[book review]"Всичките наши тела" - Георги Господинов

Заглавие: "Всичките наши тела"

Автор:Георги Господинов

Издателство: Жанет45

Жанр:съвременен, миниатюри, разкази

Топчеста оценка:2.5 звезди

Ето, че се осъществи и първата ми среща с един от най-известните нови автори. Малко странях от нея, защото знам, че не пише в предпочитани от мен жанрове, но същевременно бях любопитна да видя какво се крие зад кориците му и знам, че винаги мога да остана изненадана. Например, бях убедена, че Виктор Пасков няма да ми хареса, но прочетох “Балада за Георг Хених ” за 1 ден.  За тази среща един вид ме сватоса Ася от Asya’s adventures ORL. Нейният отзив за книгата, че и да не ми хареса напълно, със сигурност няма да ме отегчи, насочи избора ми към “Всичките наши тела”. Овен това имахме дебат крава ли, овца ли е добитъкът на корицата, а такива разговори винаги ме предразполагат.

“Всичките наши тела” е, както е акуратно посочено, сборник със свръхкратки истории. Максималната дължина е около страничка и половина, повечето разкази са по половин, а имаше някои, събрани в 3 реда. Обща тема ми е трудно да обособя, но всичките са може би с житейско-философски уклон. Лично за себе си откроих “манастирски” и  “немски ” цикъл в сборника, но това може и да е малко изкуствено разделяне. Нещо друго любопитно като подредба – пак за себе си открих две истории, отговарящи на заглавието на книгата. Първата е просто уводния текст, втората е същинския разказ. Първата ми хареса повече.

Като цял обаче, не останах така впечатлена от историйките в сборника, както се надявах. Наистина, четяха се бързо и леко, не бяха по никакъв начин префърцунени или натоварени с претенции. Последното си признавам, че ме притесняваше, и се радвам, че този ми страх не се изпълни.  И заради тази краткост, съвсем няма време да досади или да стане неприятно. Но много малка част от тези 103 истории успя да ме докосне така, както очаквах, и имаше концентрацията и заряда, които търсех.

От тези, несъмнено “Трите пъти, в които Х.Х. беше щастлив” бе най-силният от мен. Наистина това беше перфектната миниатюра – едва две изречения, в които обаче беше събран цял живот. Ако ви попадне тази книга, дори и в книжарница или библиотека – отгърнете на този разказ!

Останалите истории, които ми допаднаха, бяха от по-дългите. Докосна ме историята за “Костенурката” – каска;  и абсолютно се видях в “Ангела на непрочетените книги” и тази извисяваща се кула; този неразрушим Вавилон, който наистина успява да достигне небесните селения. “Кожа” сама по себе си също беше много силна миниатюра, това, което ми попречи да я обикна напълно, е че по същата тема съм чела по-интригуваща интерпретация – беше разказ отпреди години за един от конкурсите по името на Агоп Мелконян, ако не греша. Авторът, за съжаление, не помня. “Петел в Пирогов”  също бе от по-добрите истории за мен, където можех да визуализирам в главата си всяка дума, както и това между редовете, и това, оставащо след тях.

По-голямата част от останалите истории бяха някъде между окей и мех.  В повечето виждах идеята и посланието, което трябва да предадат,  но просто не успяваха да ме накарат и да ги усетя. Най-тъжно ми беше в случаите, когато виждах как този заряд се натрупва, и накрая последното изречение, вместо да бъде грандиозна кулминация, разваляше всичко за мен. Един-два разказа бяха откровено слаби в моите очи, като този за Добермана.

Топчестата ми оценка за тази книга е между около 2,5 зведи, което също е цифровия еквивалент на между окей и мех. Ако ме попитате в различен момент, мога да ви я закръгля към две или към три звезди. Все пак намирам, че това наистина беше подходяща препоръка за мен – тъй като именно по-дългите истории ме впечатлиха, сега ме гложди чуденето дали пък разгърнатите разкази и книги на Георги Господинов няма наистина да ми харесат. Отговорът на това чудене надали ще се намери в следващите 1-2 години (т.е. няма да подхвана друга негова книга, знаейки навиците си), но няма да го зачерквам от читателския си списък и любопитството да намеря този отговор няма да спле да ме гложди.

