[book review] "Светилището" - Янислава Вълкова

Заглавие: „Светилището“
Автор: Янислава Вълкова
Издателство: Монт
Жанр: крими
Топчеста оценка: 4 звезди
Бележка: копие за ревю

Полицаят Борис Борисов и колегата му Александър потеглят към поредния случай, при който е убит иманяр. Задачата им е не просто да открият извършителя, а да разберат какво е намерил той. На помощ им се притичва доцента по археология Елена Флорова, а животът на една млада двойка по случайност също се преплита със съдбата на намереното съкровище. Казват, че златото може само да се грижи за себе си и да избира собственика си… без да го е грижа за чуждото добро. Дали сега ще вземе жертви?

Бях хвърлила око на тези книги откакто четох ревюта в "Дневника на един книжен тигър". Особено „Светилището“ ме привличаше като анотация, и точно това ме привличаше, защото всички казваха, че трябва първо да прочета „Преди изгрев слънце“… Е, започнах със „Светилището“, и въпреки че със сигурност ще наваксам с другата книга, докладвам, че докато четях, нищо не ми липсваше.
„Светилището“ е една археологическо-криминална история, за каквито нашата страна има голям потенциал. Разследващи са дуо полицаи, които както всяка добра двойка се допълват взаимно – сериозния Борис и по-лекия по характер Сашо. Към екипа се присъединява и археоложката Елена, която се превърна в любимия ми персонаж в цялата книга. Докато четях „Светилището“, правех мислен паралел с други подобни по жанр книги, които съм чела – „Кървава малага“ на Боряна Дуковска, „ Стъклената река“ на Емил Андреев, която още не мога да се накарам да завърша, „Чашата на проклятието“ на една от любимите ми авторки Лора Лазар. Оценката ми за тези криминални истории е различна, но общото бе едно – не можах да си пасна с женските персонажи там. А с Елена си паснахме. Женствена, но самостоятелна, устремена и преливаща от ентусиазъм към работата си и надали за читателя е изненада, че стана предпоставка за една лека любовна нишка в историята. Има и друга героиня, и всъщност втора, паралелна сюжетна нишка на случайно въвлечените Надежда и Милен, но главното трио си ми останаха любимци.

В по-голямата си част книгата поддържаше плавно, стабилно темпо, като постепенно надграждаше и криминалния, и археологическия случай.  Имаше малко инфодъмпове, но в по-голямата им част ги намерих за уместни, най-вече защото тези, свързани със съкровището идваха от устата на Елена и носеха нейния ентусиазъм, и желанието да сподели това, което обича. Все пак, някои от тези неща щяха да се намират по-комфортно като бележка под линия. Най-фрапантния пример за мен за това бяха обясненията за Алеко Константинов още в началото на книгата. Макар и любопитна, информацията за лика му на столевката не се вместваше комфортно в разходката на двамата влюбени, и аз поне щях да съм по-доволна, ако тази сцена бе останала само с хубавия диалог и пипването на статуята.
Както се носех по течението на това хубаво темпо обаче, някъде към 150 страница започнах да се тревожа. Безпокойството ми се коренеше в това, че не виждах как в рамките на малкото оставащи страници книгата ще успее да завърши подобаващо на развитието си досега. Опасенията ми донякъде се оправдаха. Развръзката беше логична, откриването на съкровището също, но ми се стори твърде прибързана и „лесна“, а чувствах, че историята може да поеме да е по-сложна и по-разгърната. Надявах се Елена да вземе по-дейно участие в развитието на казуса с похитените, и евентуално двете с Надежда да се срещнат - беше ми любопитно каква би била реакцията на двете жени една към друга, защото бяха силни по много различен начин.  В началото не бях сигурна какви бяха чувствата ми към мистичните сили на златото, но след като бе въведена, исках да бъде още развита, макар че и така оцених сладката, лична сцена на края.

Накратко, мисля, че тази книга спокойно можеше да поеме поне още сто страници. Сигурна съм, че автоката би ги запълнила с лекотата,  която излъчваха и тези двеста. А като читател гарантирам, че щяха да бъдат прочетени  с голямо удоволствие.
В заключение, "Светилището" бе очарователна крими история, лека, ненатоварваща и поглъщаща за четене, с много симпатични герои. Бих предпочела да имаше повече размах и развитие в края, но и така ми хареса. С голямо удоволствие бих прочела следващата книга с разследване на Борис, и силно се надявам, на Елена. А също така стискам палци следващата книга да е по-тлъстичка :D

[book review] "Зодиакалните убийства" - Шимада Соджи

Заглавие: "Зодиакалните убийства"
Автор: Шимада Соджи

Жанр: криминален
Издателство: Милениум

Топчеста оценка: 4 звезди

Преди да започнем със същината на ревюто, нека оценим корицата, която несъмнено е най-красивата от изданията на романа, а също и че преводът е от японски, а не е минал през друг език - което дължим на преводача Николай Дюлгеров.

