Противоположности

Преди известно време във форума Mistresses of Night бяха пуснали prompt (предизвикателство?) с ключова дума "противоположности". Тъй като тя позволяваше доста широко тълкувание, и тъй като в тогавашния момент имах идея (от която до края не остана нищо) , се записах, и това е резултатът. Заглавие така и не можах да измисля, което в моя случай по принцип е по-добрия вариант...

Тема: Противоположности

Минувачите на централния Калифорнийски плаж заобикаляха отдалече мъжа, седнал на една от крайбрежните пейки, но не и без да му хвърлят неодобрителен поглед. Не приличаше на клошар, но сигурно беше психично болен. Никой с всичкия си не би стоял така в близо четиридесет градусовата следобедна жега. Мъжът беше облечен с високо поло, торбести панталони, ботуши до коленете, а отгоре – дълга до средата на бедрото жилетка от мек мохер, в която старателно се беше увил. И всичко това – в черно. Насред ярките цветове на плажа, странникът беше като малка черна дупка, поглъщаща всичко наоколо. Плажуващите и сърфистите не знаеха кой е и какъв е, но имаха неясно осъзнатото чувство, че ще се чувстват много по-комфортно, ако не беше наоколо.

Мъжът не усещаше неодобрителните и стреснати погледи, които му хвърляха крадешком. Той стоеше, с ръце, отпуснати на коленете, а лице – леко повдигнато нагоре, и се мъчеше да улови всеки лъч топлина и да я разнесе по вкочаненото си тяло, но тя едвам пролазваше по кожата му, без да успее да проникне до вледенените кости. Той разтърка длани една в друга и дъхна в тях, но това сякаш прогони малкото топлина, задържала се в пръстите му. Той криво се подсмихна наум. Дали хората знаеха защо Жътварите на души са винаги в черно? За да се слеят със сенките на нощта? За да се носят като мрачен символ? Или просто, за да примамят и уловят всеки заблуден слънчев лъч, осмелил се да падне върху тях? Всъщност не знаеше. Имаше смътното знание за други като него, но нищо повече. Не бе ги виждал. Може би само той имаше проблеми с терморегулацията и всеки път, когато влезеше в сумрака, чувстваше, сякаш губи това, което наричаше душа и живот.

Изведнъж го почувства, хлад, като докосване на студена ръка по тила, което пробяга надолу по гръбначния стълб и нагоре, чак до мозъка. Беше време за работа. Мъжът се изправи, подскочи няколко пъти и тропна с крака, за да раздвижи кръвта в крайниците си и бръкна под дрехата си. На жежкото слънце металът блесна ярко. Един от пазачите на плажа го видя, и решавайки, че това вече е стигнало твъде далече, тръгна към него. Но между палмите и сърфистите, черният мъж изведнъж бе изчезнал без следа.

Жътварят се промъкваше в сенките зад кулисите на живота, където светът бе гъст и плътен като меласа, и с всяка стъпка краката му натежаваха като олово. Някой ден нямаше да може да направи следващата крачка, и щеше да остане, хванат в капан, като мушица в смола. Видя себе си в късче бляскав кехлибар и това видение още обсебваше ума му, когато, след късче от секундата, съизмеримо с цяла вечност, излезе отново наяве.

Направи няколко неуверени крачки, докато запази равновесие. С жест затвори прохода зад себе си. Мразеше този род пътувания, които му отнемаха всичката топлина, която успяваше да поеме в реалността. Стисна челюст, за да не позволи на зъбите си да се разтракат от студ, и се огледа наоколо. Мамка му. Просто прекрасно. Намираше се в родилно отделение. Миришеше на дезинфектант и кръв, а на масата около родилката се сутеше медицински екип. А точно срещу него, но с гръб, стоеше Приносител. Мъжът се дръпна назад, за да се скрие в сянката. Би дал всичко, за да избегне подобен род срещи. Шансът всичко да мине тихо и кротко все още съществуваше, но беше станал отчайващо минимален.

Приносителката, ниска, миловидна жена без възраст, пристъпи напред. В шепите си, като птиче, държеше нещо малко, ярко и топло, което пръскаше лъчиста светлина през пръстите и.

Душа. Чиста и неопетнена. От своето скривалище жътварят гледаше и знаеше, че тук и сега, той е дошъл за тази душа, а не за майката. При мисълта, че скоро той ще сключи ръце около нея, го обзе еуфория, копнеж, примесен с вина; все едно на трапеза пред него насред коравия и сух чер хляб някой бе поднесъл мек и топъл комат. Беше много повече привикнал да прибира души, изживяли по-голяма или по-малка част от своето време, което неминуемо оставяше следа върху тях. И най-големият аскет, постигал някога нирвана, не можеше да приведе отново съществото си в това чисто, ярко, нежно състояние, в каквото беше душата на нероденото, неопетнена от грижи и горести, от болка, яд и завист.

И сега това лакомство стоеше пред него и го подканяше напред, но мъжът не смееше да посегне към него. Всъщност и разумът у него го възпираше и даже го караше да се моли за още отсрочка, да се отпусне няколко минути време, през които младата душа да поеме глътка въздух в смъртното си тяло, а Приносителката, доволна от свършената работа, да се оттегли.