[book review] "Слънцето също е звезда" - Никола Юн

Заглавие: "Слънцето също е звезда"
Автор: Никола Юн
Издателство: Ибис
Жанр: YA, тийн, романтика
Топчеста оценка : 5 звезди
 Бележка: четена за читателски клуб "Орбита"
Наташа е реалист, и се уповава на логиката и науката. Дейниъл, обратно - е поет и мечтател, който вярва в спонтаността и съдбата. Двама противоположни души, които по стечение на обстоятелствата прекарват един ден заедно. За Дейниъл това е денят, който ще реши съдбата и професията му, както и ролята му на примерен син... и ще му покаже, че надеждите и добрите намерения не винаги са гарант за успех. За Наташа пък това е последният ден в Щатите, когато се опитва да спаси семейството си от депортиране... и когато всичко изглежда студено, пресметливо и оковано в рамките на закона, може би тя ще намери място за малко вяра и съдбовност. Във всеки случай, това е един ден, който ще промени и двамата, а също и животите на още много хора.

Както споменах, когато говорех за "180 секунди", ако тя ви е допаднала, обърнете внимание и на "Слънцето също е звезда". Макар и косвено, срещата на Наташа и Дейниъл протича в рамките на подобен експеримент - той я предизвиква да отговорят на набор въпроси, а после да се вгледат в очите на един друг - метод, който науката твърди, че ще им позволи да се влюбят. А как може рационалната Нат да пренебрегне такъв експеримент? Ако поставя двата романа един до друг, то този ми хареса повече. Наглед разисква не толкова сериозни теми, в сравнение със "180 секунди". Затова пък "Слънцето също е звезда" е изключително многопластов. Под привидно семплата любовна история за двама коренно различни души бързо почват да прозират други. Да, това несъмнено е любовна история -  докосваща и с неочаквани персонажи - между другото, обожавам избора за актьори, въпреки че не съм гледала филма. Това бе от любовите, които трепетно и отчаяно като читател исках да оцелеят, които ме накараха буквално да стоя на ръба на леглото и да се моля на неведомите литературни богове да не ме предават и да не разделят тези герои.

Между тях двамата обаче и надпреварата им с времето, тънко и леко авторката е преплела още други емоции. Най-напред за мен изпъкна темата за семейството и за връзките ни с него, за принадлежността ни към род, народ и култура. Нещо изключително важно в съвременното ни, отворено общество, където непрекъснато търсим баланс между любопитството към чуждото и привързаността към родното - и така и трябва, не мисля, че тук има верен отговор. Двете семейства, с които се срещаме - на Наташа и Дейниъл, бяха едни собствени малки вселени, изградени от обич, омраза, привързаност и проблеми. Едно състояние, далеч от идеалното, макар и без стигми като насилие, изоставеност и раздели, в което обаче съществуват твърде голям брой семейства, за които комуникацията се оказва твърде голяма пречка. Покрай горните се прокрадваха темите за изборите, които правим за себе си в житейския си път и смелостта да ги отстояваме, за разочарованието и очакванията от себе си и от другите. Заобичах Никола Юн за това колко трудно и реалистично е изобразила всичко - трудно да посочиш някой чисто виновен и да разпределиш ролите в черно и бяло. И всичко - в рамките на тези квантово преплетени логична последователност и случайна съдбовност!

Романът, между другото, има доста любопитна структура. Основната история на Наташа и Дейниъл неведнъж е прекъсвана от кратки разкази, които ни позволяват да надникнем в животите на хората, коите те срещат - на семействата им, но не само - също така на служителката на входа, сервитьорката, адвоката. Отначало се дразнех на тези истории, именно защото взех много присърце съдбите на  двамата главни героих и исках да следя тяхната сюжетна линия. Малко по малко обаче си позволих да се заинтригувам от тези случайни хора, така както понякога в ежедневието узнаваш и се свързваш с нечий житейски път. Именно в тези моменти "Слънцето също е звезда" изпъкна пред "180 секунди" - показа как буквално няколко секунди могат да променят хода на нечия история. Ако сте чели книгата, много ми е любопитно, чия съдба ви докосна най-дълбоко?

