About Me

Моята снимка
Здравейте! Аз съм Нина - или Топчо :) Добре дошли на моите странички, където плямпам основно за книжки и разни сръчности.

Blog Archive

Follow by Email

Последователи

Етикети

събота, 9 ноември 2019 г.

[book review] "Жената в каюта 10" - Рут Уеър

Заглавие: "Жената в каюта 10"
Автор: Рут Уеър

Жанр: криминален, трилър
Издателство: Хермес

Топчеста оценка:2 звезди


Младата журналистка Ло трябва да впрегне всичките сили, за да отърси от страха след обира на дома ѝ. За да избяга от спомена, тя се втурва в задачата си да отрази първото пътуване на луксозен бутиков кораб. Още първата вечер обаче тя е убедена, че е видяла тяло да пада във водата. Никой от другите пасажери и служители не може да го потвърди, а и никой от пътническия списък не липсва. В този плаващ затвор насред вълните, самата Ло се люшка в неизвестността дали наистина е видяла нещо, или уплахата и алкохола са се превърнали в параноя... докато някой не ѝ прави знак, че е по-добре да престане да се рови.

С това морско крими не успяхме да си паснем. Да си призная, вината не беше изцяло на „Жената от каюта 10“. Отдавам доста голямо значение и на факта, че тази година това е вече третата книга, която чета, с героиня с подобен профил – психически не съвсем стабилна, която среща неверието на властите при разследване на случай. Първите бяха „Срив“ и „Жената от Танжер“. „Срив" имаше преимуществото да е първа, и психическото напрежение да се трупа със седмици. „Жената от Танжер“ имаше на своя страна атмосферата на екзотичен град от миналия век. А „Жената от каюта 10“... е, тя имаше по-динамичен криминален случай.
Ако не беше тази предпоставка, съм почти сигурна, че щях да се насладя повече на книгата. Рут Уеър наистина пише приятно. Книгата вървеше леко и неусетно, и дори за миг не ми натежа, въпреки че интересът ми не беше на ниво. Просто не успя да ме ангажира – нито да спекулирам кой от пътниците бе убиецът, нито да съм достатъчно съпричастна на Ло. Образът ѝ не бе недовършен, но просто отстъпваше от този на гореспоменатите книжни дами.
Насред преживяванията на Ло има едни късчета кореспонденция, които, особено в първата половина на книгата, бяха едни от основните ми извори на интерес и провокация. Те показват какво става извън затвореното пространство на кораба, там, на сушата.  Понякога объркващи със своята хронология и начин на поднасяне, те бяха и подсказки към финалната развръзка.
Последната трета от книгата един вид сложи край на разследването, но затова пък засили трилър частта. Не очаквах това като подход, и пообостри малко интереса ми, а и накрая получихме една нелоша криминална развръзка. А в крайните глави Ло наистина прояви повече борбеност, отколкото очаквах от нея. И това не бяха просто подтикнати от ужас и паника пристъпи на самозащита. Въпреки че не се справи без чужда помощ, тя несъмнено си спечели правото да е Тигъра от „Мечо Пух“, както навремето я е наричало семейството ѝ. (Аз дотогава я оприличих по-скоро на един изнервен Зайо). 

Последната глава обаче напълно ме озадачи. И не само мен, съдейки по обсъждането в читателския клуб.

Чувствам се малко виновна пред тази книги, все едно постъпвам нечестно спрямо нея. Четивно написана, с приятен криминален случай, с психологични трилър елементи, и привличаща вниманието върху факта, че паниката и депресията в патологични измерения могат да се проявят дори и у успешни хора без никакви травми в миналото. Но докато в ревютата си се старая да съм обективна, то количествената оценка в звезди отразява чисто и просто удоволствието ми от книгата. Затова там няма мърдане.

Горе-долу мога да препоръчам тази книга на крими-любителите, но с предупреждение – внимавайте да не си предозирате сюжетите! А аз за себе си, сигурно ще опитам нещо от Рут Уеър пак. Но най- рано догодина.


понеделник, 4 ноември 2019 г.