Но, разбира се, не стана така. Дете не проплака. А когато жената отвори пръсти и дъхна в тях, за да пусне душата да се влее в плътта, малката светлина се зарея безцелно из стаята. Жътварят въздъхна – вече не беше въпрос на желание, а на задължение, и излезе напред. Душата се втурна към него, най-накрая намерила нещо познато, като вярно животно, което се връща при стопанина си. Той протегна длани и я остави да кацне в тях, без да успее да сподави усмивката си. Усети как, докато топлината галеше кожата му, го обзема безметежно щастие.

„Не се бой“, помисли си Жътварят. В ръце държеше нещо, което не беше още съзнание, нито личност, но същевременно беше потенциал за много повече, и той беше убеден, че ще бъде чут и разбран. „Не се бой. Ще те върна у дома. Ще имаш нов шанс. И тогава всичко ще бъде наред“.

Той си пое дълбоко въдух и почувства как душата преминава в него, през него и отвъд. С немалко тъга той я остави да си тръгне, но след себе си тя остави лек и нежен топъл отпечатък, така различен от обичайните изнурени души, които оставяха след себе си вкус като горчиво вино. Но преди да успее да се наслади на краткото си блаженство, от него го извади рязък шамар. Не го заболя, но го стресна, и го накара да се отдръпне рязко назад, и мина през един от акушерите, всички те в неведине за разиграващото се в стаята. В безплътната си форма Жътварят премина през него като леден полъх преди да се закрепи обратно на крака и да се обърне към нападателката си.

Тя стоеше, задъхана от гняв, нежните и черти бяха изкривени от ярост и погнуса.

-Ти... как смееш.. как смееш! Ти.. чудовище!

Известно време Жътварят я гледа мълчаливо, после се обърна и се приготви да си върви, но Приносителката го сграбчи под лакътя и стистна здраво.

-Къде си мислиш, че отиваш? Мислиш си, че можеш просто така да си хванеш пътя, след като дойде и обърка всичко?

-Имам същото право да съм тук и да върша това, за което съм създаден. - отвърна той, докато се опитваше да се измъкне от хватката и.

--Нямаш право да се сравняваш с мен! - изсъска жената. - Аз давам живот, ти го отнемаш. Ние сме абсолютните противоположности.

-Не! - отговори жътварят с толкова чувство, че Приносителката отпусна пръстите си- Не си приписвай заслуги, нито вменявай на мен грехове. Ти носиш живот; аз му показвам обратния път. Противоположни сме, както са противоположни двете лица на монета. Не могат едно без друго, но не могат да бъдат и едновременно. Неестествено е. Затова сега ме пусни да си ида.

Мъжът почти без усилие се измъкна сега от хватката и, преди да е успяла да се окопити и да се хвърли в нова атака. Отново усети познатият хладен повик за нова задача. Този път в съзнанието му отекна картина - на спъващ се кон, хвърлящ ездача си напред.

-Пусни ме да си ида. - повтори той и отстъпи назад в мрака. Трябваше да прибере душите и на конника, и на животното. Всички те имаха душа. И щом настъпеше времето, някой трябваше да им покаже пътя.

~~

Жътварят отвори поредния проход, излезе от него и с мъка овеществи формата си. Едвам се довлече до кревата в средата на стаята и се строполи на него. Чувстваше се изцеден, а от мимолетната топлина, която беше изпитал, не бе останал вече и спомен. След коня и ездача му бяха дошли старица на одъра си, заобиколена от роднини, обсъждащи завещанието и, горски пожар, сред пламъците на който бягаха животинки и се давеха в дима, верижна автомобилна катастрофа, и още, и още..

Струваше му се, че никога не е имал толкова много работа, една след друга. „Може би остарявам“ подсмихна се криво той и се сви под завивките. Беше уморен. Тъкмо беше започнал да се унася, когато усети леден шамар по тила си. Ако чувството, което го обземаше, когато го изпълзваше знанието за предстояща задача бе еквивалентно на повиквателна, то това тук бе не писмо, а бележка, завита около тухла, хвърлена през прозореца. Викаха го. Но не за задача. Объркан и притеснен, мъжът се изправи и потегли, накъдето го влечеше.

~~

Залата беше огромна, но колкото и абсурдно да звучеше, действаше клаустрофобично. Таванът се губеше нагоре в облаците, стените сякаш се простираха километри надалеч, скрити от меки и бели кълбета мъгли. Беше светло и просторно, но сякаш реалността се простираше на не повече от две стъпки радиус от мястото, на което стоеше, и това караше Жътваря да се чувства приклещен. Той беше наясно за присъствието пред себе си, отрази го с кратко рязко кимване за поздрав без да вдига поглед, и продължи да изучава носовете на ботушите си , подритвайки кълбенца пара.

-Да знаете, ако не ме бяхте повикали, сама щях да настоявам за среща. Това направо на нищо не прилича!

Гласът, направил това скандално изявление, му се стори странно познат и той се извъртя настрани, за да види притежателя му. За негово неудоволствие това се оказа Приносителката, която беше срещнал... кога? Преди ден, два, седмица? Беше загубил представа за времето, но нямаше и съмнение, че това бе именно тя. Жената също бе регистрирала присъствието му, и не изглеждаше особено доволна от факта. Май поне по един въпрос бяха постигнали съгласие – присъствието на Жътвар и Приносител едновременно на едно място беше противоестествено.

-Добре дошла и на теб – гласът беше дълбок, спокоен, всяващ респект. -Налага се да пристъпим направо към въпроса.Кажете, и двамата, забелязвали ли сте нещо нередно в последните дни?

