About Me

Моята снимка
Hi there! My name is Nina, a.k.a. as Topcho. I'm a med student from Bulgaria and I like to craft and create, to read and write, and to lose my time in everyway possible :)

Follow by Email

Последователи

Етикети

петък, 22 март 2013 г.

Адаптация, глава 0 (или, да си изпльокам и тук нещата)

Hi! I decided to gather the stories I post around the net in forums and such in one place - this blog of mine. So when you see a huge chunk of text only in Bulgarian - probably this is it. I'm not sure I can write it on my own language, what is left translate it, so sorry for this. Well, actually you're not missing much XD

Реших да си сбера на едно място историйките и писанията, които иначе пльокам из различни форуми и прочее. Реших да започна с любимите си вампита... аз закъде без вампита. И кифли. И силно влияние на конспекти по различни дисциплини. Но най-вече вампита. Yum.

Адаптация



Глава 0: Преследване


Изолда се сниши, а куршум прелетя покрай нея. Що за късмет беше това? За петдесетте години, през които гардовете бяха неотлъчно до нея, нито веднъж не бе имало дори и намек за нападение. Една вечер да реши да се отдели, за да си поеме въздух и атака я връхлетя с все сила. Съдбата имаше ужасно чувство за хумор.
Тя тичаше с мъка през снега, беше бърза, но велурените и ботушки се хлъзгаха, дори и повдигнати, полите на роклята се влачеха и закачаха, а корсетът не и позволяваше да си поеме дъх. Градските улици бяха пусти, нямаше кой да види преследваното момиче. За пръв път през целия и живот, в гърдите на Изолда се надигна паника. Тя имаше горчив, металически вкус, като кръв, но не съвсем. Изолда познаваше отлично вкуса на кръвта, през живота си бе пила предостатъчно. Тя се зачуди дали това беше причината някой сега да иска да пролее нейната.
~~~~~~~~~~

Адриан вървеше из притихналия град с припряна крачка, толкова бързо, колкото заледената настилка позволяваше. А и с недостига на улично осветление наоколо, една по-невнимателна стъпка би осигурила на самонадеяния пешеходец посещение при ортопед. Беше наврял ръце дълбоко в джобовете на палтото, увит с шала, и въпреки това студът го пронизваше чак до мозъка на костите. Бе твърде уморен, за да мисли, и вървеше по инерция, оставяйки краката си по навик да изминат пътя, както стотици пъти преди това.
Беше поел две смени подред в пекарната, отново. Бе почнал работа в 5 сутринта, до 1 следобяд. Тогава, вместо да си тръгне, бе изслушал уврътливите обяснения на шефа си как Марго повикали на среща с директора на училището на сина и, а Анджи била хванала лека настинка, не било удобно да викаме сега Бени, а Адриан си бил така или иначе вече тук, та не можел ли той да поеме вечерната смяна? И след кратка почивка следобед, Адриан безропотно я бе поел.
По принцип Адриан предпочиташе втората смяна. Наричаше я „сладкишената смяна“, защото тогава приготвяха тортите и сладкишите, които трябваше да се напоят със сироп или да прекарат нощта в хладилника да се стегне крема, за разлика от „хлебната смяна“ сутрин. Пекарната, в която той работеше, се гордееше с продукцията си на място, а Адриан знаеше, че приготвеното от него се изкупваше по-бързо от това на останалите. Обикновено това беше достатъчна утеха, но когато вятърът на ъгъла го блъсна и почти го събори, му се прииска да бе имал достатъчно твърдост да откаже.
Поне вече наближаваше съвсем дома си. Той забави крачка до уличната лампа на автобусната спирка и опипа ключовете в джоба си. Още петдесет метра, и щеше да се прибере.
~~
Сблъсъкът дойде съвсем неочаквано. Откъм пресечката от дясната му страна изведнъж изхвърча млада жена, удари се в него и те се строполиха на паважа под формата на объркана маса от крайници и плат. Борейки се да се изправи, Адриан се обърна към жената, готов да и се сопне, но срещна погледа и и застина. Очите и бяха големи и пъстри, с множество златни и зелени капчици, все едно гледаш в калейдоскоп. Това, което му направи сега впечатление обаче, бе неприкритият ужас в тях. „Боже, толкова ли съм я уплашил“ стресна се Адриан. Той имаше.. доста нестандартен вид и се случваше понякога да предизвика такава реакция. Учудващо бе, колко хора си мислеха, че албинизмът е художествена измислица, запазена най-вече за аниме сериалите.
Изведнъж обаче се чу изстрел, лампата над тях се пръсна в облак от стъкла и искри, и Адриан разбра, че заслугата за емоционалното състояние на девойката съвсем не бе негова. Тя скочи на крака, повличайки го със себе си, и започна трескаво да се оглежда наоколо, без да може да реши кой път да поеме.
Въпреки счупването на лампата, на спирката не беше тъмно. Младият мъж бързо идентифицира източника на светлина – един автобус тъкмо спираше на метри от тях. Чуваха се стъпките на тайнствените преследвачи, вече съвсем близо до тях. Без да е сигурен какво точно прави, той хвана младата жена за ръката и я повлече след себе си в автобуса.
Той от своя страна беше празен. Те влязоха през задната врата и Адриан бързо тръгна към тази отпред. В мига, в който двама облечени в черно мъжаги влязоха през задната врата и тръгнаха заплашително към тях, Адриан се шмугна през предната. Щом се озоваха отново на тротоара, той реши да предприеме нещото, струващо му се най-логично в момента. Зад тях автобусът потегли, въпреки извисяващите се в груби псувни гласове на двамата станали по неволя пътници.
- Бягай! - извика Адриан и я повлече след себе си.
Двамата побягнаха, стъпките им отекваха неприлично силно насред зимната тишина. Адриан зави рязко при входа на жилищната си кооперация и с треперещи ръце извади ключовете си. Декемврийската нощ бе учудващо ясна, но луната беше още млада и трябваше да се оправя пипнешком. В момента, в който чу шум от приближаващи крачки, ключът най-сетне се превъртя и двамата хлътнаха вътре. Вратата милостиво се затвори без обичайния трясък, докато те се изкачиха тичешком на стълбищната площадка. Адриан имаше чувството, че разберат ли преследвачите им къде са влезли, никаква ключалка, нито врата или решетка, нямаше да ги спре. Той дръпна жената в най-сенчестия ъгъл, притисна я към себе си и двамата затаиха дъх, заслушани в приближаващия тропот на подковани ботуши.




~~~~~~~~~~
Следва: Глава 1: Неверие

Няма коментари:

Публикуване на коментар