[book review] "Дух" - Натали Димитрова


Заглавие:Дух

Автор: Натали Димитрова

Жанр: YA, юношески, мистерия, фентъзи, романтика

Издателство: Стено

Топчеста оценка:3.5 звезди

Адриана си е гимназистка, не по особена от останалите ѝ връстници. Сравнително добре се справя с ученето, доста по-зле със спорта спрямо най-добрата си приятелка, и няма нищо против да прекара следобеда на пазар или в разговори за момчета. Докато тайнствени хора не отвличат баща ѝ и тя се принуждава да обърне повече внимание на тайнствените сънища, които я спохождат и да разкрие каква е семейната им история

Пиша това ревю, за да привлека вниманието на читателите не толкова към самата книга, колкото към автора. А също така, и за да припомня на авторката, че има заложби, и ако е спряла да пише, защото животът ѝ се пречка, нека не изоставя съвсем това прозвище.
Малко предисловие: Натали Димитрова, известна още като natityyy , пишеше и във Форум Муза. От разказ на разказ и във всяка нова глава от история виждах как писането ѝ става все по-добро, стилът ѝ се изчиства, а сюжетите стават все по-заплетени и оригинални. „Дух“ е самиздат на Натали, общо взето преди да почна да я следя във форума. Всъщност, едвам изкопчихме информацията, че има книга, по време на едно от импровизираните ни форумни интервюта.

Така че си взех „Дух“ с ясната идея, че ще чета нещо на автор в развитие. В това отношение, книжката напълно оправда очакванията ми. Има още какво да се желае по отношение на сюжета и връзките между героите, като развитие и подробности, въпреки интересните основи – отвличането на бащата, наследството на Ади и същността на врага ѝ. Това си е предопределено и от много малкия обем на книгата, който просто не позволява да се разгърне явно по-амбициозния сюжет. Начина на тълкуване на заглавието „дух“ обаче бе най-голямата и приятна изненада за мен. Главната героиня и приятелите ѝ  бяха изключително приятни, герои, на които на драго сърце съпреживявам. А на много места в текста, особено в лекотата на диалога и в някои сравнения и описания, ясно прозираха възможностите на Натали да пише.

Знам със сигурност, че всичко, което съм чела от Натали досега, са стъпки към върха на възможностите ѝ. Последните ѝ неща бяха изключително добри, но тя може още.  И се надявам да го направи :) А след като знае пътя на мъките по книгоиздаването, разчитам някой ден да видя по книжарниците още една книга с автор Натали Димитрова.
Топчеста оценка:3.5 – три за книгата и половинка за потенциал :)

неделя, 27 октомври 2019 г.

[article] Игрификация и мотивация I - НаНо и писане


Вместо увод :)
Наскоро, покрай една друга книга, изрових едно старо свое ревю, от времето, когато често бях бета читател. Книгата бе посветена на управление на времето, мотивация и изграждане на навици - нещо, в което аз съм много зле, защото съм мързелива, непостоянна и изключително лесно се разсейвам. Специално онази книга бе една от най-безполезните по темата, с които съм се срещала, със съвети от типа "правете си списък" и примери срещу мултитаскинга като "не тичайте с ножици". Като последното дори не беше шега. Съвсем нескромно считах ревюто си, в което изброявах всички неща, които се бях надявала да открия, за по-информативно от конкретната книга. Принципите, които най-много ме интересуваха, бяха приложения на "картографирането", методът Помодоро, и най-вече - игрификацията. Препрочитът на това ревю ме накара да си припомня една своя отдавнашна идея - да направя няколко статии, в които да обобщя нещата, които поне на мен ми вършат работа, и малко полезни ресурси. Не знам, дали на някого ще му бъдат също от полза, но поне да си начеша крастаста :D

Първо, няколко думи за игрификацията.
На български също се ползва като превод "игровизация" а оригиналният термин е gamification. Самата дума доста добре обобщава значението си - да превърне нещо в игра. Засега, за мен това е най-стимулиращият и лесен метод да свърша нещо, което ми е досадно, противно, или просто среща съпротивата на тези три мои качества, които изброих по-горе. Игрификацията разчита на различни състезателни елементи, за да насърчи хората да вършат различни дейности - от работа в администрация и колективи, до лично развитие или всекидневни дейности. В различните си приложения съдържа поне няколко елемента на игра - наградна система, състезание с други участници, сюжет, времеви рамки, изграждане на свят/карта/аватар, използване на елемент на случайност и изненада, и други. Предвид, че те изглеждат различно в отделните случаи, смятам да ги обяснявам и споменавам в течение на текстовете. А предвид наближаващото другия месец събитие, възнамерявам да започна с игрификацията в писането...