За мен, всички тези елементи направиха "Слънцето също е звезда"  книга за малките неща, по най-добрия възможен начин. За малките избори, които формират съдбата ни. За малките срещи, които имат по-голямо отражение, отколкото може да си представим. За нещата, които пренебрегваме. Предполагам, всеки читател си има свое тълкувание защо книгата е кръстена именно така. Естествено, ключът е в обещанието на Дейниъл да пише стихове само за пренебрегваното за сметка на звездите Слънце. За мен това беше метафора, как понякога пренебрегваме нещо очевидно, което е важно за нас. Това поне се припокри и с началните ми очаквания при заглавието, преди да прочета книгата. А вие как разтълкувахте "Слънцето също е звезда"? :D

И накрая, това е история за това как понякога може да направиш всичко по силите си, и пак да не успееш. Защото животът е такъв, и провалът невинаги е по твоя вина. Но какво ще направиш по-нататък е изцяло в твоя власт. И където има надежда, има и шанс щастието да пребъде.

Обичам Стар Трек <3

За мен "Слънцето също е звезда" ще остане книгата за малките неща, които ни променят, и големите, важни неща, които са пред очите ни, и понякога не виждаме. Малко противоположно, нали? Както и Наташа и Дейниъл. Е, такъв е животът. Изпълнен със слънца, звезди, но най-вече с пътувания и откривания на слънца и писане на стихове за звезди.

[book review] "180 секунди" - Джесика Парк

Заглавие: „180 секунди“
Автор: Джесика Парк
Жанр: YA, романтика, драма
Издателство: ICU
Топчеста оценка: 4 звезди

180 секунди достатъчни ли са, за да променят нечий живот?
Алисън е студентка, чието минало я е научило да не се предоверява. Или направо - да не се доверява изобщо. Миг невнимание обаче я въвлича в социален експеримент - да прекара три минути, гледайки напълно непознат в очите.  Това неочаквано преобръща живота ѝ и в следващите месеци той се превръща в стремглава емоционална въртележка. Дали обаче това е, което Алисън иска, или е по-добре да се върне към безопасността на стената, която е изграждала с години срещу света? Може би 180 секунди са достатъчни, ако освен човека срещу теб, впериш взор и вътре в себе си...

"180 секунди" е една от книгите с възторжени отзиви последните месеци. Четях само за емоциите, които е предизвиквала, без да позволявам да ми се разкрие нещо от сюжета. Затова, от гледна точка на история и постройка, тя се оказа коренно различна от това, което очаквах. Бях се нагласила, че в общи линии цялата книга ще е посветена именно на експеримента. 180 секунди в почти двойно повече страници. С отблясъци от миналото и на двамата герои и надничания в бъдещето. Все още мисля, че щеше да е готино книгата да бе такава, или някой да напише такава книга :D  Реалната структура на книгата е доста по-стандартна и линеарна. Въпреки че се оказа коренно различна от представите ми, книгата ми хареса - беше лека, мила, и изпълнена с вяра и добро.

"180 секунди" разисква нелеки теми - за травмите от миналото, за стените, които издигаме срещу света, за изкуплението, надеждата и доверието.  Алисън е главната героиня и сянката, която я преследва, са многото години, прекарани в различни приемни семейства и недоверието към всички хора, които тя е изградила.  В течение на текста се оказва, че тя далеч не е единствената, която носи кръста си. Дори си мисля, че в известна степен на нея ѝ бе по-леко, отколкото на други, на Есбен или Стефи например. Те бяха избрали да носят болката и тъгата си дълбоко в себе си, където напрежението се трупа и трупа, докато Алисън поне донякъде ги извеждаше на повърхността.
Харесаха ми реакциите на Алисън, особено в края на книгата. Защо? Защото бяха абсолютно нелогични и също така нещо, което нерядко може да наблюдаваме реално - това неоснователно самообвинение. В такива моменти хората често не мислят съвсем адекватно и се надявам, че ако някой прочел книгата, след време - дано не, но все пак - попадне в някое тъмно място, да се присети: "Чакай, нямам чак такива сили, че да съм виновна за всичко лошо по света! "