После нека отгърнем книгата.
"-Във втората половина от книгата е описано подробно - отговорих аз.
-Не ми се занимава да я чета. Знаците са твърде дребни.
-Ами не е книжка с картинки."

Да, шрифтът наистина ми дойде дребен - може би остарявам? - и това забави скоростта ми на четене, но не и удоволствието от четивото. "Зодиакалните убийства" са от онези интелектуални мистерии, които те ангажират и те карат да се опитваш да пресяваш фактите.

Все пак, това е убийство, измъчвало цяла нация почти половин век. И един странен детектив, какъв ти детектив – астролог! - и помощника му, ще се опитат да разкрият загадката. Но за такъв случай може би това наистина е най-подходящия следовател – неслучайно той е кръстен „Зодиакалните убийства“ – плод на един измъчен и болен ум, в преследване на идеалната жена – Азот. Или поне така считат всички любители и професионални детективи, опитвали се 40 години да разплетат мистерията на убийствата на семейство Умедзава.  А сега, щафетата поема проницателният Митарай и помощникът му Ишиока. Всички доказателства обаче са и пред нас, читателите. Ще успеем ли да видим истината?

Както споменах в началото, това е от онези класически мистерии, които са богати на разсъждения и оскъдни на действие. В един момент мислех, че целият роман ще протече така, в доказателства, мисли и разговори между двамата главни герои. Тази перспектива в никакъв случай не ме обезсърчи – защото това бе наистина един от най-интригуващите криминални случаи, в които се бях натъквала в роман от доста време. Той проследява смъртта на клана Умедзава, три престъпления, преплетени в едно – започваща с убийството на бащата-художник, после на най-голямата дъщеря в сложното му семейство, и накрая на всички останали момичета И авторът е наистина честен с нас – предоставя ни всички доказателства, с които разполагат и разследващите ни герои.  Те са може би дори излишно много, за да ни накарат да се лутаме, така, както са правили много хора преди нас. Но Шимада Соджи е щедър, и ни дава една последна подсказка, преди финалното разкритие... Не, няма да ви я издам.

Първата половина на книгата бе белязана под знака на мистерията. Тук бяха събрани всички тези дневници, писма, диаграми и минали открития. Втората половина ни върна в настоящето на двамата герои и те се впуснаха в действие – в разследване, и то с краен срок! Е, без твърде много екшън. Това просто не му приляга на Митарай. Признах си, че нямаше да имам против и ако разказът си бе останал в размисли и диалози. Но как да откажа в тази втора половина разходката до Киото?  Мисля, че Шимада Соджи не си е поставял за цел да прави зашеметяващи описания. И все пак, както в картините от старата столица, така и в спомените от зимата преди 40 години имаше някаква тънка, елегична красота.

Разгадаването на случая бе наистина перфектно балансирано – така, че надали сам да се сетиш, а когато Митарай ти го начертае на дъската, да отвориш очи в почуда – „Да, точно така!“.  В онзи момент на разкрития, възнегодувах единствено срещу поне привидната липса на заинтересованост на Митарай към мотива. „Не питах“, казва той, с което тази глава е привидно приключена. Но за мое щастие, страниците на книгата не свършиха там. И да, имахме мотив и яснота, които превърнаха тези внезапни,жестоки и странни убийства в една история на трупащи се с години причини и повод, повлачил цялата лавина надолу. Да, определено бях доволна.

Единственото нещо, което не ми достигна в тази книга... бе астрологията. Не, почакайте! Не съм от хората, които всеки ден си четат хороскопа. Но бях запленена от идеята, че именно астролог ще разследва „Зодиакалните убийства“, че ще навлезе в ума на престъпника както никой друг и това ще дойде до разплитането на случая.  И млъквам, за да не издам.

„Зодиакалните убийства“ бе наистина книга, която си струваше взирането във всеки ред – удоволствие както за любителя на мистерии, така и за читателя като цяло.

[book review] Postmodern jukebox: Музиката извън кутията

Заглавие: Scott Bradlee's Postmodern Jukebox: Музиката извън кутията
Автор: Скот Брадли

Жанр: автобиография
Издателство: Сиела

Топчеста оценка: 5 звезди

Преди да започна да говоря за книгата, да уточня - аз не съм меломан. В живота си съм отишла на един-единствен концерт по своя инициатива (и май изобщо); и това беше при първото посещение на PMJ в София

За тези, които досега не са запознавали с PMJ , много грубо ще ги обобщя – Постмодърн Джукбокс са музикален колектив, който прави кавъри на популярни песни в стилове от миналия век. Представете си Джъстин Бийбър или Кеша в джаз или блус аранжимент. И са наистина наистина страхотни – открих ги по случайност, правейки проучване за лична книга, и се превърнаха в събитие, променило музикалните ми търсения.

