About Me

Моята снимка
Здравейте! Аз съм Нина - или Топчо :) Добре дошли на моите странички, където плямпам основно за книжки и разни сръчности.

Blog Archive

Follow by Email

Последователи

Етикети

петък, 30 ноември 2018 г.

[book review] "Предателството на Атлантида" - Алиса Дей

Заглавие: "Предателството на Атлантида"
Автор: Алиса Дей
Поредица: Воините на Посейдон #6

Жанр: ърбън фентъзи, любовен, еротика
Издателство: Тиара Букс
Топчеста оценка: 5 звезди

"Предателството на Атлантида" е последната преведена книга от поредицата, и за мое огромно учудване, сюжетът ми стана любим от шестте досега. Защо за учудване ли? Защото това е книгата на Кристоф, а той е на дъното на класацията ми за герои.

Във ВнП 6 най-намусеният атлант е изпратен на самостоятелна мисия да вземе Сирената. Това е един от най-опасните камъни - докато на атлантите им е нужен, за да въздигнат острова си, много други биха дали мило и драго да овладеят силите му за контрол на съзнанието. Кристоф е подготвен да се сблъска с тях - това, което не е очаквал обаче, е присъствието на очарователна и ловка крадла. Лейди Фиона Кембъл е детска писателка през деня и наследница на Робин Худ през нощта, а следващата ѝ цел е Сирената. Но задкулисно се плетат сложни игри, и както вампири така и шейпшифтъри и феи копнеят да сложат ръце на скъпоценния камък.

Докато четях, неведнъж така ми се приискваше тази книга да е за Алексий! За това говорих и в ревютоза четвъртата книга. Освен подчертаните ми симпатии към Алексий, Фиона би била идеална за него. Тя може да е нинджа, крадла, наследница с магични способности - но най-вече е художник и разказвач на приказки. И в една алтернативна история, с окото си на художник вижда красотата в белезите му и преразказва историята му за доброта и сила. Може този фенфикшън да си остане завинаги в главата ми, но ми стопля сърцето.
 Казвам си го - не харесвам особено Кристоф. Той е антипода на тертипа на Алексий и 5 книги досега се е държал като пълен пръч. Вярно, чудодейно се превъзпита веднага, щом видя Фиона, но тази бързина ми беше повече странна и невероятна, колкото да ми спечели на негова страна. Да, той си има кофти моментите в историята си - както всички главни герои. И всеки е избрал как да се държи вследствие от тях. Не одобрявам решението на Кристоф - дори не беше мрачно и логически абсолютно необосновано секси, както при Зейдист от БчК.

Но да се върнем на важното - тук Кристоф се държи нормално и историята е страхотна. Наистина, от сюжетите дотук, в тази книга ми е любимият. Освен воините, сирената дири и психясал вампир, който ми беше всъщност доста забавен и когото бих свързала повече със Спрингфийлд Джак, а не с Джак Изкормвача, а също и сюрия феи, които може да класирате от почти приемливо лош до непоправимо зъл. Ах, но са чаровни гадинките, нали? На страната на атлантите имаме сладък хакер, боен иконом, който е като пенсиониран Себастиян от Курошитсуджи, и естествено, Фиона.

Думата "нинджа" малко ми се препъваше на езика, но и в самата книга си правят майтап за шотландската нинджа, така че е окей. Фиона беше забавна и творческа натура, и макар сигурно да ви е писнало да си правя класации на героите, които отгоре на всичко да изменям при всяко ревю, наистина се нарежда високо. Умее да си служи със сила, с магия, и най-вече - с думи. И да отстоява позицията си. Изтъквам го именно при нея, въпреки че и другите дами съумяваха да тропнат с краче - Фиона обаче, освен всичко друго, единствена успя да нахлузи кондом на атлант. Крайно време беше. Заради принципа. Браво, момиче :D

Кристоф може и да не ми е любимец, но Денал е. За малко, но се зарадвах да го видя тук да влезе малко в действието, дори и повечето да беше задкулисно. Надявам се неговият наченат сюжет от тази книга да продължи в следващите - да го видим като посланик на добра воля у феите, например.

Ех, феите. В началото, когато се появиха в поредицата бях остро против тях. Твърде много ми заприличваше на фантастична манджа с грозде. При предната книга започнах да омеквам - в петата, наистина, нааай-накрая авторката взима мерки да обясни микса от религии и митологии, което много ме зарадва. А в тази наистина те направиха шоуто. Вече си признавам, че нямам нищо против да ги срещам и занапред.