Ако не сте се усетили, събитието е NaNoWriMo - месецът, който те предизвиква да напишеш 50 000 думи. Класиката е да са в един роман, но винаги има и бунтовници - като мен. Долупосочените игри обаче далеч не се ограничават от Нано и могат да се ползват по всяко време на годината и за различни текстове.
Самото Нано в голяма степен е направено като игра - може да имаш другарчета, с чийто напредък да се сравняваш и да се нахъсваш, има значки и постижения, които да събираш, а накрая има и награди, основно под формата на безплатен софтуер, абонаменти и други възможности. Но понякога това не е достатъчно да те накара да седнеш и да напишеш 50к за месец. Има най-различни игри за стимулиране на въображението, но тук ще спомена тези, които са за мотивация и постоянство.

За някои от тези начинания ще ви е полезно да имате подръка таймер (вашият нов най-добър приятел), зарове или система за случаен избор, хартия и химикал.

По Х думи на ден, или Бинго с думи
Да започнем с нещо семпло, за което по принцип не ви трябва компютър. Класиката, когато имаш текст за писане и краен срок, е да разделиш броя думи на броя дни. В Нано се падат по 1667 думи на ден. В други игри за писане средната стойност е 444. В реалност повечето хора използват вариации. Тези, които бавно загряват и после се разписват, залагат обикновено на стъпаловидния - първите дни започват с малки бройки от порядъка на 200-300 думи, а финалните им дни са маратони с по 3 до 5 хиляди думи. Тези пък, които почват силно, а после губят инерция, ползват обратния стъпаловиден метод - с по няколко хиляди, а в последния ден на ноември им остават няколко изречения.
Хората от моята порода пък използват случайното разпределение. Така, въпреки че всеки ден от ноември има някаква различна "стойност" в думи, аз избирам кога да я изпълня. На първи ноември мога да напиша 1667 и да зачеркна от списъка еквивалента на 15 ноември. На втори - 1000, еквивалента на 10. И така, докато всичко е зачеркнато. Това всъщност е метод, приложим на много места, като например и спестовни предизвикателства.
Друг вариант е да ползвате нестандартна Бинго дъска - 6х5 квадратчета и на всяко попълнено БИНГО да си давате прогресиращи награди. Добра идея е, ако не всички са алкохолни. Сайдерът не се брои.

Допълнително: обикновено помага, ако използвате визуално приятен за вас разпис, за да следите. Може да е на хартия или под формата на екселска таблица. Нано всяка година пуска такава таблица за принтиране, а и интернет е пълен. Аз от няколко години ползвам екселските ваиранти на Свеня - ТУК За тази година съм си харесала модела по "Добри поличби" :

Препоръчвам ги, защото автоматично изчисляват колко ти остава, освен това, ако имате желание, може да ползвате допълнителните страници за планиране и изграждане на герои. Листите за планиране на Свеня са безплатни, трябва само да въведете 0 като цена в кошницата.
Методът Помодоро
Помните ли, когато казах, че таймерът е новият ви най-добър приятел? Методът Помодоро е от онези супер семпли неща, които някой се е сетил да сложи в по-конкретни рамки. Официално е въведен от пич на име Франческо Корило. Същността му е, че слагаш таймер за определено кратко време (в неговия класически случай - 25 минути) и се съсредоточваш върху определена дейност. След като времето изтече, правиш 5 минутна почивка и може да повториш или да се прехвърлиш на друга дейност и тогава да пуснете таймера.
За мен този трик, особено с редуване, свърши чудеса във всички сфери. Особено преди да открия последната опция от тази статия, или когато нямам достъп до нея, все още е чудесен и при писане.
За този метод има десетки сайтове и приложения. Една от причините, която сега ме мотивира да пиша този пост е, че не мога да открия любимата си, която е за писане. В нея те награждаваха с авокадо, вместо с домати (както е в повечето приложения - изненада). Сега обаче ползвам една, която е по-универсална, но е с допълнителен анти-разсейващ бонус. Казва се Forest и с нейна помощ освен че изпълнявате задачите си, и отглеждате горичка.  Може да регулирате таймера си от минути до часове, и когато времето свърши, получавате храст или дръвче за колекцията си. Може да отключвате и събирате различни видове флора. Уловката - ако се изкушите да ползвате телефона си докато таймерът тече, дръвчето, което сте засадили да расте, умира :/
Горичката е налична безплатно за Андроид и Епъл устройства - ТУК или по-скоро през Гугъл плей. Има и премиум версия, в която един от бонусите е, че реално помагате да се садят дръвчета.

