[book review]"Ястребът" - Моника Маккарти

Заглавие: "Ястребът"
Автор: Моника Маккарти
Поредица: Стражите на Шотландия

Жанр:любовен, исторически, еротика
Издателство: Егмонт 
Топчеста оценка: 5 звезди

Понякога момичетата имат нужда от хубав исторически любовен роман, а "Ястребът" е точно, ама точно такъв. Шотландци, битки, опърничави дами в беда, забранена любов! Затова всички на борда заедно с Ястреба!

Ерик Максорли, известен под прозвището Ястреба, е не просто умел мореплавател, но и един от Стражите на Шотландия, група воини, тайно подпомагащи Робърт Брус да седне на престола. По време на една тайна среща, той се натъква на измокрената Ели, потърсила убежище в пещерата на заговорниците. За да не поеме риска да ги издаде - и при алтернатива да я убие - Ястреба я помъква със себе си. Ели обаче се оказва доста голяма хапка за Ястреба с непрестанните си опити да избяга, и най-вече с отказа си да поддаде на чара му. А се оказва, че и тя като Ерик има тайна - тя не е просто бавачката Ели, а лейди Ейлийн де Бърг - дъщеря на влиятелен ирландски владетел, снаха на Робърт Брус... и сгодена за приближен на крал Едуард.

Както започнах - "Ястребът" има всичко, което искате да намерите в един исторически любовен роман. Започнах го малко плахо. Миналата година четох предната книга - "Вождът". Много ми хареса завладяващия стил на  Моника Маккарти  -"Вождът", както и "Ястребът" буквално не можах да ги оставя, докато не свършиха. Тор обаче - или Вождът - беше и остана антипатичен и с много лошо отношение към невестата си, което не се промени и накрая. Добре, че Ерик ми беше направил все пак добро впечатление там, иначе нямаше да си взема втората.

За щастие, Ястреба успява да отсрами шефа си. Беше забавен, мил, чаровен, и само една идея излишно нахакан - което е почти норма за жанра. Нямаше прехласване от пръв поглед, а постепенно нарастваща близост, с което също ме спечели. Ели също ми беше много мила- тя е по-сериозна и по-уравновесена от Кат от предната книга, което поне малко ѝ помага да отстоява позицията си. Макар и чак на края на книгата, и на Ели се отдаде да вземе участие в действието, и то по начин, който ми хареса. А още повече ми хареса, че Ерик оцени характера и помощта на Ели, дори и когато ѝ беше ядосан или притеснен.

Покрай романса на Ели и Ерик, съвсем бегло, но се развива и още един. Искам да го изтъкна само защото в него участва отредения годеник на Ели, който ми стана  супер симпатичен. Радвам се, че не го демонизираха, и че неговата история също завърши щастливо.

Историческият фон на любовния сюжет също бе доста интригуващ. Всъщност, това е вторият път, когато се сблъсквам с този времеви отрязък в любовен роман - първият път беше "Дръзка съдба". 
Но тук, първо, атмосферата бе разгърната много по-реалистично.  Не ставаше въпрос само за шотландски полички и студени замъци, та да се сгряват героите в прегръдките си. Можем да надзърнем и по-навътре в тези мрачни времена, със споменавания за жестоките наказания за тези, посмели да се опълчат на краля, или на реални фигури - като Робърт Брус, или Уилям Уолъс (да, Мел Гибсън, да "Смело сърце").

"Ястребът" е втората книга от една доста дълга поредица, чийто превод обаче е спрян. Романът обаче позволява да се чете самостоятелно и ако ви се иска горещ исторически романс насред мразовитото средновековие, силно го препоръчвам.

[book review]"Златото на Кивира" - Престън и Чайлд

Заглавие: "Златото на Кивира"
Автор: Дъглас Престън и Линкълн Чайлд
Поредица: самостоятелна, но дели герои с "Пендъргаст"

Издателство: Бард
Жанр: приключенски, трилър,
Топчеста оценка: 3 звезди

От време на време ви напомням за любовта си към агент Пендъргаст. Един чест член в антуража му е Бил Смитбек, нахаканият журналист. В една от книгите той цъфна гаджосан за готината археоложка Нора Кели, и в ума ми не се събираше как е станало това :D Споменаваше се и някакво тяхно съвместно приключение, което реших да издиря и да прочета. Ето го и него.