-Освен да сме всички тук заедно ли? - намусено отбеляза Приносителката, но после стана сериозна. -Не знам. Кое е нередно? Струва ми се, че имам много повече работа за вършене от обикновено. Не ми остава време да се вглеждам.

Изненадан от тази бележка, Жътварят се обади:

-И аз имам чувството, че работата е повече. Не, че се оплаквам, но – смути се той. - Може да е просто субективно. Не знам, дали е нередно, но е просто.. различно в сравнение с преди. Дори и сега, докато съм тук, нови задачи идват и ги чувствам. Не би трябвало да е така, щом съм тук, другите трябва да ги поемат...

-Прави сте, скъпи мои. Работата е повече, и няма как да бъде иначе. Другите не могат да я поемат. Не могат, защото в момента вие сте единствените останали. Последните Жътвар и Приносител.

Двамата гореспоменати, въпреки всичките си пререкания, си размениха погледи, изпълнени с учудване и недоверие и се приближиха напред, за да чуят обяснението.

~~

Малка вечност по-късно, в стаята на Жътваря влязоха две мълчаливи фигури – не през вратата, естествено. Жената заобиколи и седна на леглото, докато мъжът остана прав близо до мястото, където беше излязъл от портала.

-Неприятна работа -обобщи тя и го изгледа – Не само, че графикът ми отива по дяволите, но и съм заседнала тук с теб.

-Това лично ли да го приема, или просто като обща децентрализирана омраза към вида ми?

-Не знам. Предвид неотдавнашните събития, може и да е лично.

-Това би било интересно. - Жътварят издъпа един стол, седна разкрачен и отпусна ръце на облегалката. - Определено ще е нещо ново да имам емоци, насочена конкретно към мен.

Приносителката го погледна с вдигната вежда и помежду им увисна мълчание.

-Е, какво мислиш относно всичко това? - попита най-накрая, за да го разчупи.

-Не знам – призна си той. - Странно е.Никога не съм срещал някой от другите, но знаех, че ги има. Не съм ги усетил да изчезват или умират. Дори не съм наясно какво става с нас, когато умрем. Но знанието, че аз съм тук, а другите ги няма... е тежко.

-Доста объркано изказване, но по своему акуратно. - жената се отпусна по гръб на леглото и се загледа в тавана. - А аз ги познавах. Нашите. Поне повечето. Не мога да повярвам, че ги няма. Как е възможно толкова много Жътвари и Приносители да изчезнат?

-С чужда помощ. Защо според теб ни накараха да обещаем, че няма да се отделяме? Страхуват се, че каквото е споходило нашите „колеги“, ще дойде и за нас. Не могат да ни задържат там. Няма кой друг да ни пази. И на мен не ми харесва особено, но единствената възможност, която имаме, е да си пазим един друг гърбовете... Е, приеми го като... почивка от рутината.

-Да, направо – изсумтя тя. - Мечтаната ваканция. Като стана дума за почивка, по-добре си почини малко сега, защото за утре имаме много работа.

-Каква работа? - смърщи се Жътварят. - Не чу ли, казаха ни да стоим тихо и долу и да зарежем ежедневните задължения за известно време.

-Тихо сега – жената потупа с длан дюшека. - Мълчи и лягай да спиш.

-Как, тук ли?

Мъжът кимна с глава към леглото, на което тя се беше разположила, а в отговор Приносителката направи жест към стаята, визирайки спартанската мебелировка – гол под, бюро с етажерки, служещо и за маса, един стол. Единствено леглото в средата се отличаваше, голямо, покрито с купища топли завивки и възглавници.

-По принцип бих предпочела да съм си у нас, но там леглото не е дори персон и половина, а диванът ще ти стигне до коленете. И на мен не ми харесва ситуацията, но не мога да вървя напреки заповедите. Така че не ме карай да потретвам, два пъти ти стига : лягай и заспивай.

Жътварят се приближи тромаво. Първо приседна на другия край на леглото, после легна, а след като не срещна някакъв отпор или негодувание, се зави с одеялата.Сега и двамата лежаха, обърнали гърбове един на друг.

-Как се казваш, всъщност? - обади се Приносителката в мрака.

-Ами.. май че нямам име.

-Как така? - тя се надигна на лакът, за да го изгледа, а той направи опит да се скрие под възглавницата.

-Откъде да знам? Никога не ми е трябвало. Като цяло никой не се обръща към мен, камо ли по име. А още не съм стигнал до стадия да се обръщам към себе си с нещо различно от местоимението „аз“.

-Тогава измисли нещо. Това е просто абсурдно. - и след малко додаде мрачно. - Аз се казвам Лулу. Но всички ми викат Луи.

-Ам, ок...

-Лека, Луи.

-Лека.

~~

Когато Жътварят се събуди, в главата му се въртяха две неща. Първото бе неясното чувство от съня, който бе имал, а второто – мисълта, че никога не му е било толкова приятно топло, когато се е будил сутрин. Отвори очи и видя, че инстинктивно през нощта бе пролазил към топлината, излъчвана от другото тяло, и сега буквално бе забил нос в шията на Луи. Можеше да усети аромата и при всяко вдишване, а косата и гъделичкаше лицето му. За щастие, тя не беше будна – иначе и той нямаше да се събуди, заключи мъжът. Макар и да бе показала известна толерантност предната вечер, това щеше да е определено пристъпване на границите. Той бавно даде назад и се измъкна от леглото, но закачи нейната завивка и я смъкна надолу. Изложена на хладния сутришен въздух, жената се размърда и се събуди.

