния за мен персонаж.
От стотна страница нататък, макар и бавничко, започва да се разяснява какво и що са тези Вестители и Пазители, както и каква е същността на Ксения. Всъщност, това също го намирам за донякъде смело решение – силите на Вестителите да са ограничени в прозрения за бъдещето и миналото, а на Пазителите – в убиване на кръвожадни. Ние, читателите, сме вече малко разглезени, и често се прехласваме по все по-екстравагантни неща. Но тези привидно семпли сили се оказват чисто платно за развитие и възможност за героите да надскочат ограниченията си. Както те самите казват неведнъж – това, че са родени Вестители, не значи, че не бива и не могат да се борят.
За своите над 450 страници, книгата е сравнително бедна на действие и изненади. Аз успях да се досетя за някои финални разкрития още при главите с погребението на Вера Крамаренко. Но не дотежава, не доскучава. Можеше да бъде малко по-стегнато, особено покрай някои Ксенини размисли и диалози, но пък ми беше много приятно да чета онези малки, ежедневни неща, които изграждат атмосферата – винегрета, пуловерите, барбекюто, роклите – кхъм, това е за читателките, но наистина такива описания са ми слабост.
Последните глави омекнах към Игор – с Ксения се помирих доста по-рано – и един вид се примирих с очевидната им връзка. Но наистина – ако не беше така кривото начало, отдавна щях да съм приела инстантното им влюбване. За мен най-ценното от финала беше обещанието, че целия поддържащ екип на Ксения – Зоя, Юри, Майк – ще се хвърлят в приключението, а аз не искам да изтърва това; плюс нови вампирски загадки.

Обобщено, Вестители беше съвсем нелоша книга, и ако беше малко по-стегната и бе избегнала ескалирането на клишета в началото, щях лесно да и сложа оценка, дори с цяла единица по-висока. В настоящия вариант най-силните ѝ страни за мен бяха героите и стила на Цвети Владимирова, както и потенциала за развитие – и на историята, и на действащите лица. Стискам си палци втората да оправдае вече наистина очакванията ми и вътре да ме чакат повече изненади.

четвъртък, 5 декември 2019 г.

[tag] Рецептурен таг

Да разнообразим с нещо, което не съм го правила от мнооого време - книжен таг :D И тъй като не мога да си спомня кои чужди тагове си бях харесала, а май не съм била наскоро поименно тагвана никъде... ще заложа на такъв лично производство :D Надали си спомняте, но преди вече немалко месеци хоствах томболка за книга на една българска авторка, подвизаваща се под псевдонима Алеона де кама - "Страст за живот". Условието, което измислих тогава за участие, бе желаещите да попълнят един "рецептурен таг" - защото в много случаи една хубава книга е лек за немалко болежки :D Аз лично така и не се наканих да го попълня... досега. Сега ви представям моя рецептурен таг, плюс няколко категории бонус, които не присъстваха в оригиналната томбола. И тъй като по принцип ми е трудно да си избирам любими книги, когато ме попитат, ще пробвам да се огранича с прочетенето през последните две години - 2018 и 2019. Това не е задължително условие, просто аз си го поставих, защото иначе просто ще прекарам часове в Гудрийдс да ровя всичко, което съм прочела и до никъде няма да стигна.

💊Народен лек (книга от български автор) - особено 2019 беше изключително силна за бг книги за мен. Почти всичко прочетено ми допадна и го оцених с 4 или 5 звезди. Прочетох 2 трилогии, които много ми харесаха - едната е "Откраднато - Обречено - Опазено" (Ревю ТУК) на Искра Урумова, а другата е "ЛАМЯ ЕООД" на МАрин Трошанов (ревюта тук на пръвата и тук на "Освобождение").  Заради спецификата на условието, тук ще посоча първата - самодивската история е така изпълнена с билки и отвари, че няма как да е по-подходяща!


💊Лек за скука - Тери Пратчет. Винаги знам, че ако ми е скучно и не знам какво ми се чете, мога да отгърна негова книга. Последните 2 години от Пратчет съм чела само разкази, и точно разни разгръщания - на готвраската книга на леля Ог например, или на албума с изкуството на Диска. Другият такъв автор на опашката е Удхаус, но от него не съм чела в този диапазон от време.