Романтичната нишка в книгата беше изключително сладка, но не изпъкваше с нещо чак толкова особено. Всъщност харесвах я именно защото беше толкова спокойна и именно момента, когато решиха да нагнетят не особено нужно напрежение между Алисън и Есбен бе причината да сваля единица от оценката си. За мен това е едно от най-неприятните клишета в любовните истории – хайде да вземем да ги скараме, че взе да става скучно! Събитията около Стефи – най-добрата приятелка на Алисън сами по себе си бяха достатъчно драматични и травмиращи, и способни да провокират реакция на оттегляне у нея; нямаше нужда от допълнителни троянски коне. Е, затова пък се сдобихме с рамкова композиция.

Всъщност две  неща  бих определила като най-силни в книгата от всичко.  Едното беше вярата в доброто. Второто е… социалните медии. Тези две неща бяха едновременно различни и силно преплетени.  Модата е социалните мрежи да бъдат представяни като бич на съвременното общество, причина за всички злини сред хората. Това винаги ми се е струвало изключително лицемерно. Технологиите и медиите може да са променили някои динамики, но те си остават само оръдие. Да обвиняваме тях за човешките постъпки е най-малкото безпредметно. Ние решаваме как да ги ползваме и Есбен тук ни показа как те могат да бъдат използвани за добро. Ако неговите социални кампании не са достатъчни да повярвате, спомнете си например за бебе Калина, което заради мрежите успя за броени дни да събере средства за чернодробна трансплантация. За осиновените котки и намерените обратно лични документи, които някой е публикувал. За събитията, местата и хората, които иначе нямаше да откриете. Всъщност, ако не бяха социалните мрежи, това ревю нямаше да го има. Не, не заради екзистенциалната липса на място, където да го публикувам. Ако не беше фейсбук, нямаше да намеря варненския читателски клуб, нямаше да ида на срещите им на живо, и с 99% сигурност нямаше да прочета тази книга.
Естествено, има и гафове. Има и проблеми, има и тролове. Но филтърът е у нас, изборът е у нас, и добрите хора са винаги повече.

В много от ревютата, които четох, хора споделяха как са плакали на тази книга. Не отричам, че имаше наистина драматични моменти, които и мен ме разчувстваха. Но повече бяха тези мини-епизоди, които ме изпълниха с онова топло хубаво чувство, малки моменти, в които разни хора правеха добри неща. Аз ще си запазя тях за себе си от тази книга, пожелавам го и на другите читатели. Защото драма има често и по много, но вяра в доброто се намира по-рядко.
П.П. И Саймън категорично е най-готиният герой.

[book review] "Освобождение" - Марин Трошанов

 Заглавие: "ЛАМЯ ЕООД" 2 - Освобождение
Автор: Марин Трошанов
Поредица: ЛАМЯ ЕООД 2
Жанр: ърбън, фентъзи, български
Издателство: Фаетон
Топчеста оценка: 5 звезди

Изключително много се колебаех за оценката си за тази книга - дали да я закръгля към четири или към 5 звезди .
 Да го кажем така – беше ми изключително гот да чета и тази книжка, но за мен беше по-слаба от първата. Затова се възползвах от личната си блогърска клауза – оценката в звезди да отразява показателя кеф, а ревюто – обективност.

«Освобождение» продължава по модела на първата книга – Миро се сблъсква с няколко случая в течение на историята, един от които ще изтика напред основния сюжет. Малко се разочаровах, че Миро отново го обърна на соло кариера, след като видяхме наченките на формирането на онзи разкошен екип ЛАМЯ. Затова пък приветствах с две ръце развитието на връзката му с Лина. Тази героиня ми стана симпатична от самото начало с ентусиазма, енергията и отдадеността си и твърдо заслужава щастлив завършек. Много харесах Станимир в светлината на отношенията му с нея, и аз поне си тълкувам заглавието на романа двояко – първо, като един негов опит за «освобождение» от миналото, а в края на книгата – едно по-буквално, свръхестествено Освобождение.
 