-Добро утро – каза предпазливо Жътварят.

-Добрютро – измънка Приносителката и стана да се разкърши. Мъжът се сети още нещо, и преди мозъкът му да е осмислил дали иска да го каже или не, устата му взе инициативата:

-Измислих.

-Измисли какво?

-Име.Янтар. Може ли? Като кехлибар, обаче..

-Да, да, ясно. Може. Ян. - прозя се тя. - Добро момче.

Хлътна в банята и след няколко минути излезе, видимо по-освежена и по-будна.

-А сега, да се хващаме на работа! Предлагам равностоен подход на заетост – една задача от твоите, една от моите. Ще се редуваме.

-Ама – понечи да възрази Жътварят. - казаха ни да се прикриваме. Никакви прояви, никакви своеволия.

-За теб не знам, аз си обичам работата! - и преди да го остави да изтъкне, че всъщност той не си обича работата, продължи – Все още получаваш непрекъснато знаци, за нови задачи, нали? Работата се трупа. Животът продължава – да идва и да си отива. Не можем да го оставим така.

Ян не можеше да отрече – хладният повик на дълга, който изпращаше тръпки по тялото му, напомняше непрекъснато за себе си, и сега, когато беше лишен от чуждата топлина и защитата на завивките, бързо изстиваше пак.

-Добре – начумерено се съгласи той. - Но наистина ще се редуваме, а когато преминаваме от едно място на друго, ще се държиш за мен и ще ме оставиш да водя.

-Хубаво, хубаво, щом ще се правиш на мъж – махна Луи с ръка.

Може би само на него така му се струваше, но работата и дори пътуванията минаваха по-лесно и леко. Опита няколко пъти на езика си името, което си беше избрал, но все още не намираше сили да го изрече на глас. Някакси обаче имаше чувството, че сега, въоръжен с него, нямаше да остане заклещен в гъстите сенки. А всеки път, когато Луи го повикаше, то звънтеше ясно и звукът го караше да се втурне към нея.

Наистина се редуваха, и всеки път, когато беше неин ред да изпълни дълга си, Янтар го обземаше учудване и преклонение пред гледката. Приносителката навеждаше лице напред към шепите си и дъхваше в тях, докато те не се изпълнеха с течна златна светлина, след това принасяше скъпоценния си дар на тялото, което го очакваше.

След като бе свършил една от своите задачи, жената го бе изгледала с безизразно лице.

-Изглежда все едно ги поглъщаш. Вдишваш. Изяждаш.

Жътварят се сепна.

-Не ги ям. Не ги наранявам. Просто... предполагам, че това е обратният път. Същия, по който ти ги пускаш на бял свят.

-Аха... - замисли се тя. - и какво е чувството?

-Ами – Янтар започна да жестикулира хаотично, неспособен да избере точните думи – всеки път е различно. Зависи какъв е бил човекът и какъв – животът му. Някои са сладки, други горчат, трети оставят след себе си лош привкус, от който не можеш да се отървеш с дни. Колкото по-ярък е било съществуването приживе на човека, толкова по-силен отпечатък оставя. Но нищо не може да се сравни с това, което се чувства, когато преминава чиста неопетнена душа – като тази, която ти принесе последно. Затова – изчерви се той. - винаги е много трудно. Изпитвам смесено вина и желание. Но, така или иначе! Ние не можем да нараним и да причиним смърт, просто си вършим работата. Вие може само да правите доставките през парадната врата, на нас обаче се пада да събираме боклука от черния вход. Това, което е останало на края на живота. Не можеш да ни виниш за това.

Между тях настана кратко, но тежко мълчание, което Ян не знаеше как да запълни след малката си пламенна реч. Той се размърда неудобно, чудейки се какво да предприеме, но Луи взе инициативата.

-Виж, искам да направим нещо. Една от изчезналите Приносителки... мисля, че знам, къде е било нейното последно задание. Искам да идем и да проверим какво можем да намерим на място.

Янтар се смръщи. Това не му звучеше добре и беше обратно противоположно на политиката на „стой си долу и кротувай“, която им бе наредено да възприемат. Понечи да изкаже възраженията си, но Луи ги потуши:

-Идваш с мен или отивам сама. Иначе какво, ще ме вържеш към себе си? - и когато Ян мрачно се надигна и повлече крака след нея, тихичко изсумтя, но с усмивка на уста. - Е, поне едно хубаво нещо, че няма други Приносители наоколо – иначе как щях да обясня, че се движа с Жътвар навсякъде!

Янтар все пак настоя отново да мине пръв, и когато излезе на посочените координати се огледа внимателно, преди да и помогне да се измъкне. В мига, в който стъпиха на твърдата земя, ги изпълни друго знание.

-Те са мъртви. - отрони Луи. - И ти получи съобщението, нали? Не са просто изчезнали. Всички те са мъртви.

-Да – отговори кратко Ян, докато разтъркваше тила си. Искаше му се да измислят нова система за уведомяване, от това мозъкът му измръзваше.

