[book review] "Тревожни хора" - Фредрик Бакман

Заглавие: "Тревожни хора"
Автор: Фредерик Бакман
Жанр: съвременен
Топчеста оценка: 4 звезди
Издателство: Сиела
Бележка: четена за читателски клуб Орбита

Оглед на апартамент един ден преди Нова година. Две омъжени двойки - едната очакваща дете, другата без внуци;  две дами - едната доста възрастна и много мила, другата - не чак толкова стара и определено не така сърдечна, един заек - артист и една брокерка стават най-лошите възможни заложници. Един човек с очевидно недостатъчен опит в обирджийството и двама полицаи се опитват да разберат как да се излезе от тази ситуация, всеки по своя си начин, за предпочитане преди да дойдат стокхолмчани. А всеки от участниците, попаднали в това несъмнено тревожно положение, ще открие какво го държи буден нощем и му тежи толкова, че понякога заплашва да го повлече в дълбините под моста - и това не е пистолетът, насочен към тях.

В свят, където всеки е фен на Фредерик Бакман, имах чувството, че аз съм единственият човек, който никога не е чел негова книга. Е, вече не! Поправих този пропуск в читателската си кариера, и въпреки че не давам максимална оценка на "Тревожни хора", мисля, че имам потенциал да се включа във фен клуба на автора, защото със сигурност ще прочета още негови заглавия.

Сюжетът е като цяло семпъл, с лек намек за мистерия - притиснат от обстоятелствата, един човек се втурва да обира банка, но вместо това взима апартамент със заложници. Когато ги пуска няколко часа по-късно, от самия обирджия няма и следа. Та къде е отишъл, питат се двамата полицаи? Анотацията обещава "класическа мистерия". Не мисля, че мистериозно-криминалния аспект на историята е особено впечатляващ, но също не считам, че той е основният движещ елемент на тази книга, нито причината тя да бъде прочетена. Причините са две - героите и наратива.

Когато книгата започна, имах симпатии само към тези тримата - престъпника и полицаите. Особено полицаите - отдавна не съм била така съпричастна на герои, колкото на тези баща и син, когато се опитваха да проведат разпитите си. Буквално ми се опънаха нервите и ми се прирева, сякаш бях на тяхно място :D . Особено по-младият. Джим или Джак, така и не можах да ги запомня кой кой е, но младият полицай определено беше моят човек.  Но при Бакман май положението е такова, че в един момент всеки може да намери своя човек в неговите книги. Предполагам затова и образът на обирджията се измени така (без спойлери!) и накрая остана неназован - защото човек може и да почувства един или друг герой по-близък до себе си, но всъщност всеки може да попадне в ситуацията на обирджията.

Докато историята се развиваше, един по един надникнахме в света на всеки от героите и дори пряко волята си  изпитах ако не обич, то поне разбиране към всеки. И ако се чудите - не, не ми беше банкерката най-трудна за симпатизиране, а онова диване от банката. Зара, банкерката, беше несъмнено интересен персонаж, у когото настъпи най-голяма промяна вследствие на събитията. Привърженик съм на твърдението, че човек има право на всякакви чувства и мисли, но носи отговорност за това как ги пуска на свобода в света. А ако трябва от заложниците да избера фаворит, то това ще бъдат Ругер и Анна-Лена, по-възрастната двойка. Може би защото техните тайни всъщност ме впечатлиха и стоплиха най-много. Но най-вече защото още преди да започнат да се разгръщат, пролича динамиката между тях - че след толкова години брак могат да се карат без думи, но могат и да показват обич без думи. Може да мрънкаха, но и двамата знаеха кои са тези прояви на обич и ги оценяваха.

Всъщност само с един герой не се доразбрахме, по никакъв начин. Колкото и да е чудно, това бе именно... Заекът. Знам, знам. Литературен заек да донесе разочарование? Абсурд, дори и да е просто човек, надянал заешка глава. Но Ленарт, както беше името на този герой, ми се стори изключително изкуствено поставен в историята. Първо, за да провокира Ругар и Анна-Лена да разкрият притесненията си един друг (което бе сравнително окей. ОКЕЙ? *) , а после - за да даде на Зара възможност за развитие (което, между тези двама герои, беше твърде нереално) . Та, съжалявам - това беше един разочароващ, безсмислен заек.

Истинската сила на автора обаче си пролича не в сюжетните врътки, а всеки път, щом Бакман поемеше думата.  Някои от диалозите, които провеждаха героите, бяха страхотни, но най-важното и най-хубавото се случваше зад събитията и зад репликите. Не знам как го постигаше, но всеки път щом този всевиждащ разказвач се намесеше, се разтапях , независимо в какво настроение ме оставил предния абзац. И независимо дали се вмъкваше с цяла разходка из психиката и живота, или само с някоя единична точна реплика. Бакман говореше от името на родителя и от името на детето, успяваше да намери и сподели точно онези най-трудни за казване думи, от възрастен мъж на млада жена. Именно заради това бих продължила да го чета. И заради посланието , и пожеланието на тази книга - че каквото и да става и идва, ще успеем и ще се справим.

И така, при първата ни среща, Фредерик Бакман наистина се показа пред мен като автор, който знае и умее да разказва за случващото се в ума и душата на хората. Независимо какъв е този човек - млад, стар, дете или родител, вечно бунтуващ се срещу съдбата или покорно приемащ всичко, което тя му хвърля. Историята, чисто като интерес към събитията, не можа да ме спечели на 100 процента. Но въпреки че нямам опит с други книги на Бакман, имам силното чувство, че това не е най-добрата му книга в това отношение. Затова в бъдеще определено ще проуча библиографията му. :)

Вие фенове ли сте му? Коя е любимата ви книга сред всичките му бестселъри? А имате ли някой автор, за който се чувствате все едно сте единственият човек, който не го е чел? Какво ви спира? :D

P.S. Таймингът за прочитане на тази книга ми беше идеален :D И не, не е заради заглавието. Месец по-рано четох "Черният лебед", която се занимава предимно с финансово - икономически въпроси. Беше странно, но интересно да видя Зара и нейните банкови постъпки и размисли в светлината на някои неща от книгата на Николас Насим Талеб.

*pun intended