Ще си позволя обаче да отправя критика, което по принцип гледам да избягвам - да коментирам преводачески или редакторски неблагополучия. Беше си мъка да чета за феите на български в тази книга, беше ми тромаво и спънато. Сгърчвах се всеки път, когато пред погледа ми изникнеше "Ънсийли корт" или нещо подобно. Не съм преводач, но все трябва да има по-благозвучен и адекватен превод - дори "Мрачният двор" ми звучи по-добре. Между другото, този българо-фейски проблем не е нов, помня, че ми направи впечатление и в "Треска" на Карън Мари Монинг щом отворих първите страници. Затова и още не съм прочела поредицата, въпреки че я имам. Надявам се някой ден този казус да бъде решен. А също и да отсъства в "Дворовете" да отсъства, защото ми е крайно време да се заема със Сара Дж.Маас.

Във всеки случай, ща - не ща - продължавам на английски. Въпреки че обичам да чета на български ми е доста любопитно да видя Алиса Дей в оригинал. А и ми остават двата тома, които чакам буквално от началото на поредицата - за Денал и Аларик.

вторник, 20 ноември 2018 г.

[book review] Изкуплението на Атлантида - Алиса Дей

Заглавие: "Изкуплението на Атлантида"
Автор: Алиса Дей
Поредица: "Воините на Посейдон" # 5 

Жанр:ърбън фентъзи, романтика, еротика
Издателство: Тиара Букс
Топчеста оценка: 4 звезди

Всеки от воините си има свои собствени демони, но малцина могат да се похвалят и с проклятие лично от бога, на когото служат. Единият от тези късметлии вече се отърва. На Бренан обаче тепърва му предстои да се сблъска с цялата сила на проклятието си. Една юношеска простъпка преди векове му навлича гнева на Посейдон и той му отнема всяка емоция - докато не срещне своята избраница. А това май ще се окаже Тиърнън Бътлър - нахъсаната репортерка, която срещнахме преди няколко книги за малко.
Наистина, за проклятието на Бренан знаем още от първата книга. Чак сега обаче узнаваме целия му текст. И да си призная, и аз се учудих от неочакваната му жестокост.


Така, докъде стигнахме за тези, които не четат спойлери? Кофти проклятие, и двама герои, които обаче няма да се предадат така лесно. Всъщност, за мое учудване и възхищение, успяват да го обърнат дори на майтап. А сега де - как да иде човек до тоалетната, като не трябва да се изпускат от поглед? :D Още не съм си направила официална класация на дамите в поредицата - планирам до последната книга да има такава, но засега Тиърнън си дели второто място с Кийли. Тиърнън ми стана симпатична още когато шпионираше вампири почти по без нищо, и сега задържа позициите си с отношението си към проклятието.
А освен него, новосформираната двойка има и друга задача. Както подсказах в предното ревю, оттук започва да се нищи по-подробно сюжетната линия с поробените шейпшифтъри. В тази книга вампирите се обръщат за целта към... луди човешки учени! В комплект с пускане на ток, подземия и зловещ кикот!

Няма да издавам още от сюжета - ще споделя тихичко само, че има една вторична сюжетна линия с любимия ни вампир, която приятно ме озадачи какви ги върши. Нека като читателски си признаем - вампитата винаги ще са ни слабост и е хубаво да виждаме някой на страната на доброто. Виновни удоволствия, какво да се прави - щом не блещука! :D

"Изкуплението на Атлантида" беше една от по-приятните книжки в поредицата, а също така - и тази с най-отговарящо на съдържанието си заглавие. Нямам търпение да ви разкажа и за следващата, но за да го направя, ми остават още 60 страници :D Затова приключвам с това ревю - но в моя защита, ако отворите спойлер тага, е нормално дълго.

неделя, 18 ноември 2018 г.

[book review] Wonder Woman : Warbringer


Заглавие: "Жената-чудо - Вестител на войната"/ Wonder Woman : Warbringer
Автор: Лий Бардуго
Поредица: DC Icons

Издателство: Сиела
Жанр: фентъзи, YA, митология, приключенски
Топчеста оценка: 4 звезди
Бележка: четена на английски

Предиктивните ми способности за книжния пазар напоследък са много добри, защото която и книга да си взема на английски, до няколко седмици бива обявена за превод :D Първо с историите за "Доктор Кой", а после - "Жената чудо".  Не че се оплаквам,  но вече се замислям два пъти, преди да взема нещо на чужд език :D
За DC Icons се въодушевих много, щом ги видях. Комбото от автори и супер герои е страхотно, а макар да не съм фен на DC (аз съм от момичетата на Марвел), Жената-чудо няма как да не я обичам. Лека причина за безпокойство все пак породи факта, че от книжните ми другарчета нямаше достатъчно въодушевени отзиви за историята. Сега, когато я прочетох, мога с чисто сърце да споделя, че много ми хареса, но мога да разбера и хората, които не са поставили високи оценки. За първото - в ревюто, за второ - в спойлер тага, защото е свързано с финала :D