Двамата започнаха да обикалят наоколо с мълчаливо настървение, без да знаят какво търсят. Някаква следа, някакъв знак, който да ги насочи към извършителя. Намираха се в малка маслинова горичка, изглежда в покрайнините на гръцко селце. От време на време Ян се оглеждаше наоколо, но привидното спокойствие не можеше да премахне тревогата, която го глождеше отвътре. След няколко часа безплодни търсения, поне за него бе ясно, че тук нищо полезно няма да намерят, но сърце не му даваше да го каже на Луи. Започваше да се стъмва и той се зави по плътно в дрехите си. Изведнъж Приносителката се надигна рязко и изправи гръб като струна.

-Какво има, намери ли нещо? - обърна се стреснато Жътварят към нея.

-Те са мъртви, нали? Не просто изчезнали, мъртви. Какво става с нас, когато умрем? Кой връща душите ни? Как са разбрали, че наистина се мъртви?

Янтар смръщи вежди и се сви под кавалкадата въпроси.

-Не знам. Никога не съм помагал на Приносител или на Жътвар да премине отвъд, ако това имаш предвид. Дори не знам как са устроени душите ни. Може сами да си намират пътя. Нали това правим непрекъснато, докато сме живи.

-Но ние сме само вратата – изтъкна Луи. - Ние само я отваряме и затваряме. Насочваме, но никога не изминаваме пътя. Само Приносител може да покаже пътя насам, а само Жътвар – обратно. Един път в две противополжни посоки.

-Виж, Луи, уморен съм – Ян прекара пръсти през тъмната си коса. - Накъде биеш?

-Защо си толкова сигурен, че Жътвар не може да нанесе вреда? Щом са разбрали със сигурност, че всички те са мъртви, значи душите им са преминали. - прошепна тихо Приносителката.

-Луи... - объркано я погледна Ян, но жената отстъпи назад от него.

-Казвам само, че единствено Жътвар може да върне нечия душа обратно. Че има само един-единствен останал Жътвар на света – тя продължаваше да върви с малки крачки назад. - Че този единствен Жътвар е психически нестабилен, и се радва, когато някой му каже, че омразата му е насочена към него. Казвам да стоиш далеч от мен!

С тези думи Приносителката се обърна и побягна. Янтар за миг остана втрещен на мястото си, опитвайки да осмисли думите и. Нима тя наистина си мислеше, че по някаква неведома логика на измъчено съзнание просто е решил и изтребил всички останали. Жътварят забеляза, че тя набира преднина. Не знаеше какво да прави, но знаеше едно – не той бе извършителят, което означаваше, че истинският злосторник е някъде на свобода, и нямаше намерение да му предостави удобен случай да довърши делото си, оставяйки Лулу съвсем сама. Ян се затича след нея, прескачайки възлестите корени на дърветата, но Луи беше изминала доста разстояние, беше малка и гъвкава и лесно се промъкваше между клоните, а той не само, че бе по-едър, но и широките дрехи и шал непрекъснато се закачаха. На няколко пъти му се стори, че я е загубил от поглед, но след това мярваше измежду стволовете блясък на огненочервена коса и продължаваше в тази посока, без да спира да вика името и.

Започваше да губи надежда и да се ядосва от това безсмислено преследване.В падащия сумрак ставаше все по-трудно да я следи. Зачуди се, дали ако отвореше портал и минеше в сенките зад реалността, можеше да изчисли позицията на изхода си достатъчно добре, за да я пресрещне. Но не, не си струваше – с неговата точност сигурно щеше да се материализира точно срещу дънера на някое дърво.

Изведнъж размислите му бяха прекъснати от кратък, остър писък, който бързо заглъхна, все едно източникът му внезапно бе попаднал във вакуум. Ян се хвърли напред със сетни сили, дробовете му горяха от усилието. След няколко широки крачки той се закова на място. Метри пред него, като зарасваща рана сред дърветата, се затваряше проход. В движение Жътварят извади лъскавото парче метал с остри ръбове, с което разрязваше реалността, за да премине отвъд, и достигна прохода в последния момент преди да се е затворил. Вклини метала в малката пролука и се опита да го разшири, учудвайки се на отпора, който тя му даде. Обикновено да отвори проход беше така лесно, както да реже масло с горещ нож; сега обаче все едно ножът бе опрял в кокал. Той се напъна и успя да отвори вратата достатъчно, за да се вмъкне вътре.

След като го направи, се спря задъхан, прокле и се зачуди - „Хубаво, а сега какво?“

Зад реалността студът отново отправяше лепкавите си пипала към него. Като през тънка сива паяжина той виждаше как маслиновата горичка се готви за сън, всичко вървеше като на забавен кадър. Отлепяше бавно крак след крак, но с всяка стъпка изминаваше огромни разстояния в сравнение с истинския свят, движейки се близо до него, за да не се изгуби.

Проблемът обаче бе, че не знаеше къде отива. Това значеше ли, че е бил изгубен от самото начало? Започна да го обзема задушаваща паника, и сенките сякаш приеха това като покана да се сгъстят около него. Жътварят трескаво се оглеждаше наоколо, търсейки нещо, което да приеме като ориентир – замръзнал писък, следа от ярка коса, застинала в лепкавия сумрак, дори и просто усещане къде е отишла Луи. Къде са я отвели. За краткото време, прекарано заедно, бе започнал да разучава и да привиква към особеностите и характеристиките на душата и, но сега не можеше да ги усети никъде.