Археоложката Нора Кели намира писмо от отдавна загиналия ѝ баща, което и дава възможност да проследи последната му експедиция. Тя води към Кивира - древен град на анасазите, който може би крие повече богатства и от Ел Дорадо. Набързо организиран екип тръгва по стъпките
на д-р Кели, но изглежда, те не са единствените, които искат да стигнат Кивира... или да попречат на други да го намерят.

Е, разбрах как са се срещнали и как са се харесали Бил и Нора. :D Макар че, естествено, в началото се издразниха на макс един на друг. :D С Бил и Нора се знаех от преди, така че не се изненадах на динамиката между тях. Но и другите герои в книгата бяха интересни - и самостоятелно, и помежду си. Екипът им беше доста разнороден, с остри, изпъкващи характери - т.е., едвам стана екип. Е, добре, че не привързах много към никого... но язък за кончетата :D

"Златото на Кивира" хронологически се намества между втора и трета книга, ако не греша, но може да се чете самостоятелно. Съвсем в стила на "Пендъргаст", тя си играе между логиката и мистиката, само че сега вместо на Алоишъс, на Бил и Нора се пада тежката задача да разкрият загадката на древното зло. Тези части винаги са ми любимите от нещата на Престън и Чайлд. Тук, освен тръпка, ми дадоха и доста нова информация. Дадох си сметка, че на практика не знам нищо за тези коренни народи на Америка и много се зарибих по описаните теории. Обичам археологически загадки (препоръки?) и се вълнувах при влизането във всяка от сградите, при всяка находка и откритие. Дори не ми достигнаха. И крайното разкритие за преследвачите, и легендите свързани с тях... някак не стигнаха нивото на мистиката от града. Ако ме разбирате (едва ли) :D

Ако сте фенове на Престън и Чайлд, и особено на Пендъргаст, или ако сте просто фен на приключенските археологически романи малко а ла Индиана Джоунс, "Златото на Кивира" лесно може да намери място в читателския ви план. Без да е задължителна и без да е шедьовър на жанра, поне на мен ми беше много приятна - и сама по себе си като книжка, и като допълнение на историята на любима поредица.

[book review] "Имаго" - Изабел Абеди

Заглавие: "Имаго"
Автор: Изабел Абеди

Жанр: YA, съвременен
Издателство: Дамян Яков
Топчеста оценка: 5 звезди

Тя обича онзи миг в полунощ, когато четирите цифри на радиобудилника пропадат, за да се появят цифрите на новия ден. Но една нощ в този момент за нея се променя не само датата. Тя получава тайнствена покана за изложбата "Портрети на бащи". И с нея ключ, който отваря вратата към друг свят: света на Имаго.

Тази книга лесно би могла да се казва точно така - "Портрети на бащи". Тази тайнствена изложба свързва Ваня и Миша - главните герои, а после и още няколко деца. Вместо това обаче е избрано по-завоалираното заглавие "Имаго". Досега за мен тази дума означаваше единствено онзи етап от развитието на насекомото. В това също има метафора, приложима в случая - за тези деца, готови да излязат от обвивките си и да разтворят криле. Но изглежда тук заглавието е породено от друго значение на думата "имаго" - "неосъзнат прототип на близките, изработен в детството, който в последствие определя и отношенията с околните".
Освен заглавието, и корицата добавя още една , е, не точно загадка. Написано е, че
"Една буква бележи този първи роман на Изабел Абеди. Това е буквата "Ф", знак за неговата фантастичност." Което звучи ужасно глупаво, но може би на немски изглежда по-добре. За едно съм съгласна  - "Имаго" е фантастична, и то не толкова като жанрова принадлежност, колкото като суперлатив. Тя има късмета преди нея да прочета "Кажи на вълците, че съм си у дома", една от най-въздействащите юношески книги, които съм случвала, и това затъмни леко ефекта от "Имаго". Но и така намирам книгата за изключителна, като послание и като изпълнение.