Word Crawls
WC е поредният трудно преводим термин. Общо взето е като едносюжетна, текстова ролева игра. Вие сте главният герой, и за да изпълните сюжета, трябва да напишете определен брой думи или да изпълните дадено предизвикателство. Да речем, темата е Хари Потър. Ако изберете да сте дом Грифиндор, трябва да направите 20 минутен маратон. Ако искате да сте Рейвънклоу - пишете 300 думи. Хафълпаф - кратко писане с другарче.
Така всяка стъпка от сюжета е съпроводена с условие, и докато се усетите и стигнете края, гарантирано ще сте написали няколко хиляди думи. Във форума на Нано има десетки WC на всяка тема, която може да се сетите - Междузвездни войни, Странни неща, Хари Потър, проследен година по година, Властелинът на пръстените и т.н. Всяка година може да намерите много WC в раздела за предизвикателства в Нано -Предизвикателства  Във Форум Муза навремето бях превела подобни за Найт Вейл и първи курс в Хогуортс, а наскоро открих запаметен превод и на Стар Трек WC. Дийдра беше споменала, че ще ги изтупа от прахта, така че следете Нано групите и блогове, може да ги публикува там :D И изобщо, не пропускайте да последвате блога и фейсбука на българската Нано общност - БЛОГЪТ ТУК

4TheWords  - САЙТЪТ ТУК
Ако искате да вдигнете нивото на РПГ преживяването, то горещо препоръчвам 4TW. Обожавам тази платформа и на нея дължа на практика единственото ми изцяло успешно Нано през 2016, когато написах "Алергия към магия" и половин некромант.
Светът на 4TW

Във 4TW вие се пренасяте в магически свят, в който трябва да се борите с чудовища, които се побеждават... с думи. За всяко има определена бройка написани думи и времетраене на двубоя, а от тази година въвеждат и двубои само за време - трябва да издържиш определени минути, без темпото ти на писане да пада под критична стойност. Така постигаш цели, събираш ресурси и развиваш една наистина изпипана история. Графиката е разкошна, аватарът ми има супер секси бедра, а някои чудовища са по-сладки от Пикачу, озвучен от Раян Рейнолдс.
Ама не е ли супер сладко?
За мен това наистина е изключително забавен и мотивиращ ресурс. Завърнах се към него почти случайно в средата на септември и оттогава всеки ден имам написани по най-малко 444 думи - по ревюта и по ревизия за Нано. Има много удобен, поне за мен, начин за подреждане на проектите и за писане на текста - семпъл и ефективен. А едно от любимите ми неща е, че не си длъжен директно да пишеш онлайн в сайта. Може да използваш любимата си текстова програма, ако не искаш да разваляш форматирането си, стига да се сетиш навреме да копираш текста във 4TW, така че да ти отчете битката.
Въпреки че не се грижа много да преобличам аватара си, пак се кефя какви секси бедра има.