Янтар стисна зъби и усети, че му се иска да се разплаче, заради обзелото го безсилие. Изведнъж го обзе налудничава идея – толкова абсурдна, че можеше и да проработи. Отвърна поглед от сигурността на реалния свят, от който го делеше само едно движение на ръката и се обърна с гръб към него, в противоположната посока. Пое си дълбоко въздух и се отдели от единствения си ориентир за връщане като тръгна с големи крачки право към сгъстяващия се мрак.

А тъмата сякаш му се радваше. Приветстваше глупавото му решение, увиваше се около него и го даряваше с хладни ласки, все едно бе любовник, когото иска да приласкае в прегръдката си и никога повече да не пусне. Жътварят обаче продължаваше напред с тъпо упорство, стъпка след стъпка. Нямаше представа колко време ще издържи така, преди умората да го повали и да се отпусне в този мрачен еквивалент на бялата снежна смърт. Скоро сигурно всичко щеше да почне да му се струва топло и уютно.

Вече почваше да чувства крайниците си все по-сковани, а гърдите натежали, когато усети, че мъглите се отдръпват. Не заради него, а заради нещо отпред, което плашеше дори и тях. Той се опита да не мисли какво би могло да е това, отърси се от последните сенки и продължи напред.

Това, което видя пред себе си, беше нищо. Нямаше сенки и мъгли. Нито дори студ и задух. Не можеше да го опише дори и като черна дупка, защото от нея все пак се излъчваше някаква енергия, сила, която да придърпва всичко наоколо в ненаситната паст. А тук нямаше нищо. Спокойна, мрачна празнота, която сякаш подканваше и разпалваше любопитството, напреки разума, приканваше да се приближиш. Отсъствие на реалност, дори и на спомен и намек за нея. Само от близостта на Жътвъря му се стори, че сам изчезва, че се топи и се губи, като бучка захар във вода.

Янтар се огледа и изведнъж видя на десетина метра от себе си ярък проблясък.

-Лу! - извика той и се втурна в нейна посока, внимавайки да не се приближава твърде много до неравните граници на нищото. - Лу!...

Той стигна до нея и припряно, но внимателно я повдигна към себе си. Беше бледа, но изглеждаше невредима и щом я докосна се размърда. Ян не можа да потисне облекчението си , изхлипа и я придърпа в прегръдката си.

-Луи, аз съм. Не съм сторил нищо лошо, наистина. Сега ще се измъкнем, и всичко ще бъде наред, Лу!

Тя се опита да го отблъсне, но Ян се страхуваше да изгуби контакта, искаше да я задържи, да я успокои.

-Ян, зад теб! - успя най-накрая дрезгаво да каже Приносителката. Той я пусна и се обърна рязко назад.

За миг си помисли, че се вижда в огледало и мисълта за това го ужаси. Пред него стоеше човек, приблизително със същия ръст, също така тъмнокос и навлечен с черни дрехи. Но чертите му бяха някак белезникави, изтъркани, все едно отдавна бе забравил как да раздвижва лицевите си мускули. У него имаше нещо сухо и жилаво. За едно обаче нямаше съмнение – пред него стоеше Жътвар.

Изглежда, в крайна сметка, подозренията на Луи не се бяха оказали съвсем неоснователни.

-Мда, тя беше донякъде права – Ян се сепна, не знаейки дали е изрекъл мислите си на глас, дали другият мъж го беше разчел. - Да се съмнява в теб обаче, беше, честно казано, абсурдно. Не че се оплаквам. Улесни ми работата.

-Кой си ти? - Янтар пристъпи настрани, опитвайки се да застане по начин, по който да предпази малката Приносителка едновременно и от другия мъж, и от зеещата празнота.

-Жътвар, естествено.

Ян замалко да попита кой е всъщност, как се казва, но си спомни, че до скоро той сам не смееше да се нарече по какъвто и да било начин. Затова се задоволи с друг въпрос :

-Защо го правиш?

-Ти знаеш отговора – безличният Жътвар тръгна към него и му се прииска да отстъпи, но това би значело да оголи Луи. - Знаеш, защото си като мен. Уморен и студен. Уморен да виждаш и усещаш хиляди изхабени животи да преминават през теб всеки ден, да изпитваш малките им мръсни дрязги и тревоги, покварата, с която е изпълнено ежедневието им. Уморен да им даваш път нататък, докато те избърсват мръсотията си в теб. Да бъдеш като портиер, не, като дворно куче, което стои до вратата, което подритват и презират, комуто хвърлят понякога къшей хляб, но никога не пускат вътре, защото е мръсно и миризливо.

Жътварят протегна ръка към Ян и докосна бузата му. От допира през него премина интензивна топлина по цялото му тяло. Усещането не беше изцяло неприятно, но беше странно и неестествено. Янтар рязко отметна глава, за да спре контакта и безликият се разсмя на жеста му.

-Какво е това място?

-Празнота – обясни му лаконично. - Някои биха го нарекли хаос. Но сам виждаш, че това е точно обратното. Това е хармония. Всичко е идеално на мястото си. Прилепва толкова точно, че дори не забелязваш, че е там. Няма нищо излишно. Нищо грешно. Никакъв парадокс.

-Това е грешно.