"Имаго" е книга за тийнейджъри. Но не за тази част, която напира да е като възрастни, а тази, която е все още детска. "Имаго" е книга за бащите - които имат, които нямат, и които търсят.
Образите от "Портрети на бащи" бяха до един шедьоври. Не се ограничаваха само до тайнствените персонажи зад рамките в галерията, достъпна само за малцина. В изложбата се включиха и бащите на Брита, на Йо, на Алекс. Всички тези портрети бяха изкусно изградени, не винаги красиви, но винаги извикващи емоция. Както казах - шедьоври.

А сега, малко спойлери.

Макар че аз се досетих за това още в началото на книгата - Миша и Ваня се оказват брат и сестра. Радвам се, че книгата завърши точно преди те да се срещнат с баща си, защото иначе имаше риск да се ядосам. Надявал се Йолан наистина да заработи прошката си. Защото колкото и да е хубаво, че се е сетил за децата си, това няма да върне тези 13 години назад. Нито ще премахне безсънните нощи на Ваня, прекарани в чудене, счупените чаши и загубената вяра на Йо, болката от "Та ти дори не знаеш кой е баща ти!". Няма  да изтрие синините по лицето на Миша, гнева в музиката му, алкохола в чашата на майка му. Ако Йолан иска прошка от децата си, то по-добре да се потруди наистина яко, за да я заслужи. Още не е късно за прошка.

И може би някъде има и галерия със семейни портрети.

[book review]"Коледни пожелания и бисквитени целувки - Джени Хейл

Заглавие: "Коледни желания и бисквитени целувки"
Автор: Джени Хейл

Издателство: Хермес
Жанр:любовен, съвременен
Топчеста оценка: 4,5 звезди

За сладките романтични романи сезон няма! Но и като четене, и като ревю, успявам да се вместя в "приемливото" време... само че книгата бе първата, която прочетох в началото на 2018, а ревюто - сами виждате кога излиза.
Това е историята на Аби, която всъщност няма никакви други желания за Коледа, освен да осигури на сина си Макс и на семейството си всичко нужно за празника. Работата ѝ като частна медицинска сестра ѝ стига... но едва. Тази Коледа обаче ѝ се предлага уникална възможност - не само да осигури идеалния празник, но и да сбъдне отдавнашна своя мечта - да се пробва като интериорен дизайнер. Това предложение идва от Ник - внукът на настоящата ѝ работодателка, затворен човек и заклет работохолик. Той иска къщата му да бъде украсена за празника заради идващите гости, но при едно условие - да не бъде безпокоен. Щом Аби прекрачва прага на огромното имение, у нея се заражда желание да превърне тази пуста къща в дом за празниците.. и може би да накара Ник да се почувства у дома, предоставяйки му най-важната коледна украса - уют и семейство.

Много обичам любовните романи без излишна драма - т.е. без изкуствено насадена драма - когато по средата на книгата наложат на героите някакъв глупав конфликт, само за да ги раздели и да създаде напрежение. А аз понякога имам нужда от спокойна история с нормални човешки същества.
"Коледни пожелания и бисквитени целувки" е точно такава. Аби и Ник са наистина просто обикновени хора, които се опитват да се справят - всеки със своите си проблеми в живота. В оригиналната анотация Ник е обрисуван с доста по-тъмни краски, на ръба да е едва ли не избухлив антисоциален психопат, лутащ се и ръмжащ из празното си имение като Звяра от приказката. В действителност единственото обвинение, което може да му се повдигне, е в работохолизъм, а иначе си е съвсем читаво момче. Не е "лошото момче", в което главната героиня да хлътне безпричинно и безпаметно. Връзката им, макар че се разви малко бързо, следваше доста естествен ход. Отношенията, жестовете и разговорите им бяха много мили и сладки, и беше просто... успокояващо да ги чета. Когато на сцената излезе и останалата част от семейството на Ник - сестра му със съпруга ѝ и детето ѝ - се уплаших малко. Притесних се да не би те в крайна сметка да се окажат източника на напрежение - например да са сноби и да не харесат Аби и Макс. Но за мое огромно щастие, и те се оказаха също толкова свестни.
Е, не се мина съвсем без драма. Имаше момент на раздяла, когато героите трябваше да осмислят очакванията, ценностите и желанията си. Имаше лека психологическа травма от миналото и преоткриване на истинското аз. Но в съвсем разумни граници.