Сега, по принцип 4TW е платен - абонаментът е 4 долара на месец. Това е един от малкото платени ресурси, които смятам да ви представя, и то защото, първо, го смятам за много добър, и второ, може доста да го използвате и безплатно„ 4TW стартира с един месец безплатен пробен период, а в сайта на Нано ви чака код, с който да добавите още 2 седмици. Ако финиширате успешно Нано досега всяка година като част от наградата е имало безплатни абонаментни кодове или значителни намаления. Отделно, ако играете ежедневно и следите събитията, може в играта да събирате кристали, с които да си удължавате абонамента. В момента имам активен абонамент до първата седмица на януари, който е само от кодове, бонуси от Прептобър (Подготомври) акцията им, и събрани диаманти. А считам, че ако си изиграя правилно картите дотогава, ще мога да постигна безплатен абонамент за поне още 3 месеца.
Може да се регистрирате чрез реферален код, но това ще ви даде бонуси чак когато направите първо плащане. Това тук е моят - RFQQV17604 .  Мисля, че по принцип мога да ви пратя "пакет за добре дошли", но не съм пробвала досега. Ако искате ползвайте, но основната ми идея е да ви насърча да ползвате тези безплатни 6 седмици за да си помогнете в Нано.

П.П. Обикновено кодовете имат сравнително дълъг срок на годност. Имам виртуални познати, които ги кътат само за ноември именно за Нано, а през останалата част от годината не ползват платформата на 4TW.

Кои са вашите любими писателски игри? Смятате ли да ползвате нещо подобно, ако участвате в Нано?
Рядко правя статии от този тип, но се надявам да ви е било интересно!

В следващите статии очаквайте:
-Спортът е игра, но понякога малко мотивация помага: игрификация на тренировките
- Игрификация на домашните задължения, иметодът FlyLady
.Да нахраним прасенцето, лесно като детска игра - игрификация на спестяванията
-Всичко е игра - Хабитика, най-голямата РПГ за задължения и задачки

събота, 19 октомври 2019 г.

[book review] "Светилището" - Янислава Вълкова

Заглавие: „Светилището
Автор: Янислава Вълкова
Издателство: Монт
Жанр: крими
Топчеста оценка: 4 звезди
Бележка: копие за ревю

Полицаят Борис Борисов и колегата му Александър потеглят към поредния случай, при който е убит иманяр. Задачата им е не просто да открият извършителя, а да разберат какво е намерил той. На помощ им се притичва доцента по археология Елена Флорова, а животът на една млада двойка по случайност също се преплита със съдбата на намереното съкровище. Казват, че златото може само да се грижи за себе си и да избира собственика си… без да го е грижа за чуждото добро. Дали сега ще вземе жертви?

Бях хвърлила око на тези книги откакто четох ревюта в "Дневника на един книжен тигър". Особено „Светилището“ ме привличаше като анотация, и точно това ме привличаше, защото всички казваха, че трябва първо да прочета „Преди изгрев слънце“… Е, започнах със „Светилището“, и въпреки че със сигурност ще наваксам с другата книга, докладвам, че докато четях, нищо не ми липсваше.
„Светилището“ е една археологическо-криминална история, за каквито нашата страна има голям потенциал. Разследващи са дуо полицаи, които както всяка добра двойка се допълват взаимно – сериозния Борис и по-лекия по характер Сашо. Към екипа се присъединява и археоложката Елена, която се превърна в любимия ми персонаж в цялата книга. Докато четях „Светилището“, правех мислен паралел с други подобни по жанр книги, които съм чела – „Кървава малага“ на Боряна Дуковска, „ Стъклената река“ на Емил Андреев, която още не мога да се накарам да завърша, „Чашата на проклятието“ на една от любимите ми авторки Лора Лазар. Оценката ми за тези криминални истории е различна, но общото бе едно – не можах да си пасна с женските персонажи там. А с Елена си паснахме. Женствена, но самостоятелна, устремена и преливаща от ентусиазъм към работата си и надали за читателя е изненада, че стана предпоставка за една лека любовна нишка в историята. Има и друга героиня, и всъщност втора, паралелна сюжетна нишка на случайно въвлечените Надежда и Милен, но главното трио си ми останаха любимци.