Но аз не съм тук да ви говоря за музика. За музиката на PMJ и създаването им ще ви говори Скот Брадли, а аз тук ще ви говоря за книгата.

Когато човек реши да чете нещо биографично, се предполага, че е поне бледо заинтересуван от лицето или събитията зад книгата. Непретенциозният разказ на Скот обаче е от тези издания, които успяват да надскочат тази граница. Дори и да не сте джазово изкушен меломан, а който и да е мечтател с план и надежди, или пък обратно – останали сте без план и надежди – бих ви дала да прочете тази книга.

Съвсем подходящо за жанра, Скот Брадли започва историята си от невръстна детска възраст, зараждането на музикалните си интереси, развитието им и осъзнаването, че образованието не става за ядене. Идейната нишка на грандиозния проект, в който ще се превърне PMJ, прозира още в тези начални етапи, и постепенно успява да разцъфне и да пребъде, след неминуемите възходи и спадове.  Силно препоръчвам да четете тази книга с възможност за достъп до Ютюб, защото съм уверена, че неведнъж ще ви се прииска да си пуснете нещата, за които Скот говори – най-напред с класическата Рапсодия в синьо на Гершуин и другите му първоначални вдъхновители, а после да се заровите дълбоко в каналите му  и да следите прогреса на групата паралелно на текста. Аз поне така направих, и с удоволствие открих неща, за които не подозирах – като трибютите им на Никълбек.

Когато слушам музика, рядко се задълбочавам в хората и изпълнителите, които стоят зад нея. Това може би не е хубаво, и ясно показва, че не съм склонна да фенствам, поне не за музика, но ми спестява много от скандали покрай знаменитости. Затова и голяма част от личната информация, която Скот Брадли споделя, беше нова за мен... въпреки че ми ставаше хубаво, когато разпознавах имена на изпълнители, които обичам и участват (като Вон или Морган).  Да си призная, останах очарована, от това, което видях в и между редовете. От хумора, насърчението и уважението, които намерих. Най-вече мисля от последното – защото сякаш това вече е рядко срещана характеристика. Едно от нещата, които най-явно отличават абсолютно всеки проект на Скот Брадли, е респектът към оригинала. Докато в коментарите може да намерите много реплики от рода на това как най-сетне са успели да направят Джонас Брадърс слушаеми, то в изпълненията на PMJ няма и намек за пародия, дори и в тези на камъка на раздора Никълбек. Целта на PMJ не е да уронят престижа на първоначалните изпълнители, или да омаловажат други музикални жанрове – те просто правят от тях нещо различно, стойностно и красиво. Техните изпълнения са имено трибюти – проекти в чест на една епоха, едно течение, а защо не – и на оригиналите.

Друго, което ме впечатли в тази насока на уважение, бе начинът, по който Скот разказваше за връзката си с Робин – една от първите певици на проекта.  Това бе нещо, което можеше да се представи по начин, който да осигури сензационност, както всички любовни взаимоотношения и раздели в банди – и съответно сигурно повече продажби. Но той е избрал да остави тези неща в периферията, и да се съсредоточи на стойностното – като това изобщо не е повлияло на интереса на книгата! Мисля, че това отношение изобщо към всички участници в проекта и към идеята като цяло даде възможност на PMJ да не стане поредната банда с възход и разпад, а да прерасне в един непрестанно еволюиращ колектив, носещ една основна идея, и позволи накрая на Скот да седне в публиката и да види какво прекрасно нещо е създал.

В началото на ревюто представих „Музиката извън кутията“ като едва ли не мотивационна книга. И да, тя е такава. Скот говори много за работата, за усърдието, работата, перфекционизма и страховете – всички видове творчески страх – от бездарност, от критика, от реализация, от доверие, от отговорност – твоята пред другите и това да възложиш на някого отговорност за проекта си. Въпреки че е в сферата на музиката, съветите му са приложими в абсолютно всяка творческа сфера, и дори в нетворчески такива. Освен това, ситуациите, които той разисква, са изключително близки и реални за всеки артист или автор в епохата на интернета – той говори за виртуалната слава, за анонимните коментари и троловете, за краудфъндинг платформите. Дори и чисто практически човек може да намери полза от тази книга, не само заради мотивацията, която струи от нея. А в разговора си с читателя, Скот Брадли е толкова искренно насърчителен и не веднъж напомня, че сега е най-добрият момент да се заемат с проекта си. Тази книга може да почака. Иди. Твори. Точно по такъв начин завършва и автобиографията си, успявайки дори на мен да предаде частица от този заряд и да ме накара поне да отворя един свой стар проект.

Може да разглеждате тази книга като история за идентичност, музика и успех; ако искате пък може да я наречете мотивация с корици и прекрасен саундтрак. Факт е обаче, че „Музиката извън кутията“ може да се окаже онова малко нещо, което не ви достига, за да излете от собствената си кутия. А и.... добре, стига сме увъртали – PMJ са невероятни, пуснете си ги най-сетне!