И така - ако си търсите cozy read, или на чист български - уютно и сгряващо душата четиво, по възможност докато си сгрявате останалата част от съществото с топли чорапи и горещи напитки, книжката на Джени Хейл е много добър кандидат.

[book review] "Думи в тъмносиньо" - Кат Кроули [book club]

Заглавие: "Думи в тъмносиньо"
Автор: Кат Кроули

Жанр: YA, романтика, slice-of-life
Издателство: Orange books
Топчеста оценка: 5 звезди

Бележка: четена за клуб Орбита

След семейна трагедия, която разтърсва света ѝ, Рейчъл се опитва да избяга от спомените, като се връща още по-назад - в града, който е напуснала преди няколко години. Там обаче съдбата веднага я сблъсква с  Хенри - нейният бивш най-добър приятел и първата ѝ, несподелена любов. Хенри си е малко вятърничав и много романтичен, и погълнат от собствените си проблеми - нестабилната си връзка с Ейми и съдбата на семейната книжарница. А тя е скрила между лавиците си безброй истории, писма, любови и раздели. Дали бележките, изписани в тъмносиньо мастило по полетата на напечатаните книги ще им помогнат да се намерят отново?
"Думи в тъмносиньо" е любовна история. Няма как да си помислите друго, щом вземете много симпатично оформеното издание на Ориндж в ръце, защото то си го пише там, на корицата. Но категорично не е само любовна история - или поне не е само един вид любовна история.

Двамата ни млади неориентирани - Рейчъл и Хенри - са главните герои в тази история. И двамата - очарователни до мозъка на костите с Не можах да се идентифицирам с никой от тях (това беше един от клубните въпроси) - Хенри така го вееше вятъра на бял кон, а Рейчъл - ех, не разбрах някои нейни литературни и поетични мнения.Симпатизирах обаче така силно и двамата - дори не можех да взема страна; чаках само най-накрая да се намерят и осъзнаят и да.натрият.носа.на.онази... Ейми. Третият основен герой в книгата е Книжарницата - това надали е изненада за читателите. И най-вече чрез своята Библиотека за писма, в която звучат безброй гласове. Благодарение на тези трима герои, се развива още една любовна история - тази на по-малката сестра на Хенри. Няма да споделям как и с кого, та дори самата Джордж не знае това повечето време. Но искам да кажа колко сгряващи бяха семейните, и особено братско-сестринските отношения в книгата. Затова и Хенри и Рейчъл много ми изпъкнаха като типажи - те не бяха възрастните, но не бяха и децата, опитваха се да балансират между ролите и бяха най-точното олицетворение на YA герой, който съм виждала напоследък.

 Предвид героите, това очевидно е и история за книги. Освен самата идея за книжарничката и за нейната библиотека, където всеки може да оставя бележки и писма, било то до герои, до любими хора, или просто за да остави частица от себе си, изпъкват и много реални заглавия. Книгата рисува един живот- понякога малко труден, понякога мъничко самотен - който е изпълнен с книги. Семейства и любови, обградени от книги. И тази картина беше прекрасна, и ми легна на сърцето много повече от настоящата книжарска книга, която чета. Ако прочетете "Думи в тъмносиньо" в началото на годината, спокойно може да си набележите достатъчно книги, та да ви изкара до средата, ако не и до края на 2019. Мен най-много ме привлече разказът на Брейдбъри, който всъщност играе доста голяма роля в историята. Дори си мислех, че съм го чела в сборника "Складът на световете" (ревю скоро), но се оказа друг. Амбицирана съм да поправя тази грешка скоро и да направя една по-солидна среща с творчеството на Бредбъри.
"Думи в тъмносиньо" разказва и за болката, загубата, и какво идва след това. Рейчъл със сигурност най-горещо иска брат ѝ да не беше се удавил. Лола до последно се е надявала групата да не се разпадне. Аз лично бях в шок, че не сасиха книжарницата, защото до последно мислех, че ще се случи някакво чудо. Но не стана, и това, което съумяха да направят героите след това, ще е споменът, който ще си запазя от книгата.  Те плакаха, тъгуваха, но направиха един грандиозен финален концерт, съхраниха историите на книгите и ги пуснаха към нови собственици, които с изненада да открият, че светът зад кориците им е в пъти по-вълнуващ от това, което са очаквали. Запазиха спомените и пуснаха болката в морето.
"Думи в тъмносиньо" е книга за романтиката, книгите, загубата и завръщането. Така че, да, може да се обобщи, че това е любовна история.

