Заглавие:
"Потъването на Созопол"
Автор:
Ина Вълчанова
Жанр:
съвременен, драма
Издателство:
Сиела/Лексикон/Сторител
Топчеста оценка:
1.5 звезди
Бележка: аудио книга, прочетена от Константин Динчев и Мая Кисьова
Обикновено сама с няколко изречение обобщавам сюжета на книгата, но тук реших да приложа оригиналната анотация (от Гудрийдс):
В една бутилка водка има 700 грама.
Десет бутилки водка – 7 000 грама. Седем литра. Изглежда много. Но, какво ще стане, когато водката свърши?
Един
мъж на възраст, която любезно можем да наречем "над средната", вече е
отворил първата бутилка и е задействал часовника. Когато водката свърши,
ще свърши и романът. И тогава ще се случи Нещо.
Защото е очевидно, че не може да продължава повече така.
Иначе,
в романа има Созопол, два котарака и мокро куче с жълти очи, странна
жена, която не е оттук, но някога е била, хазайка на име Мариола и
украинка, която й е откраднала иконата на Богородица от вестник "Труд",
практикуване на черна магия, която се оказва бяла или обратното, дървена
къща в Стария град, в която някой е умрял, народен художник и поп с
бяло расо, както и подробни инструкции, как да разпознаем истинското
"Пъци". Има североизточен вятър, който всъщност не духа, сенки на
приятели и сенки на техните истории.
И сянка на митология, която е
все още жива и преди да бъде напълно забравена, може би крие ужасна мощ,
направо способна да предизвика Края на света.
Причината за това е, че искам да изтъкна, че от приятно шарената черга от герои и събития от анотацията в романа няма да намерите почти нищо - или в най-добрия случай, наистина само сенки.Всъщност, има един гларус на име Пенка, който взима повече участие от почти всичко изброено, като изключим народния художник (който пак участва само пост фактум). От анотацията единственото в достатъчно количество в книгата е водката. Ако извадим от текста всички споменавания на водка и алкохол, тези 150 странички ще се стопят поне с една трета.
Май започнах ревюто си малко по-агресивно, отколкото ми е присъщо, но просто анотацията на книгата звучеше наистина като нещо, което би ми харесало. В крайна сметка се оказа, че романът като постройка и съдържание е почти всичко, което не харесвам.
Аз обичам да има сюжет, да има повече показани, отколкото казани неща, да има някаква загадка или действие, искам да се привържа и да се заинтригувам от героите и съдбата им. "Потъването на Созопол" е книга на размисли и спомени, прескачащи от минало към настояще и обратно.
За сюжета, все пак - главният герой Чаво (май), идва в Созопол придружен от доволно количество водка (зависи от гледната точка) и както скоро става ясно, намерението да сложи край на живота си, щом водката свърши. Докато оправя старата къща, той потъва в спомени за семейството и любовта си, а за негово неудоволствие и почуда, в Созопол се домъкват приятелите му, известени по тайнствен начин. И не само те, а и една странна жена, която Чаво кръщава Откачалката. А за фон - не спира да вали проливен дъжд.
Като загадка може читателят в един или друг момент да се зачуди какво е докарало Чаво до това решение или кой и как е разбрал да намеренията му и е изпратил имейлите до приятелите му. На това обаче никак не е акцентирано - ясно е, че фокусът е върху вътрешните преживявания на героя. Те обаче бяха твърде хаотични за моя вкус - наистина всички прескачащи се мисли и спомени, които могат да минат като лавина през главата на човек, понякога без връзка и логика. Някои от тях бяха хубави, други - не чак толкова. Исках ли да слушам за краката на баща му? Не.
Накрая на книгата се появиха опити за магически реализъм, но няма да издавам - това е едно от малкото неща, които почти ме заинтригуваха.
Основно разказът се води от Чаво, но тук-там го подемаха и другите герои - приятелите му и Откачалката, за по абзац-два. Тези отделни гледни точки обаче не ми обогатиха преживяването кой-знае колко. Тези хора не правеха кой-знае какво (е, все пак се домъкнаха в Созопол за интервенция - признавам им го), и не ми бяха особено интересни - не успях да стана съпричастна на никого - нито на Чаво, нито на Откачалката Джина, нито на останалите, чиито имена не запомних. Все пак има един герой, който не трябва да забравяме - Созопол и морето. Мен... нещо не успя да ме докосне напълно, не беше изцяло морето на туристите, но не беше съвсем и моето море.Съдейки по чуждите ревюта обаче, образът на този Созопол е успял да се превърне за много читатели от сцена в главен и най-добър герой на книгата.
Аз слушах "Потъването на Созопол" като аудио книга, прочетена от Константин Динчев и Мая Кисьова. Мая Кисьова беше поела включванията на Джина, а първият - всичко останало. Прочитът обаче не ми допадна. Константин Динчев имаше хубава дикция, и иначе приятен глас, но имах чувството, че през целия текст поддържа една интонация, независимо какви събития и емоции предава, и ми идваше да я опиша като "психотично приповдигнат".Не усещах кога преминава от основния глас на Чаво към малките включвания на другите герои, трябваше да минат няколко изречения, докато се усетя, и това допълнително засилваше хаоса в главата ми.
Както стана ясно, това не е моята книга. Не съм сигурна и как се е получил филм по нея, но май отзивите за него са, че е по-интересен от книгата. В момента чета и съм на първата трета на "Живот в скалите", и ако тя ви е харесала, може да ви допадне и "Потъването на Созопол". И тук го има морето, нелинейното повествование, прехвърляне между минало и настояще, спомени и размисли за живота, смъртта, семейството и любовта. Засега обаче "Скалите" ми харесва повече. Ако решите, че това е вашият тип книга, все пак, точно в този случай я препоръчвам в писмен вид - 150 страници е, и на книга ми се струва, че ще минат по-леко и приятно, отколкото четирите часа аудио.
*В оценката си за книгата се старая да не взимам предвид впечатленията си от аудио изпълненията, а само тези за текста и съдържанието на книгата. Коментирам ги обаче, защото са част от личното ми преживяване на книгата.