💊Лек за разбито сърце - тук ще си позволя да посегна към една по-отдавна прочетена книга - "Beauty"  на Робин Маккинли - ревю ТУК Държа да я посоча не само защото се разтапях при всяка сцена със звяра, когато лекуваха разбитотото сърце на Звяра, но и я прочетох точно след като изключително се разочаровах от една друга книга, която се смята почти за еталон за романтична приказка в интернет пространството.


💊Лек за мрачни мисли - "Приключенията на Лиско в гората" - просто не виждам как някой би могъл да остане в мрачно настроение, само след няколко глави от тази книжка :D


💊Лек за безсъние - такава формулировка е малко подвеждаща (за което аз съм си виновна :D ) - дали е нещо, което те приспива, или нещо, което ще те държи цяла нощ, та да не усетиш как е минала. Оставям свобода на избор :D Аз реших да се спра на "Жената от каюта 10" ( ревю ТУК) - тази книга така и не успя истински да ме заинтригува и определено нямаше опасност да осъмна с нея.


💊Витамини (книжка за редовна употреба и препрочитане) - поредицата Пърси Джаксън. А също и Тери Пратчет, Дерек Ланди и "Хари Потър", но през 2018 препрочетох именно всички книги на Рик Риърдън за Пърси Джаксън - оригиналните 5 и последвалата поредица "Героите на Олимп". И бяха все така забавни и прекрасни - а "Домът на Хадес" беше най-прекрасният водовъртеж от приключения и емоции.


💊Антибиотик - книга, която не е за всеки човек или случай - книга, която не е за всеки човек или случай  - първо се сещам за книгите, които са обвързани с някой фендъм. Тази година например четох истории по Стар Трек и Доктор Кой - въпреки че претендираха да бъдат разбираеми за всички, според мен човек трябва да има поне някаква връзка с шоуто. Като обратен пример пък, книга, която не се оказа за мен, бе да речем "Живот в скалите". В момента пиша ревю, в което се опитвам да обясня, че разбирам горе-долу защо е допаднала на толкова много хора, но това не беше книгата за мен.

💊Само с рецепта - книга, препоръчана ви от приятел или някой друг - една препоръчана ми книга беше "Мечокът и славеят", от другарче от читателския. Но на нея така или иначе ѝ бях хвърлила око. Една от книгите, които избраха в читателския, и ми хареса напълно неочаквано, бе "Балада за Георг Хених" в края на миналата година.

💊Стимулант - книга, която ви е мотивирала да свършите нещо Тази година за мен това беше автобиографията на Скот Брадли и музикалната формация Постмодърн Джукбокс - ревю ТУК. Въпреки че нямам никакво касателство с музиката, тонът на Брадли, увереността му и начина, по който говори на читателя ме накараха за първи път от много време за се върна към собствените си проекти. Мога да кажа, че той пося семенцето на намерението ми, което и прерасна в участие в тазгодишното Нано. Буквално самият автор ти казва - остави я сега тази книга, тя може да почака! Иди и поработи върху мечтата си.

💊Листовка - научно-популарна или нехудожествена книга - особено тази година прочетох доста такива - май поне осем. За короната на любима се борят две - "Нямаме никаква представа" на Хорхе Чам ревю ТУК и "Физика на невъзможното" на Мичио Каку ревю ТУК. И май ще трябва да си поделят пиадестала, наитсина не мога да избера победител :D


💊Превързочни материали - книга, която ви разби емоционално по добър или лош начин, и след нея имахте нужда от възстановяване - В края на миналата година "Балада за Георг Хених" имаше доста силно влияние върху мен, както и, с риск да се повторя, "Домът на Хадес". Тази година очаквах повече от "Няма да получите омразата ми", но пък получих повече от "На пет стъпки от теб". И отново почетно ще упомена "Бюти" и "Кажи на вълците, че съм си у дома" - една от малкото книги, на които наистина съм ревала с глас и сълзи.


Ако някой покрай се чувства в настроение да си самопредпише една книжна рецепта, да заповяда! А, и да напомня - да се приема с големи дози чай или горещ шоколад, редовно, до постигане на ефект :D