[book review] "Спящата и вретеното" - Нийл Геймън

Заглавие: "Спящата и вретеното"
Автор: Нийл Геймън, с илюстрации от Крис Ридъл

Издателство: Артлайн Студиос
Жанр: фентъзи, приказка

Последно време има много книги, които изпъкват с разкошно оформление и илюстрации, но от прочетените тази година книги, "Спящата и вретеното" без съмнение е най-яркото бижу на лавиците ми. Дори ярко може би не е най-точният термин - това е много по-деликатно и изтънчено съкровище, за да използвам този епитет. О не, изобщо не пренебрегвам разказваческия талант на Нийл Геймън, като започвам с илюстрациите. Но оформлението е първото, което привлича вниманието към "Спящата и вретеното". Нежната подвързия от полупрозрачна оризова хартия е досущ като було - или може би паяжина - върху лицето на девойката. Стилът на автора е много ярък и отличителен, и още щом човек погледне тази графика, му става ясно, че това няма да бъде просто преразказ на една красива приказка, а ще има нещо по-мрачно и тайнствено. И като добавим тези златни акценти - как да не се влюбим? Както винаги, Артлайн са майстори във визуалното представяне на книгите.

Направо да забравиш каква е историята, докато гледаш рисунките, нали? А историята е приказна. Разказана по иначе. За Спящата красавица - може би. Тази книга не се товари излишно с имена. Но със сигурност е история за кралици, за принцеси, за спасение, и за дълбок, дълбок сън.

История, разказа по онзи типично Геймъновски начин, който прозира отвъд написаните думи, и в онези, неизказаните неща, и ме кара да тръпна, дори и когато няма причина за страх, а после дълго да помня разказите му.
А сега, нека отметнем малко воала на мистиката настрана. Исках само да изтъкна действието, което Нийл Геймън има върху мен. Все пак, не бих нарекла "Спящата и вретеното" страшна, дори бих я препоръчала на не съвсем малките, но и не съвсем пораснали читатели, защото е приказка от типа "принцесата се спасява сама". "Спящата и вретеното" комбинира всъщност две приказки, похват, който много обичам. Няма да издавам много от сюжета. Приказките вие си ги знаете сами, разковничето е как ги е извъртял Геймън. На мен ми хареса как се преплетоха нещата, харесаха ми героите. Не съм на 100% сигурна, че ми хареса финалната развръзка и разкрития, но Геймън пише така хубаво, че съм склонна да му прощавам, ако нещо не ми е съвсем присърце или не успея да вникна напълно. Тук краят че остави с един копнеж и нужда да разбера какво става, но не толкова с героя по пътя ѝ нататък, а с нещата и хората, които оставя зад гърба си.
Мисля, че това е един от знаците на хубавата книга - чувството за копнеж и нежеланието да напуснеш света зад кориците.
"Спящата и вретеното" е приказка за решенията и пътищата, които избираме сами, а умението да чуваме собствения си вътрешен глас във вихъра от чужди е важно  - както за малки принцеси, така и за малки принцове. За пораснали също.

Лирическо отклонение тук - искам да препоръчам и "Наръчник на героя за спасяване на кралството"  - по-лека, по-забавна, също с избягали от статуквото приказни герои, също супер картинки. Много радва.

[book review] "Чумавият двор" и "Убийство в зоопарка"

Заглавие : "Чумавият двор" и "Убийство в зоопарка"
Автор: Джон Диксън Кар
Поредица: Хенри Меривейл

Жанр:криминален
Издателство: Труд

В гимназията бях голям фен на Джон Диксън Кар. Изчетох каквото имаше негово в библиотеката, и го слагах доста високо в личната си детективска класация - неговите герои ми харесваха повече от Мегре на Сименон, може би и от Поаро. Шерлок си е категория сам по себе си, него не го обсъждаме. Ясен спомен ми е останал само от "Златокосата вещица", затова и покрай 24 май не устоях на изкушението.