"Вестител на войната" ни връща на остров Темискира - домът на Амазонките, където те намират покой след смъртта си в славна битка. Там Диана е единствената, родена на самия остров - създадена от боговете и майка си - царицата. Това винаги я е подтиквало да се докаже, че е не по-слаба и достойна от родените в битка. Точно когато има шанс да се докаже в състезание обаче, нещо отвлича вниманието ѝ - тя спасява младо момиче, въпреки че това е против правилата на Темискира.... но няма и представа какви ще са последствията за острова и за света. Защото Аля не е кой да е човек,чийто кораб случайно се е залутал в морето - тя е хаптандраи - Вестител на войната, наследница на Елена от Троя. Самото ѝ съществуване е достатъчно, за да потъне света във война и хаос. Даяна се изправя пред тежък избор - да я остави да загине или да рискува силите ѝ да стигнат апогея си. Но...оказва се, че има и трети вариант - по-рискован, по-опасен, изключително несигурен - да пречистят Аля от разрушителните ѝ способности. За да го постигнат обаче, трябва да се изправят срещу хора, богове и да победят в надпревара времето.


За да се насладиш на "Вестител на войната" изобщо не е нужно да си фен на комиксите и филмите. Всъщност, ако се впрягаш, може дори да помогне. Иначе съществува риск леко да се подразниш, че във филма Даяна участва в Първа световна война като възрастна, а тук имаме тийн-чудо в наши дни, което за първи път се сблъсква с цивилизацията извън Темискира. Лично на мен това изобщо, ама изобщо не ми пречи. Свикнала съм да има няколко алтернативи на един герой - например Спайди или Батман, и това за мен е по-скоро вариант, а не предистория на филма с Гал Гадот. Дали става дума за друга DC вселена, или Бари е успял да прецака и тази времева линия, решавате вие.
Във всеки случай, настоящата история стъпва на здрави основи - историята за Жената-чудо и гръцката митология и оттам върви стабилно нагоре. Още от анотацията сюжетът ме плени, а по-нататък се влюбих в това, което е направила Лий Бардуго от историята за Вестителя на войната. Темискира и амазонките оживяха пред мен, както и Елена - една чудесна Елена, преди да е на Троя, както казва авторката, Елена, която е принадлежала единствено на себе си. Освен подхода към историята, самата Лий Бардуго също ме впечатли. Много ми хареса как пише, и от откъсите на български, които видях, мисля, че стилът и майсторството ѝ ще са видими и в превода. А аз нямам търпение да прочета другата поредица на Бардуго, която вече е издадена у нас.

Освен свят, друга предпоставка за хубава история са героите. Даяна си я знаем (или поне сме чували за нея). Тук се срещаме с една млада героиня, в която постоянно се борят съмненията и силата. Освен нея на сцената идват Аля Кералис - Вестителката, която изобщо не е очарована да узнае за силата и наследството си; брат ѝ Джейсън, за когото грижа и контрол понякога се припокриват; Ним - чиято суперсила са любопитните факти и умението да съчетава тъкани и цветове (Ним успя да превърне ласото на Даяна в модерен шал, и имам чувството, че през времето и пространството е отговорна да скрие онзи меч на партито във филма); и Тео - който пък изпъква с компютърни способности и невъзможността да си затваря устата. И всички тези герои страшно си ги заобичах. Акцентът е върху момичетата - затова и като изтеглих билетче "книга със силна главна героиня", веднага посегнах към "Жената-чудо". Но не е само Даяна, дори не са само Аля и Ним. Всеки герой (почти) показва вътрешна сила. Така че това е перфектната книга за силни героини, които изпъкват без да се подреждат в кръг и да викат Girl power! , и без да хейтват мъжете (въпреки че историята би го предразположила). Те са просто достатъчно добри и могат да позволят и на други да блеснат, защото това няма да ги заслепи. Браво, Лий. Всъщност, момичетата се нареждат в кръг, но викат Bubble, bubble, make some trouble, което е в пъти по-готино. Двойно браво, Лий.

Така че - интересни герои, свят и история, защо тогава не максимална оценка? За другите читатели не знам, но за мен преломния момент дойде около 60 страници преди края. Не ми допадна как се извъртяха нещата със злодея в книгата. Не че беше лош - и битката и победата на края ми харесаха, но щях да предпочета коренно друг подход. Подробности - и спойлери! в тага долу.


Ако мога да обобщя финала с една кулинарна метафора - поръчали сте си пържено пиле. То е вкусно, но знаете, че е можело да стане още по-добро - с малко горчица, соев сос и подправки в маринатата, и сметанов сос с манатарки. Примерно. Не че ви давам акъл за вечеря. Това е метафора.
Но и така мога да препоръчам "Вестител на войната" на много хора - на любителите на модернезираната митология, на феновете на Рик Риърдън, на почитателите на комикси и супер-герои, на читателите, които търсят силни герои с добри сърца, на тези, които търсят тийн-приключение, което не е центрирано около романтика.
О, и като споменахме акценти! (Споменах ги в спойлера, ако сте стриктни и не сте го отворили). В книгата Даяна проговаря на български, което ми беше супер забавно :D Много добър български, всъщност :D

събота, 17 ноември 2018 г.