-Не, това е според мен най-естественото състояние на нещата – другият Жътвар потри ръце и се усмихна щастливо. - Аз бях някога като теб. Изпълнявах прилежно всичките си задължения, втурвах се напред веднага щом някъде имаше задание за мен и живеех само на чувстното за добре изпълнен дълг. Но, малки мой, с времето това започва да не стига. С времето се научаваш да виждаш суетата и колко безпредметен е животът на всички тези дребнави същества, когато го наблюдаваш през булото на сенките. Един ден отвращението ми преля. Обърнах се, минах зад света, и вместо да продължа да вървя зад кулисите на реалността, както винаги са ни учили, се завъртях и тръгнах назад, към самата сърцевина – точно както ти днес го направи. И открих това.

Той с разпрени ръце показа цялото място, с гордост в гласа и жестовете си, все едно му показваше късче от Рая.

-Открих това парченце хармония. Научих се как да го направя по-силно, разбрах и какво го наранява. Ето това го засилва.

Жътварят бръкна в гънките на дрехата и изкара нещо дълго и остро – дългата фиба на Лулу. За разлика от необработеното парче метал, с което си служеше Ян, оръдието, с което Приносителката си проправяше път, беше много по-изящно. При вида на това, което и принадлежеше, тя се изправи немощно зад него и се хвана за ръката му, за да не падне. А когато Жътварят с небрежен жест го запрати в средата на нищото, тя нададе слаб писък и щеше да се втурне към него, ако Янтар не я беше спрял.

-Тези късчета метал го првят по-силно. Може би защото с тях отваряме пътищата от и към реалността – обясни другият мъж с налудничава усмивка.

Изведнъж Ян осъзна накъде бие той и това знание го прониза като нож.

-Опитваш се да го засилиш достатъчно, за да излезе иззад сенките. Опитваш се да дадеш на Нищото сила, за да премине в реалността.

-Ти си луд – избухна изумена Луи. - Това ще унищожи всичко! Целият свят!

-Целият свят, такъв, какъвто го познаваме – натърти раздразнено Жътварят, и после на лицето му отново се разля плашещото блаженство. - Този мръсен, покварен свят ще си иде, и на негово място ще настъпи идеална хармония. Нищо излишно. Нищо противоречащо си. Малко мое Жътварче, знам, че сега ти още робуваш на всичко, което са ти втълпявали в главата векове наред, затова не те виня. О, даже напротив – ще ти позволя да наблюдаваш с мен този триумф над хаоса! Няма да те нараня, само ми дай оръжието си. Останаха само две – моето и твоето, и после всичко ще бъде наред. Трябва само да премахнем и малката ти приятелка, и наистина всичко ще бъде наред.

-Защо трябваше да ги убиваш?

-Е, ако настояваш, ти можеш да заемеш нейното място – изсумтя лудият, избягвайки въпроса – важното е, че един от вас трябва да умре. В комплект сте твърде опасни. Затова не усложнявай нещата, дете. Крайният резултат ще е един и същ.

Ян направи една крачка напред и бъркна в джоба си, което извика усмивка на лицето на другия Жътвар и накара Луи да нададе тих стон.

-Знаех си, че ще вземеш правилното решение. Ти можеш да разбереш. Ние просто ще дадем на света втори шанс. Тя е виждала само каймака на живота, тя не разбира. Заедно, ще успеем. Добро дете. - Той тръгна към Ян с усмивка и широко разтворени ръце за прегръдка.

Янтар изведнъж се засили, задърпа Луи след себе си, приведе се и нанесе удар право в слънчевия спилт на другия Жътвар. Той се преви от изненада и двамата притичаха покрай него, хванати за ръка. Ян я поведе в широк кръг около пустеещата бездна.

-Защо бягаме в кръг около дупката – изнервено попита Лу, когато успя да си поеме достатъчно въздух.

Спътникът и погледна през рамо, за да види как другият мъж се изправя с полуразгневена, полуразвеселена физиономия.

-Ъъ, виж, имам план, но мисля, че няма да ти хареса.

-Ако той е да направим една пълна обиколка, докато той ни чака на същото място, и пак да се върнем там – не, не ми харесва! Защо не се опиташ да отвориш портал, за да се махнем оттук?

-Не мисля, че ще мога. Не усещам нищо, за което да се захвана. Отдалечили сме се твърде много от нашия свят и празнотата пречи да намеря пътя. - Ян замлъкна за момент, хвана я по-здраво за ръката, но продължи да тича. - Слушай, Лу, можем да се опитаме да избягаме, но честно казано, нямам представа накъде да тръгнем. Той познава това място много по-добре от нас. А ако успеем да избягаме сега, няма гаранция, че той няма да успее да активира това нещо – той кимна в движение към празнотата. - Все още не е добавил собствения си ключ. Ако го направи, според мен и без моя ще превиши критичната маса и ще се задейства.

-И какво предлагаш да правим? - Луи се задъхваше и думите и прозвучаха като хлип.

-Нещо, което едва ли ще ти хареса – прехапа устни Ян. - Има причина той да убие всички Приносители и Жътвари досега. В противен случай не би му било трудно да ги издебне в сенките, да ги нападне и да им отнеме оръжието. А и също нали чу – каза, че представляваме опасност само ако сме двамата заедно. Ако един от нас умре, другият сам по себе си не е заплаха.

-Накъде биеш, Ян? - объркано го попита Приносителката.

-Помниш ли какво ти казах още първия път, когато се срещнахме? Ние сме двете противоположности. Двата края. Двете страни на една монета. Ние сме свързани, но да сме едно нещо едновременно, е грешно. Той твърди, че тази празнина тук е идеално подредена, без нищо излишно. Каза, че е проучил в най-малки подробности кое прави бездната силна, и кое ще я убие. Мисля, че той се страхува, че ако в нея едновременно попаднат Приносител и Жътвар, това ще доведе до парадокс, който ще я накара да колабира навътре, вместо да даде сили да прелее в реалносттта.