От всички възможни случаи в книгата, с най-голямо нетърпение очаквах да видя какво ще излезе от – да, познахте – онзи разкошен финал от първата «ЛАМЯ», за който ви проглуших ушите. А той – спойлер, защото се предполага, че ако четете ревю на втората, знаете какво се случав в първата, иначе вие сте си виновни – се състои в това кривото бабе Марго да нахлузи прокълната кукерска маска, обладана от отмъстителна самодива. Именно тук «Освобождение» не оправда напълно надеждите ми. Сега, не си ли представяхте нещо а ла «Маската» с Джим Кери, където баба Маргарита се вихри из софийските клубове, завъртйки главите на младежите със самодивска фаталност и магически чар, но запазила, кхъм, човешкото си телесложение, за ужас на смъртните им гаджета. :D Бях се нагласила за преследване на обладана от прелъстителски наклонности баба, естествено с помощта на Роси и Марти, което накрая оставя някоя много объркана батка :D
Аз имам добре развито въображение, ако не знаете. :D
Накратко, потенциалът на Маргарита в развитието на тази мини-история не бе разгърнат за мен. Останалата част от кукерско-самодивската история се разви чудесно, зарадва ме ролята на Лина, и обръщането към изкупление, а не наказание. Просто след онзи финал много се бях навила за повече :D
Другите случаи бяха изпълнени с древни същества, мрачни проклятия и лични съдби. Но макар и отделни, всичките ги свързваше едно общо чувстно за мрак и тегоба, за нещо голямо, което размътва водата и кара малките (зли) рибки да изплуват от тинята. Тук един детайл в крайна сметка наклони везните ми и закръглих към по-високата оценка. Минимални спойлери, но – ифрит! Присъствието на този джински братовчед ме хвана неподготвена, и освен че добави щипка екзотика към историята, ме върна години назад, когато с Дийдра пишехме постапокалиптичен Аладин фен-фик :D
И така, „Освобождение“ бе типична втора книга от трилогия, но не в лошия смисъл на думата. Беше динамична и се четеше на един дъх, разви двама главни герои и сложи основите за финала. В голяма степен негодуванието ми се дължи на лични сценарии и очаквания, което не е особено честно спрямо романа .Затова все така силно препоръчвам на всички фенове на ърбън фентъзито.

[book review] "Жената в каюта 10" - Рут Уеър

Заглавие: "Жената в каюта 10"
Автор: Рут Уеър

Жанр: криминален, трилър
Издателство: Хермес

Топчеста оценка:2 звезди

Младата журналистка Ло трябва да впрегне всичките сили, за да отърси от страха след обира на дома ѝ. За да избяга от спомена, тя се втурва в задачата си да отрази първото пътуване на луксозен бутиков кораб. Още първата вечер обаче тя е убедена, че е видяла тяло да пада във водата. Никой от другите пасажери и служители не може да го потвърди, а и никой от пътническия списък не липсва. В този плаващ затвор насред вълните, самата Ло се люшка в неизвестността дали наистина е видяла нещо, или уплахата и алкохола са се превърнали в параноя... докато някой не ѝ прави знак, че е по-добре да престане да се рови.

С това морско крими не успяхме да си паснем. Да си призная, вината не беше изцяло на „Жената от каюта 10“. Отдавам доста голямо значение и на факта, че тази година това е вече третата книга, която чета, с героиня с подобен профил – психически не съвсем стабилна, която среща неверието на властите при разследване на случай. Първите бяха „Срив“ и „Жената от Танжер“. „Срив" имаше преимуществото да е първа, и психическото напрежение да се трупа със седмици. „Жената от Танжер“ имаше на своя страна атмосферата на екзотичен град от миналия век. А „Жената от каюта 10“... е, тя имаше по-динамичен криминален случай.

Ако не беше тази предпоставка, съм почти сигурна, че щях да се насладя повече на книгата. Рут Уеър наистина пише приятно. Книгата вървеше леко и неусетно, и дори за миг не ми натежа, въпреки че интересът ми не беше на ниво. Просто не успя да ме ангажира – нито да спекулирам кой от пътниците бе убиецът, нито да съм достатъчно съпричастна на Ло. Образът ѝ не бе недовършен, но просто отстъпваше от този на гореспоменатите книжни дами.