[book review]"Разкриването на Атлантида" - Алиса Дей

Заглавие: "Разкриването на Атлантида"
Поредицата: Воините на Посейдон #4
Автор: Алиса Дей

Издателство:Тиара Букс
Жанр:ърбън, фентъзи, любовен
Топчеста оценка: 3.5 звезди

Най-накрая ново ревю за тази поредица! Докато предните бяха репостнати стари, това е прясно-прясно след препрочита ми тази година. (Е, почти прясно - книгата минах преди месец-два).
След като първите три книги бяха посветени на царското семейство (връзкари), време е да се започне и с редовите воини. Пръв на опашката с истинска книга се нарежда Алексий (ако не броим новелката на Бастиян) - воинът с обезобразеното лице, който може би единствен разбира кошмарите на принцовете Конлан и Джъстис, защото сам е бил в ръцете на злата богиня Анубиса. Пленничеството му е оставило белези, далеч по-дълбоки от тези по лицето му, но ден след ден, той упорито изпълнява дълга си. Поредната задача на Алексий е наглед проста и тренировъчна - да помогне в обучението на новопопълненията сред редиците на човешките бунтовници. Но щом пристига, разбира, че задачата ще е всичко, но не и проста - не и с някой като необикновената им водачка Грейс.

Алексий е един от любимите ми герои в поредицата. Ако някой е чел предните ми ревюта, знае, че непрекъснато опявам за Аларик. На второ място обаче са Алксий, а редом с него Бастиян и Денал. Най-вече Алексий. Защо? Защото те са мили. Държат се добре. Вършат същата тежка служба, както и останалите воини, но не бич-ват по въпроса. Избрали са да бъдат добронамерени, като за Алексий е най-съзнателен и целенасочен, избор, който сигурно взима всеки ден, вместо да потъва в дълбоките белези, които носи както отвън, така и отвътре. Избира да не ги маскира с грубост и остроумни реплики като другите, а да се отвори - колкото му стигат силите - и да покаже всичко друго, което си струва и което прави белезите незабележими. Колкото и да обичам хубавия сарказъм, мисля си, че добрите, грижовни герои често биват подценявани, особено в този тип поредици.
Това казано,  очаквах с нетърпение тази книга, защото както казах, от изброените горе герои, само Алексий се сдобива с истинска книга, а за Денал май няма нищо самостоятелно. Може би затова "Разкриването на Атлантида" не отговори напълно на надеждите ми, въпреки че беше приятна. Грейс - любимата на Алексий - не беше никак лоша героиня. Може и да не се нарежда сред любимките ми сред дамите, но изпъква с нещо важно - въпреки че е наследница на Диана, богинята-ловджийка, тя е най-обикновената сред избранниците на воините. Няма психични сили, не притежава явна дарба или магия (въпреки един котешки момент, мяу). При нея основното е труд, вяра и борба с вътрешните съмнения - това води стрелите ѝ много по-точно, отколкото благословията на богиня. Динамиката между Алексий и Грейс обаче никак не ме увлече...
Самата авторка и героите ѝ описват отношенията между Грейс и Алексий много точно:
"Това между тях се превръщаше в един неспиращ танц на отдръпване и приближаване, на разделяне и събиране. Странен валс на двама изпълнени с надежда, но и несклоними участници".
Изключително точно описание.  Отношенията между двамата бяха хаотични, необосновани сблъсъци и отдръпвания, които не отговаряха на характерите на тези иначе така готини герои. Да, имаше и забавни и секси моменти (мяу-ефектът) и емоционални (за мен такъв беше разговорът на Алексий с Аларик относно обета му). Но като цяло този "танц" не ми допадна, а на моменти дори ме подразни.
В тази книга и сюжетът е малко преходен. По-скоро в този том се поставят основите на сюжетните линии за борбата за психическо надмощие над шейпшифтърите, които ще се разгърнат в следващите книги, и извежда на сцената феите, с които също предстои да се сблъскаме по-основно. Затова, макар да не омаловажавам мисията на Алексий, та ми се стори по-малокалибрена и по-малко вълнуваща от сблъсъците и конспирациите на другите герои, от това, което исках за него.
За преходна книга "Разкриването на Атлантида" беше много добра. Поставя основите за следващите, разнообразява сблъсъците досега и поне мен ме остави много заинтригувана как ще се развият нещата нататък (особено с феите - не очаквах феи!). Всъщност, ако някой друг герой беше на мястото на Алексий, щях да съм много по-благосклонна, дори въодушевена. Например такова отношение бих очаквала от Денал, и дори щеше да ми бъде много забавно и симпатично предвид младостта му - един симпатичен, леко конфузен танц щеше да е наистина :D  Спойлер: сега чета шестата книга, и никога не съм искала толкова силно да разменя героите, по-точно - да сложа Алексий на мястото на Кристоф тук. И спойлер 2: Има един наистина очарователен епизод със закуски. Този път с Аларик, което веднага го прави по-добър дори от палачинките на Джъстис. Мишел, ти си разкошна!