-Искаш да се хвърлим вътре – смаяно осъзна Луи. - Искаш да се самоубием.

-Искам е твърде широко понятие в случая – възрази Ян и в следващия момент дръпна рязко момичето за ръката, за да не налетят на другия Жътвар, който изведнъж се беше изпречил пред тях.

-Хайде вече, пиленца, поиграхме си достатъчно. Щом не искате да стане по лесния начин, така да бъде.

Той се стрелна към тях с извадено оръжие – метално парче, подобно на това на Ян, без обособена дръжка, но с остри като бръснач ръбове. Янтар се опита да извади своето, за да парира, но преди да го измъкне, удар се вряза дълбоко в китката му и металният къс изхвърча няколко стъпки настрани. Лудият се спусна към парчето, Ян понечи да го последва, но Луи го хвана за ръката и изсъска:

-Ако грешиш, и умрем за нищо, просто така ще ти вгорча задгробния живот, че това тук ще ти се стори рай.

После двамата полетяха в бездната. Надолу в мрака ги изпрати вик, който дори не приличаше на човешки, изпълнен с изненада, ярост и разочарование.

Не падаха в мрака, защото нямаше гравитация, която да ги влече надолу. Нямаше истински мрак, просто отсъствие на светлина. Може би се движеха, а може би бяха застинали и щяха да останат така за цяла вечност, макар че вечността в случая май нямаше да продължи толкова дълго. Но може би щяха наистина да останат така, две тела, вплетени толкова силно, че бяха като едно; споени в капчица празнота, уловени като мушици в янтар, да останат като отломка и спомен за това, което е било.

Изведнъж светът около тях сякаш започна да се гърчи и извива в предсмъртни болки. Нищото сякаш се пропука и насред празната му безсмислена подредба нахлу Нещо. Двамата души, уловени в окото на бурята, се притиснаха още по силно един към друг, докато всичко продаше в себе си и ги затрупваше с отломки, които не бяха нито енергия, нито материя.

После всичко свърши.

Ян с мъка се изправи на крака. Чувстваше всяко местенце от тялото си натъртено, включително и някои части, които досега не знаеше, че притежава, но беше сигурен, че ако провери, по себе си няма да открие дори драскотинка.

-Добре ли си? - той се наведе, за да помогне на Луи да се надигне.

-Била съм и по-добре – отвърна тя, разтривайки слепоочията си. - Добре, мисля, че засега ти се размина вгорчаването на задгробния живот, но не си мисли, че ще се отървеш леко наяве за всичко, което ми причини.

Жътварят се подсмихна леко, но си замълча.

-Май проработи, да му се не види. Какво всъщност направихме?

Двамата се огледаха наоколо. Нещата не изглеждаха драстично по-различни.Все още се намираха в тъмно и хладно безбрежно пространство. Но празнотата я нямаше, на нейно място път си проправяше позната мъглица, но сега тя не изглеждаше така гъста и тежка. Беше по-лека и рехава, като мъглата рано сутрин, която обещава слънчев ден.

-Мисля, че спасихме света. - обобщи Янтар.

Изведнъж нещо привлече вниманието му, светлинка в мрака и той се отдели от Луи, за да я последва. Сякаш и лъчистото телце го усети и тръгна към него, за да го пресрещне.

Беше душа.

Янтар протегна ръце напред и я остави да кацне в дланите му. Беше съвсем лека, чиста и нежна.

-Това е душата на онзи луд Жътвар. - каза зад него Лулу. - Какво ще правиш с нея? Ще я приемеш в себе си, за да и покажеш пътя?

-Не – Ян поклати глава с разсеяна усмивка и Приносителката го изгледа изненадано.

-Ще го оставиш сам тук?

-Не – той вдигна лице и и се усмихна още по-широко, докато завиваше светлинката с жилетката си – Ще го взема със себе си. Ще отгледам нов Жътвар. Така става. Вече знам.

-Откъде знаеш, че ще стане?

-Просто знам. Довери ми се за това. - за миг озареното му лице помръкна – Моля те, не ме спирай за това. Злото няма да се повтори. Ще стане добър Жътвар. Няма да е самотен. Няма да е отчаян. Ще си има име, което да го пази от сенките.

Няколко секунди Лулу ги гледа замислено, Янтар и светлината в ръцете му, която сякаш придобиваше форма сред гънките на дрехата.

-Е, - вдигна накрая рамене тя. - Мисля, че единственият начин да се убедя, че всичко ще бъде наред, е като следя нещата съвсем, съвсем отблизо. Не си мисли, че така лесно ще се отървеш от мен.

Тя се наведе и вдигна ръбатия ключ на Ян, след което го хвана под свободната ръка.

-Хайде сега вече да се махаме оттук. След всичко това искам повишение на заплатата И почивка.

-Но ние не вземаме заплата, и предвид факта, че сме единствените кадри, не виждам възможности за отпуска в близко бъдеще.

-Мълчи там – тя го шляпна леко по ръката. - Значи трябва да повдигнем тези въпроси пред ръководството. А сега, наистина, да вървим.

Тя прокара острия ръб на метала между сенките и тримата, Жътварят, Приносителката и душата, излязоха навън.