В по-голямата си част книгата поддържаше плавно, стабилно темпо, като постепенно надграждаше и криминалния, и археологическия случай.  Имаше малко инфодъмпове, но в по-голямата им част ги намерих за уместни, най-вече защото тези, свързани със съкровището идваха от устата на Елена и носеха нейния ентусиазъм, и желанието да сподели това, което обича. Все пак, някои от тези неща щяха да се намират по-комфортно като бележка под линия. Най-фрапантния пример за мен за това бяха обясненията за Алеко Константинов още в началото на книгата. Макар и любопитна, информацията за лика му на столевката не се вместваше комфортно в разходката на двамата влюбени, и аз поне щях да съм по-доволна, ако тази сцена бе останала само с хубавия диалог и пипването на статуята.
Както се носех по течението на това хубаво темпо обаче, някъде към 150 страница започнах да се тревожа. Безпокойството ми се коренеше в това, че не виждах как в рамките на малкото оставащи страници книгата ще успее да завърши подобаващо на развитието си досега. Опасенията ми донякъде се оправдаха. Развръзката беше логична, откриването на съкровището също, но ми се стори твърде прибързана и „лесна“, а чувствах, че историята може да поеме да е по-сложна и по-разгърната. Надявах се Елена да вземе по-дейно участие в развитието на казуса с похитените, и евентуално двете с Надежда да се срещнат - беше ми любопитно каква би била реакцията на двете жени една към друга, защото бяха силни по много различен начин.  В началото не бях сигурна какви бяха чувствата ми към мистичните сили на златото, но след като бе въведена, исках да бъде още развита, макар че и така оцених сладката, лична сцена на края.

Накратко, мисля, че тази книга спокойно можеше да поеме поне още сто страници. Сигурна съм, че автоката би ги запълнила с лекотата,  която излъчваха и тези двеста. А като читател гарантирам, че щяха да бъдат прочетени  с голямо удоволствие.
В заключение, "Светилището" бе очарователна крими история, лека, ненатоварваща и поглъщаща за четене, с много симпатични герои. Бих предпочела да имаше повече размах и развитие в края, но и така ми хареса. С голямо удоволствие бих прочела следващата книга с разследване на Борис, и силно се надявам, на Елена. А също така стискам палци следващата книга да е по-тлъстичка :D

петък, 11 октомври 2019 г.

[book review] "Зодиакалните убийства" - Шимада Соджи

Заглавие: "Зодиакалните убийства"
Автор: Шимада Соджи

Жанр: криминален
Издателство: Милениум

Топчеста оценка: 4 звезди

Преди да започнем със същината на ревюто, нека оценим корицата, която несъмнено е най-красивата от изданията на романа, а също и че преводът е от японски, а не е минал през друг език - което дължим на преводача Николай Дюлгеров.

После нека отгърнем книгата.
"-Във втората половина от книгата е описано подробно - отговорих аз.
-Не ми се занимава да я чета. Знаците са твърде дребни.
-Ами не е книжка с картинки."

Да, шрифтът наистина ми дойде дребен - може би остарявам? - и това забави скоростта ми на четене, но не и удоволствието от четивото. "Зодиакалните убийства" са от онези интелектуални мистерии, които те ангажират и те карат да се опитваш да пресяваш фактите.


Все пак, това е убийство, измъчвало цяла нация почти половин век. И един странен детектив, какъв ти детектив – астролог! - и помощника му, ще се опитат да разкрият загадката. Но за такъв случай може би това наистина е най-подходящия следовател – неслучайно той е кръстен „Зодиакалните убийства“ – плод на един измъчен и болен ум, в преследване на идеалната жена – Азот. Или поне така считат всички любители и професионални детективи, опитвали се 40 години да разплетат мистерията на убийствата на семейство Умедзава.  А сега, щафетата поема проницателният Митарай и помощникът му Ишиока. Всички доказателства обаче са и пред нас, читателите. Ще успеем ли да видим истината?