четвъртък, 8 ноември 2018 г.

[book review] Third daughter - Susan Kaye Quinn [book club]

Заглавие: Third daughter ("Третата дъщеря")
Автор: Сюзън Кей Куин
Поредица: Royals of Dharia

Жанр: стиймпънк, фантастика, YA, любовен
Топчеста оценка - 4 звезди
Бележка: четена за клуб Муза

Още ме държи преработването на бележки от клубове - и то не просто така, а на азиатска вълна! :D Не включих "Третата дъщеря" в препоръките за харесалите "Да чуеш ритъма на сърцето", защото е YA и стиймпънк и се отдалечава доста. Но завладяваща атмосфера? О, да!

Затова - добре дошли в света на цариците. Анири е третата принцеса на Дария, и смята, че няма грижи на този свят - най-голямата ѝ сестра ще наследи трона, средната сестра е осигурила печеливш съюз със съседна държава. На Анири ѝ остава само да навърши 18, и тогава ще е свободна да живее както си иска - в нейния случай това е да се омъжи за учителя си по фехтовка. Но плановете ѝ се разбиват, когато получава неочаквано предложение за съюз - и то от принца на варварска държава!
Принц Малик е поставен в патова ситуация - като принц в свят на царици, той няма нужната власт да седне на трона сам. Ако избере която и да е благородничка от страната си, ще покаже пристрастие към някоя фракция и ще наруши бездруго крехкия баланс. За него третата дъщеря на Дария е може би единственият шанс за стабилност.
Неохотно, Анири се съгласява на този годеж. Но не просто като спазарена булка - тя има мисия: да провери дали слуховете за въздушно оръжие, разработвано от Джунгали, са истина... и срещу кого биха го насочили.

БОЛИПЪЪЪНК! Боливуд + стиймпънк! Вярно, за мое съжаление в никой момент героите не избухнаха спонтанно в песни и танци, но комбинацията е печеливша.
Стиймпънкът беше като цяло в умерено количество - не може да се мери с "Левиатан" или "Смъртоносни машини", но колоритен. Според мен целта на авторката не е била да изгражда свят, различен от нашия, а просто една алтернативност, не по-голяма от тази в другите викториански стиймпънкове, примерно. Възприемах въвеждането на тези измислени страни с цел да се изградят начисто географско-политически връзки, но иначе ги виждам в нашия свят (като Франчия, примерно! Very Happy ) Със стиймпънк елементите бях окей като количество, но да, щях да се радвам на повече описания от екзотичен характер. В главата си поне виждах всичко изключително колоритно и красиво, драперии, бродерии, стегнати корсети върху индийски сарита, излъскани ботуши и месингови очила, изящни рисунки с къна. Но като прегледах пак нещата, признавам, че за поне част от тези образи трябва да благодаря повече на собственото си въображение, отколкото на конкретни описания.


Между тримата главни герои - Анири, Малик (принцът) и Девеш (любимият на Анири) естествено се формира любовен триъгълник. Ще се постарая да не издавам много, но моите симпатии още преди да отворя книгата бяха към принца. Нямаше как да не съм на негова страна предвид неизгодната позиция в която беше поставен и искрените му усилия да помогне на страната си. Анири определено беше по-дива, малко откачена, и с основна дарба да чупи неща. Но и при двамата ми направи чудесно впечатление баланса между отговорността и зрелостта от една страна и спонтанността и емоцията от друга - все пак и двамата са съвсем млади - Анири е на 17, а Малик - само няколко години по-възрастен от нея. В лицата не само на тях двамата, а и на всички останали герои се разви една от най-завладяващите, поне за мен, политически ситуации, които бях срещала в тийн книга.

И май дотук трябва да спра, защото иначе наистина рискувам спойлери. Само ще кажа, че във финалните страници имаше едно супер сладко и разтапящо предложение за брак :D

"Третата дъщеря" е първата от трилогия, като следващите книги са посветени на двете по-големи сестри на Анири. Първата книга много често е безплатна в Амазон (за съжаление другите две не са XD което е и причината да не съм довършила трилогията. Засега тегля само безплатните от Амазон и дебна промоции, но някой черен ден ще си свържа картата и ще се разоря съвсем). Затова, ако я уловите безплатна, и ревюто ви се е сторило интересно, не я изтървайте : https://www.amazon.com/Third-Daughter-Royals-Dharia-Book-ebook/dp/B00H8TBQCC

неделя, 4 ноември 2018 г.