Насред преживяванията на Ло има едни късчета кореспонденция, които, особено в първата половина на книгата, бяха едни от основните ми извори на интерес и провокация. Те показват какво става извън затвореното пространство на кораба, там, на сушата.  Понякога объркващи със своята хронология и начин на поднасяне, те бяха и подсказки към финалната развръзка.

Последната трета от книгата един вид сложи край на разследването, но затова пък засили трилър частта. Не очаквах това като подход, и пообостри малко интереса ми, а и накрая получихме една нелоша криминална развръзка. А в крайните глави Ло наистина прояви повече борбеност, отколкото очаквах от нея. И това не бяха просто подтикнати от ужас и паника пристъпи на самозащита. Въпреки че не се справи без чужда помощ, тя несъмнено си спечели правото да е Тигъра от „Мечо Пух“, както навремето я е наричало семейството ѝ. (Аз дотогава я оприличих по-скоро на един изнервен Зайо). 

Последната глава обаче напълно ме озадачи. И не само мен, съдейки по обсъждането в читателския клуб.

Чувствам се малко виновна пред тази книги, все едно постъпвам нечестно спрямо нея. Четивно написана, с приятен криминален случай, с психологични трилър елементи, и привличаща вниманието върху факта, че паниката и депресията в патологични измерения могат да се проявят дори и у успешни хора без никакви травми в миналото. Но докато в ревютата си се старая да съм обективна, то количествената оценка в звезди отразява чисто и просто удоволствието ми от книгата. Затова там няма мърдане.

Горе-долу мога да препоръчам тази книга на крими-любителите, но с предупреждение – внимавайте да не си предозирате сюжетите! А аз за себе си, сигурно ще опитам нещо от Рут Уеър пак. Но най- рано догодина.

[book review] "Дух" - Натали Димитрова

Заглавие:Дух

Автор: Натали Димитрова

Жанр: YA, юношески, мистерия, фентъзи, романтика

Издателство: Стено

Топчеста оценка:3.5 звезди

Адриана си е гимназистка, не по особена от останалите ѝ връстници. Сравнително добре се справя с ученето, доста по-зле със спорта спрямо най-добрата си приятелка, и няма нищо против да прекара следобеда на пазар или в разговори за момчета. Докато тайнствени хора не отвличат баща ѝ и тя се принуждава да обърне повече внимание на тайнствените сънища, които я спохождат и да разкрие каква е семейната им история

Пиша това ревю, за да привлека вниманието на читателите не толкова към самата книга, колкото към автора. А също така, и за да припомня на авторката, че има заложби, и ако е спряла да пише, защото животът ѝ се пречка, нека не изоставя съвсем това прозвище.

Малко предисловие: Натали Димитрова, известна още като natityyy , пишеше и във Форум Муза. От разказ на разказ и във всяка нова глава от история виждах как писането ѝ става все по-добро, стилът ѝ се изчиства, а сюжетите стават все по-заплетени и оригинални. „Дух“ е самиздат на Натали, общо взето преди да почна да я следя във форума. Всъщност, едвам изкопчихме информацията, че има книга, по време на едно от импровизираните ни форумни интервюта.

Така че си взех „Дух“ с ясната идея, че ще чета нещо на автор в развитие. В това отношение, книжката напълно оправда очакванията ми. Има още какво да се желае по отношение на сюжета и връзките между героите, като развитие и подробности, въпреки интересните основи – отвличането на бащата, наследството на Ади и същността на врага ѝ. Това си е предопределено и от много малкия обем на книгата, който просто не позволява да се разгърне явно по-амбициозния сюжет. Начина на тълкуване на заглавието „дух“ обаче бе най-голямата и приятна изненада за мен. Главната героиня и приятелите ѝ  бяха изключително приятни, герои, на които на драго сърце съпреживявам. А на много места в текста, особено в лекотата на диалога и в някои сравнения и описания, ясно прозираха възможностите на Натали да пише.

Знам със сигурност, че всичко, което съм чела от Натали досега, са стъпки към върха на възможностите ѝ. Последните ѝ неща бяха изключително добри, но тя може още.  И се надявам да го направи :) А след като знае пътя на мъките по книгоиздаването, разчитам някой ден да видя по книжарниците още една книга с автор Натали Димитрова.

Топчеста оценка:3.5 – три за книгата и половинка за потенциал :)