Както споменах в началото, това е от онези класически мистерии, които са богати на разсъждения и оскъдни на действие. В един момент мислех, че целият роман ще протече така, в доказателства, мисли и разговори между двамата главни герои. Тази перспектива в никакъв случай не ме обезсърчи – защото това бе наистина един от най-интригуващите криминални случаи, в които се бях натъквала в роман от доста време. Той проследява смъртта на клана Умедзава, три престъпления, преплетени в едно – започваща с убийството на бащата-художник, после на най-голямата дъщеря в сложното му семейство, и накрая на всички останали момичета И авторът е наистина честен с нас – предоставя ни всички доказателства, с които разполагат и разследващите ни герои.  Те са може би дори излишно много, за да ни накарат да се лутаме, така, както са правили много хора преди нас. Но Шимада Соджи е щедър, и ни дава една последна подсказка, преди финалното разкритие... Не, няма да ви я издам.

Първата половина на книгата бе белязана под знака на мистерията. Тук бяха събрани всички тези дневници, писма, диаграми и минали открития. Втората половина ни върна в настоящето на двамата герои и те се впуснаха в действие – в разследване, и то с краен срок! Е, без твърде много екшън. Това просто не му приляга на Митарай. Признах си, че нямаше да имам против и ако разказът си бе останал в размисли и диалози. Но как да откажа в тази втора половина разходката до Киото?  Мисля, че Шимада Соджи не си е поставял за цел да прави зашеметяващи описания. И все пак, както в картините от старата столица, така и в спомените от зимата преди 40 години имаше някаква тънка, елегична красота.



Разгадаването на случая бе наистина перфектно балансирано – така, че надали сам да се сетиш, а когато Митарай ти го начертае на дъската, да отвориш очи в почуда – „Да, точно така!“.  В онзи момент на разкрития, възнегодувах единствено срещу поне привидната липса на заинтересованост на Митарай към мотива. „Не питах“, казва той, с което тази глава е привидно приключена. Но за мое щастие, страниците на книгата не свършиха там. И да, имахме мотив и яснота, които превърнаха тези внезапни,жестоки и странни убийства в една история на трупащи се с години причини и повод, повлачил цялата лавина надолу. Да, определено бях доволна.


Единственото нещо, което не ми достигна в тази книга... бе астрологията. Не, почакайте! Не съм от хората, които всеки ден си четат хороскопа. Но бях запленена от идеята, че именно астролог ще разследва „Зодиакалните убийства“, че ще навлезе в ума на престъпника както никой друг и това ще дойде до разплитането на случая.  И млъквам, за да не издам.

„Зодиакалните убийства“ бе наистина книга, която си струваше взирането във всеки ред – удоволствие както за любителя на мистерии, така и за читателя като цяло.

събота, 5 октомври 2019 г.

[book review] Postmodern jukebox: Музиката извън кутията

Заглавие: Scott Bradlee's Postmodern Jukebox: Музиката извън кутията
Автор: Скот Брадли

Жанр: автобиография
Издателство: Сиела

Топчеста оценка: 5 звезди

Преди да започна да говоря за книгата, да уточня - аз не съм меломан. В живота си съм отишла на един-единствен концерт по своя инициатива (и май изобщо); и това беше при първото посещение на PMJ в София

За тези, които досега не са запознавали с PMJ , много грубо ще ги обобщя – Постмодърн Джукбокс са музикален колектив, който прави кавъри на популярни песни в стилове от миналия век. Представете си Джъстин Бийбър или Кеша в джаз или блус аранжимент. И са наистина наистина страхотни – открих ги по случайност, правейки проучване за лична книга, и се превърнаха в събитие, променило музикалните ми търсения.
Но аз не съм тук да ви говоря за музика. За музиката на PMJ и създаването им ще ви говори Скот Брадли, а аз тук ще ви говоря за книгата.