"Чумавият двор" е имение с мрачна слава - тук е убит садистичен помощник-екзекутор на име Луис Плейдж. Сега, някой разбунва повторно духовете - кинжалът на Плейдж е откраднат от музея, а шарлатанин планира спектакъл пред впечатлителната си публика. Планът му обаче се обръща срещу него, когато е намерен убит зад затворени врати, а заподозрени са останалите участници в спиритическия сеанс.

"Убийство в зоопарка" отново изправя чепатия любител-детектив пред загадка със заключена отвътре стая. Този път жертвата е филантроп - любител на рептилии, а на сцената излизат и други артисти - този път фокусници. Наследниците на два видни магьоснически рода обединяват сили, за да помогнат за разкриване на загадката.

Убийства в заключена стая! Една от класиките на криминалния жанр!

Първата книга ме увлече от анотацията с тази свръхестествена нишка и легендата за Чумавия двор до последно си остана любимата ми част от книгата. Беше много живо пресъздадена чрез старите писма и буквално можех да видя страховития Луис Плейдж, понесъл чувала с котешки трупове и покритите му с чумави язви ръце. Беше блазнеща и допълнителната загадка. От обвиняемите всички са били заедно по време на убийството. Кой би могъл да се измъкне незабелязано от другите и да навести за последен път измамника Даруърт?
Това бяха две много силни части от сюжета, и като че ли малко бързо им отнеха от чара - нямаше много призрачни мистификации и лесно свалиха подозрението от доста хора, без да го извъртят по интересен начин. Все пак, разследването не беше лошо, особено във втората част на книгата, когато най-стене се намесва сър Хенри Меривейл. Той е, ако не сте наясно, дежурният детектив любител на Кар. тук е представен с реверанс към Холмс и брат му Майкрофт, от който останах дълбоко очарована, въпреки че самият Х.М. не одобрява. (И беше в пъти по- елегантно отколкото подигравката, която намерих в "Арсен Люпен". )
Краят... ми се стори малко излишно усложнен. Затова въпреки че книгата ми беше приятна, малко ме загложди дали годините не са потушили симпатиите ми към Кар.

"Убийство в зоопарка" беше по-лекичка като история, и да си призная, страшно ме забавляваше. И то със змии! :D Като се почне от очарователното оригинално заглавие He wouldn't kill Patience до многобройните срещи със симпатични, но подценени студенокръвни. И разбира се, фобии и възклицания от рода на "Държиш змията от грешния край!". Антуражът на Меривейл също ме забавляваше - двамата млади фокусници, които бяха като въплъщение на Бенедикт и Беатриче (които обожавам ). Затова и съм склонна да им простя известната им неадекватност.

Финалът тук ми хареса повече, макар че се оказа (без да е истинска изненада), че най-големият фокусник от всички е Меривейл, със заключенията си за начина, по който е извършено убийството. Искам да вмъкна едно обвинение към корицата обаче. И не, не е, че тази на "Чумавият двор" е съвсем неадекватна с тази японска маска.

Джон Диксън Кар е прави много хубави, заплетени истории, с неочакван край и механизъм. Но не мисля, че - въпреки обещанията на корицата - можем като читатели да разгадаем всичко сами. Освен това, и в двата случая имаше забъркан съучастник.

И така, като заключение - Кар все още ми харесва, макар да не ме обхвана тази еуфория от ученическите години. Купила съм си още няколко негови книжки, и ще изгризкам и тях. Препоръчвам на почитателите на класическите криминални етюди и с препоръка - включително и към себе си - просто да се отпусна и да се насладя на историята. А и доколкото видях, на сайта на Труд книжките са по  2 лева. Идва Коледа, какво друго да ви кажа.

Всъщност имам да ви кажа за още едни намалени книжки на издателството от поредица, която обожавам, и която май ще препрочитам, защото са ми слаби ангелите. Но в друго ревю.