[book review] The Ghost Bride - Yangsze Choo [book club]

Заглавие:The Ghost Bride/ "Призрачната невеста"
Автор: Янгзе Чу

Жанр:романтика, мистерия, фентъзи
Топчеста оценка: 4 звезди
Бележка: четена за читателски клуб на Форум Муза

Четохме тази книжка доста отдавна в клуба, но нали помните какво изтъкнах за клубните бележки? :D А и да си призная, историята и атмосферата още за живи в главата ми.

В колониална Малая/днешен Сингапур, доколкото разбрах, старите порядки са все още живи, въпреки дългото британско управление. Ли Лан е дъщеря от добро, но разорено семейство и няма особени перспективи - не и докато не получава особено предложение. Предлагат ѝ да се омъжи за единствения син на могъщото и богато семейство Лим - Тиан Чинг. А уловката - синът е починал наскоро при тайнствени обстоятелства и невеста за призрака е древна традиция да помирят духа му. Такава сделка би уредила Ли Лан с дом и богатство до края на дните ѝ, но на неочаквана цена. Нощ след нощ светът на духовете я дърпа все по-силно и с все по-голяма неохота я пуска на сутринта. Призрачният ѝ годеник не е особено галантен, трудно е човек да се довери на мистериозния пазител Ер Ланг. Света на живите също обаче крие тайни - Ли Лан подозира тъмни тайни, крити от семейство Лим, а присъствието на красивия, мил Тиан Бай - новият наследник, само я разсейва.... а тя трябва да внимава, ако не иска завинаги да остане в света на духовете.

От време на време минавам на азиатска вълна - май и сега съм на такава. Навремето  точно това натежа при гласуването ми за избор на книга. Аз лично останах абсолютно очарована от почти всеки аспект на книгата - но с Дийдра пак бяхме на противоположни мнения :D Добре, че са Скълди и Пендъргаст, и Сандерсън!

Атмосферата... отдавна не се бях потапяла толкова напълно в атмосферата на някой роман. Можех да видя съвсем ясно и избродираните със ситни синци пантофки, направени навремето от майката на Ли Лан, да си представя осветената само от бледна луна стая, където се провеждаше конкурса по вдяване, да заровя ръце в меката грива на Чендана. Чувствах се все едно съм в аниме - да, признавам си, годините ми на стаж като отаку също изиграха значение, особено като фен на xxxHolic и Natsume Yuujinchoo. Детайлите от традициите и представите за отвъдния живот едно на ръка - авторката страхотно беше помирила различните представи. А и гласът и езикът на разказа - беше удоволствие да го чета. Не знам защо, но ето този цитат страшно ми допадна
[the moon light]... was at once elusive and filled with trickery, so that lost objects that had rolled into the crevices of a room were rarely found, and books read in its light seemed to contain all sorts of fanciful stories that were never there the next morning.
Тези изречения поставиха нежна, но осезаема граница между нощта и деня, светът на живите и светът на мрака - и за пореден път доказаха, че книгите, четени нощем, имат собствена доза магия.

След като похвалих атмосферата, в която така се влюбих, трябва да призная, че тя беше излязла на преден план, оставяйки самия сюжет зад себе си. Това е и причината в крайна сметка да не дам 5 звезди, въпреки че ми хареса за повече от 4.  Искаше ми се двете разследвания - за предполагаемото убийство на Тиан Чинг и корупцията в отвъдното - да се бяха преплели повече, да бяха по-активни, да им бе отдадено повече внимание. Разочаровах се, че в крайна сметка за финала на корупционното разследване научихме втора ръка.

Героите - и тримата, които обявих за главни - Ли Лан, Ер Ланг и Тиан Бай, ми харесаха по свой си начин. От самото начало Ли Лан ми беше симпатична, заради начина, по който помирява в себе си рационалната мисъл, наследена от баща ѝ и дълбоката вяра в свръхестественото, развита от бавачката ѝ. Честно казано с удоволствие четох за първите ѝ любовни трепети . Нямах нищо против увлечението ѝ към Тиан Бай, първата ѝ любов, и предпочитам описанията на безсънните ѝ нощи пред девойки, които от пръв поглед искат само и единствено да открият зайците в себе си и да се налазят. Този по-кротък вариант ми беше като приятно разнообразие. Като Джейн Остин в азиатски вариант - а аз наистина си харесвам Джейн Остин  . Хареса ми как постепенно те преминаха в по-дълбоките чувства към Ер Ланг. В някои моменти наистина ми идеше да ѝ кажа - да, всичко е доста стресиращо, ама помисли малко! Но като цяло си останах с добри чувства към нея Very Happy
Тиан Бай беше толкова земен, колкото Ер Ланг не бе. Харесвам си ги и двамата, макар че още при първите появи на Ер Ланг (по точно при втората, при къщата) започнах да се надявам, че чувствата на Ли Лан ще се пренасочат. Тиан Бай беше рационалното, земното, сигурното и според мен се опитваше да се справи по най-добрия за всички възможен начин в положението, в което бе поставен. Но след преживяното Ли Лан просто не можеше да принадлежи напълно на земята. А след разходката в света на душите, и частица от читателя остава там.