Когато човек реши да чете нещо биографично, се предполага, че е поне бледо заинтересуван от лицето или събитията зад книгата. Непретенциозният разказ на Скот обаче е от тези издания, които успяват да надскочат тази граница. Дори и да не сте джазово изкушен меломан, а който и да е мечтател с план и надежди, или пък обратно – останали сте без план и надежди – бих ви дала да прочете тази книга.
Съвсем подходящо за жанра, Скот Брадли започва историята си от невръстна детска възраст, зараждането на музикалните си интереси, развитието им и осъзнаването, че образованието не става за ядене. Идейната нишка на грандиозния проект, в който ще се превърне PMJ, прозира още в тези начални етапи, и постепенно успява да разцъфне и да пребъде, след неминуемите възходи и спадове.  Силно препоръчвам да четете тази книга с възможност за достъп до Ютюб, защото съм уверена, че неведнъж ще ви се прииска да си пуснете нещата, за които Скот говори – най-напред с класическата Рапсодия в синьо на Гершуин и другите му първоначални вдъхновители, а после да се заровите дълбоко в каналите му  и да следите прогреса на групата паралелно на текста. Аз поне така направих, и с удоволствие открих неща, за които не подозирах – като трибютите им на Никълбек.
Когато слушам музика, рядко се задълбочавам в хората и изпълнителите, които стоят зад нея. Това може би не е хубаво, и ясно показва, че не съм склонна да фенствам, поне не за музика, но ми спестява много от скандали покрай знаменитости. Затова и голяма част от личната информация, която Скот Брадли споделя, беше нова за мен... въпреки че ми ставаше хубаво, когато разпознавах имена на изпълнители, които обичам и участват (като Вон или Морган).  Да си призная, останах очарована, от това, което видях в и между редовете. От хумора, насърчението и уважението, които намерих. Най-вече мисля от последното – защото сякаш това вече е рядко срещана характеристика. Едно от нещата, които най-явно отличават абсолютно всеки проект на Скот Брадли, е респектът към оригинала. Докато в коментарите може да намерите много реплики от рода на това как най-сетне са успели да направят Джонас Брадърс слушаеми, то в изпълненията на PMJ няма и намек за пародия, дори и в тези на камъка на раздора Никълбек. Целта на PMJ не е да уронят престижа на първоначалните изпълнители, или да омаловажат други музикални жанрове – те просто правят от тях нещо различно, стойностно и красиво. Техните изпълнения са имено трибюти – проекти в чест на една епоха, едно течение, а защо не – и на оригиналите.
Друго, което ме впечатли в тази насока на уважение, бе начинът, по който Скот разказваше за връзката си с Робин – една от първите певици на проекта.  Това бе нещо, което можеше да се представи по начин, който да осигури сензационност, както всички любовни взаимоотношения и раздели в банди – и съответно сигурно повече продажби. Но той е избрал да остави тези неща в периферията, и да се съсредоточи на стойностното – като това изобщо не е повлияло на интереса на книгата! Мисля, че това отношение изобщо към всички участници в проекта и към идеята като цяло даде възможност на PMJ да не стане поредната банда с възход и разпад, а да прерасне в един непрестанно еволюиращ колектив, носещ една основна идея, и позволи накрая на Скот да седне в публиката и да види какво прекрасно нещо е създал.
В началото на ревюто представих „Музиката извън кутията“ като едва ли не мотивационна книга. И да, тя е такава. Скот говори много за работата, за усърдието, работата, перфекционизма и страховете – всички видове творчески страх – от бездарност, от критика, от реализация, от доверие, от отговорност – твоята пред другите и това да възложиш на някого отговорност за проекта си. Въпреки че е в сферата на музиката, съветите му са приложими в абсолютно всяка творческа сфера, и дори в нетворчески такива. Освен това, ситуациите, които той разисква, са изключително близки и реални за всеки артист или автор в епохата на интернета – той говори за виртуалната слава, за анонимните коментари и троловете, за краудфъндинг платформите. Дори и чисто практически човек може да намери полза от тази книга, не само заради мотивацията, която струи от нея. А в разговора си с читателя, Скот Брадли е толкова искренно насърчителен и не веднъж напомня, че сега е най-добрият момент да се заемат с проекта си. Тази книга може да почака. Иди. Твори. Точно по такъв начин завършва и автобиографията си, успявайки дори на мен да предаде частица от този заряд и да ме накара поне да отворя един свой стар проект.
Може да разглеждате тази книга като история за идентичност, музика и успех; ако искате пък може да я наречете мотивация с корици и прекрасен саундтрак. Факт е обаче, че „Музиката извън кутията“ може да се окаже онова малко нещо, което не ви достига, за да излете от собствената си кутия. А и.... добре, стига сме увъртали – PMJ са невероятни, пуснете си ги най-сетне!