събота, 3 ноември 2018 г.

[book review] "Да чуеш ритъма на сърцето" - Ян-Филип Зендкер [book club]

Заглавие: "Да чуеш ритъма на сърцето"
Автор: Ян-Филип Зендкер
Поредица: "Ритъмът на сърцето"

Жанр:любовен, магически реализъм
Издателство: Хермес
Топчеста оценка: 4 звезди

Читателските клубове имат неизброими плюсове - един от тях е, че щеш - не щеш, се сдобиваш с пълни бележки по обсъжданите книги. А те са на една ръка разстояние от това да се превърнат в пълно ревю. Откакто открих истински читателски клуб във Варна (соу хепи!) се амбицирах да разпиша записките си от там и от минали клубове. Стартирам с "Да чуеш ритъма на сърцето", която само преди няколко седмици обсъждахме в клуб "Орбита" - книга, към която надали бих посегнала сама, но която прочетох бързо и ми хареса повече от очакваното.

В завръзката на историята е изчезването на бащата на Джулия преди години - въпреки привидното ѝ примирение, това събитие оставя следа у нея. Затова, когато намира стари писма и следи, че баща ѝ е заминал за Бирма, младата жена потегля в търсене. В Бирма наистина я очакват отговори, но по-различни от това, което е мислила, че ще намери. Остава ѝ да приседне в чайната и да изслуша историята на един живот и на една любов.

Тази книга ми обеща пътуване до Бирма/Мианмар - а кога иначе бих добавила такава екзотична дестинация към Пътешественическото си предизвикателство? Затова се напънах да мина през първите глави, които се развиваха в скучна модерна Америка и да се пренеса в Азия. Всъщност книгата има две линии - в настоящата, на пътуването на Джулия; и в миналото - на баща ѝ Тин Уин, живота и любовта му. Отсега ще си кажа, че мини- сюжета с Джулия хич не ме спечели. Може би наистина факта, че Тин Уин има и друго семейство обогати историята и разкри повече неща за характера на Тин Уин. Джулия обаче не допринесе с много за книгата. Тя просто хвана самолета, отиде в Бирма, чу историята и това чудодейно я промени - но истинска история и развитие нямаше. Тя си остана пасивна и беше не дори разказвач - защото имаме друг разказвач за историята на Тин Уин - а само слушател.


Втората книга май е за нея, но смятам да я пропусна - защото настоящата история си беше достатъчна и така. И вече е крайно време да се върнем към нея. Чрез разказите на странника в чайната се връщаме в Бирма отпреди почти век, сред мириса на подправки, шум от пазари, стъпките на боси нозе по каменните храмове, шепота на цикади в натежалите от жега вечери. Там и тогава съдбата среща двама души, което преди това е решила да ощети - Тин Уин, изоставен от майка си и по-късно изгубил зрението си, и Ми Ми - девойка, която по рождение не може да върви, но посреща недъга си с гордо вдигната глава. Между двамата се заражда една дълбока любов, която - въпреки повторната жестока намеса на съдбата - запазва връзката между тях през години и континенти.

Щом стигахме до тези части от книгата с огромно удоволствие се гмурвах в гореописаната атмосфера. Тя сама по себе си е магична, не е ли така? На една Азия, която не познаваме толкова, и която тук ни разкрива поне мъничко от красотата си, традицията си, народомислието , с доброто и може би малко от лошото. Нямаше как да чета за суеверията и за последствията, които те имаха върху живота на героите - по-често в отрицателен смисъл. Книжката обаче не взима страна, което ми хареса и оставя на читателите си да решат доколоко да съдят закостенелите бирмански традиции, или с други думи - колко закостенели да бъдат от своя страна и привързани към своята гледна точка. Защото на взирането в хороскопите се противопоставя уважението към семейството, и дори в този диктуван от суеверия свят, виждаме, че има място за свободна воля и тълкуване. Там, където семейството на Тин Уин избира да види проклятие и причина за всяко нещастие, това на Ми Ми вижда нещо хубаво, добро и красиво, което дори недъгът не може да помрачи.

Та, несъмнено много магия има тук - и то още преди да узнаем за дарбата на Тин Уин, дала името на романа. Лишен от зрението си, той може да чуе и най-лекия шум - до сърчицето на неизлюпено пиле в яйчицето. Тези сърцетупкания му показват неочаквани истории и картини и му позволяват да надникне в човешката душа. Тази нишка в сюжета ми беше любима - обичам магическия реализъм, но го обичам дори повече, когато е повече магически и по-малко реалистичен.  Напомни ми на сюжета на една или две манги - но нека не се разпрострявам в ревю-в-ревюто. Минусът на ревютата по записки - никога не може да събереш всичката информация в едно! Щеше ми се тази част да се развие повече, без да омаловажавам настоящата ѝ роля. А и краят нямаше как да подръпне струни и по моето сърчице - как 40 години и един океан разстояние не могат да попречат да се чуят заглъхващите удари от любимото сърце.

В "Ритъма на сърцето" има преди всичко любов. Да, има любов, екзотика, сблъсък на култури и традиции, физически недъзи и духовна сила, и още много неща.  Но преди всичко има любов. Някои биха поспорили, че любовната история не е най-важното в тази книга. Е, за мен беше. И беше красива.




Обикновено не се впускам в препоръки, но ако "Да чуеш ритъма на сърцето" ви звучи интересно, и ви се искат пътешествия из Азия с малко повече магия, препоръчвам "Среднощният дворец" на Карлос Руис Рафон, който беше прекрасен поглед на Калкута (но историята не ми хареса - с малките книжки на Рафон не се разбираме нещо, и затова не смея да подхвана четирилогията му) и "The Ghost bride" на Янгзе Чу - отново атмосфера и магия и суеверия, този път в Малая/Сингапур, за която книга смятам да изтупам от прахта записките от другия читателски клуб.

четвъртък, 1 ноември 2018 г.

Неща за вършене и свършени - ноември

Много си падам по всякакви списъци и отчети, ама хич не ме бива в тях :D Аз едвам се усещам навреме да пусна теми за предизвикателствата във форума - добре, че е Костилка да ме бута. От тях от време на време успявам в разумни срокове (т.е. - преди да е преполовил месеца) да пусна темата във фейсбук. Но да си правя ТБР и отчети всеки месец - сериозно, искам, обичам да чета такива постове, ама хич не ме бива в пускането им!

Така че сигурно другия месец няма да има такъв.
Но сега ми дойде музата, и има.

Затуй, първо планове за ноември :D
Плановете ми, както винаги, са базирани основно на форумните предизвикателства, но този път и с врътка - книгите, избрани за месеца за читателския клуб "Орбита".

На първо място - Ноемврийското предизвикателство - темата за месеца, една от предложените от Костилка, е "Книга с борбена героиня". На пазара има купища такива, и се изкушавам я със Скълди, я с Наоми Новик. Но трябва да бъда разумна - смятам да прочета "Жената-чудо".
Причина? Освен, че отговаря на темата, ще ми попълни и буквичката Ж в Азбучното.

Също за азбучното - почнала съм "Чумавият двор" на Джон Диксън Кар, което е приятно крими, и по принцип бързо.

Клуб "Орбита" е набелязало три книги за месец ноември - две за електронно обсъждане и една за на живо.
Книгите за фейсбук срещите са "Думи в тъмносиньо" на Кат Кроули и "Малката книжарничка край Сена" на Ребека Рейзин, а на живо - "Балада за Георг Хених" на Виктор Пасков, по която фейсбук лудна последните месеци.
За тези двете книжки всъщност съм доста ентусиазирана, а "Баладата" не мислех, че ще прочета в скоро време... или че бих посегнала към нея. Но така считах и за двете книги за октомври, а те доста ми харесаха. Така че - дано времето да е на моя страна.

Не знам към кой жанр точно е редно да разпределя коя да е от клубните книги, но се надявам поне една да попадне в романтичния. Днес започва предизвикателството #Българиячете във фейсбук и темата за месеца е любовни романи.
Годишното предизвикателство в тамошната група не ме спечели, но засега се старая да съм оптимистична относно тази инициатива. А и колкото повече хора покажат, че четат, толкова по-добре, нали?

Ако никоя от книгите не се окаже подходяща, имам няколко възможности:
*"Ястребът" - която е исторически романс и ще ми попълни буква Я :D
*Предателство в АТлантида" - шестата ВнП, поредица, с която кротко се забавлявам цяла година

или нещо от бг автори :
*"Самодива" на Краси Зуркова
*"Дългът" на Гери Йо - не е точно романтичен роман, въпреки многото двойки, но искам скоро да завърша тази поредица
*"Откраднато" на Искра Урумова, на чието представяне бях наскоро и много ме дърпа.
*"Осъдени души" на Димитър Димов - ех, откога го отлагам този роман!

Всичките ми бг предложения всъщност са комбинация от романтика и фентъзи. Не се сещам за чисто любовен бг роман,освен "Един удар на сърцето" на Теодора Костова, така че съм наистина отворена за предложения!

Това са накратко невъзможните ми планове за вършене. А свършените неща? Месец октомври успях да се преборя с книгите от клуба - "Да чуеш ритъма на сърцето" на Ян-Филип Зендкер, "Мъжът от Константинопол" на Жозе РОдригеш душ Сантуш и три разказа на Тери Пратчет.  И за трите имам подробни записки, така че се надявам скоро да има и ревюта. Освен тях - по няколко странички от кримито на Кар и от Атлантските воини. Скромно, но успях - макар и на косъм - да постигна целта за Читателската книж-зарядка - 1200 думи за месеца :D