"Адаптация" 2

Глава 2:Адапт

Самият факт, че се събуди до жена, трябваше да подскаже на Адриан, че събитията не са се развили особено добре, и едва ли щяха да се развият в приятна, спокойна насока. Отношенията му с нежния пол като цяло се свеждаха до старанието му да не се унижи тотално пред тях и рядко му оставаха сили да постигне нещо повече. Беше спал върху завивката и през нощта се беше схванал в хладната стая. Опита се да се разкърши и го проряза болка във врата и главата, но това определено не беше махмурлук, от който сякаш мозъкът му се смаляваше до размерите на фъстък и се блъскаше със засилка във всяка от стените на черепната му кутия. Вдигна ръка да засенчи очите си от немощната светлина на зимното утро и удари с лакът жената до себе си. Тя се размърда, погледна сънено към него и... запишя.
Пронизителният и вик накара прозорците да затреперят, а Адриан – да отскочи от леглото, заплитайки се в завивките, и да запознае тила си по-отблизо с нощното шкафче, отколкото би желал. Той също усещаше желание да пищи, но можеше само да отваря и затваря уста като риба.
-Горя, горя, горя!!! - се чуваше сред писъците.
Адриан припряно се отплете от одеялото, се спусна към нея и приклекна. След кратък миг на безуспешна борба, той грабна момичето, и наполовина я издърпа, наполовина изнесе на ръце в тъмния коридор, докато тя продължаваше да размахва ръце, което му донесе изненадващо силен удар в челюстта. Най-накрая я пусна на пода, сграбчи я за раменете и я разтърси може би по-силно, отколкото му се искаше.
-Успокой се, бе, жено! Не гориш! Не гориш! Нищо ти няма!
Все така държейки я за раменете, той я вдигна на крака и я обърна срещу огледалото на стената – Виж!
Адриан също видя. Е, видя не беше точната дума. Видя в огледалото себе си, с врат, покрит със съсирена кръв, с измачкани дрехи и ръце, вдигнати напред сякаш поддържа някого пред себе си. Можеше да усети плътта, която държеше под бухналите ръкави, дългите поли на роклята до краката си, косите току до лицето си, а вдишаше ли, го изпълваше ароматът на скъп парфюм. Но нищо от този колорит не бе отразено в огледалото – там погледът му срещаше само неговата собствена втрещена физиономия, с вик, замръзнал на устните му. Жената бе спряла да крещи, но колкото му се искаше на Адриан да поеме щафетата, нито звук не се отделяше. Може би дневната квота по писъци вече беше запълнена – нищо чудно, имайки предвид децибелите преди малко.
Вампирката бавно повдигаше и въртеше ръцете си, докосваше лицето си с върховете на дългите си пръсти и с изумление се уверяваше, че наистина е невредима. Тя се завъртя с лице към Адриан, който прокарваше длан по шията си; засъхналата кръв оставаше на малки люспици по пръстите му. Във втренчените му в огледалото очи имаше повече шок, отколкото страх. Изведнъж той се сепна, обърна се рязко настани и погледа му привлече съборената на земята възглавница, изцапана в ръждиво от едната страна. Младият мъж се дръпна сковано назад, направи няколко крачки встрани, търсейки стената за опора, и хлътна в отворената врата на банята.

Адриан се наведе над мивката, сграбчвайки ръбовете и за опора. Усещаше тялото си как пулсира с всеки удар на сърцето и осъзна, че усеща не толкова страх, колкото някаква странна нервна превъзбуда. Той побърза да пусне водата, съблече измачканата окървавена риза и я метна настрани, после с настървение започна да се мие. След като поприключи, видя, че положението не е толкова страшно – щом се махна засъхналата кръв, останаха само две малки, почти зараснали точици отстрани на шията. Той се протегна за хавлията и забеляза зад себе си младата жена, застанала в рамката на вратата. Сигурно бе стояла там през цялото време. Не я беше видял в огледалото на банята. Естествено.
-Ъъъ... Изабел?
Тя го гледаше с неразгадаем поглед.
-Казвам се Изолда.
„Упс. Онзи неудобен момент, когато се събудиш до жена, и не можеш да и налучкаш името“
-Съжалявам.
„Защо, за Бога, се извинявам?“
-Няма за какво, аз ти казах, че се казвам Изабел – тя предугади въпроса му – Защото ти се смееше на вампирските имена.
-Съжалявам – измънка пак Адриан, и наистина усети вина. Не обичаше да се подиграва на хората.
Тя пристъпи плахо напред, с протегната ръка, сякаш приближаваше диво зверче. Адриан не понечи да се дръпне.
-Не би трябвало да съществуваш... Такива като теб има само в приказките ни... Не знаех, че изобщо съществуваш...
-Даа, мисля, че вчера уточнихме, че не си чувала за албинизъм. - изфъфли Адриан.
-Не знам какво е албинизъм.
Ръката и стигна бузата му, той усети хладните и нежни пръсти и срещна големите и пъстри очи. И осъзна, че в странния микс от чувства, който го обземаше, когато тя беше наблизо, нямаше, със сигурност вече нямаше страх.
Ти си адапт – продължи Изолда и се усмихна. - Ти си адапт и можеш да ме защитиш от всичко.
На Адриан много му се искаше да е така, макар че изобщо не виждаше как.

~~~~~~~~~~

Адаптите, обясни му набързо тя, бяха онзи вампирски еквивалент на жива вода, онзи вълшебен еликсир, чиято кръв даваше на поелия я вампир удвоена, утроена сила, жизненост и издържливост, лекуваше всяка увреда, адаптираше ги към условията на средата, дори и те да бяха изгарящите иначе слънчеви лъчи. Някои даже казваха, че кръвта на адапта магически се превръщала в любимата кръвна група на пиещия. И естествено, никой не вярваше, че съществуват. Сигурно век бе минал от последния документиран случай.

Но с или без специални адаптационни сили, Изолда се нагаждаше изумително лесно към ситуацията. Докато Адриан успя да вземе един душ, за да отмие останалата кръв, тя отвори всички кутии със зърнени закуски, за да види играчките, успя – на чист късмет и магия – да пусне пералнята и няколко минути да гледа как дрехите се преобръщат вътре; да изгори бялата му готварска униформа с ютията и криво ляво да изглади останалите дрехи. Адриан се върна в стаята и успя да я спре, когато тя, за негов неописуем ужас, се заемаше да глади бельото. Той дръпна ютията от контакта, сграбчи я и я паркира пред малкия си лаптоп. Друго нещо, което бе успял мимоходом да разбере за вампирския свят, освен че сам представлява ходещ деликатес, бе, че технологията не е особено на мода.
Може да се каже, че Адриан също се справяше задоволително. Щом се изкъпа, изгълта една конска доза чисто черно кафе, и побърза да напълни чашата си пак. Втората допълни, след кратко тършуване и липса на нещо по-добро, с остатък от шери за готвене. След това изобщо заряза дребнавите подробности като гореща вода, сипа щедро захар в металното канче нескафе и започна да яде убийствената едно към едно смес с лъжица. Разсеяно беше забъркал тесто за палачинки, тъй като това сякаш бе единственото нещо, което знаеше как да направи правилно и което му се струваше нормално тази сутрин. Беше оставил чинията с полетите с шоколад палачинки до Изолда и се беше заел отново с хрупкавото си кафе, докато наблюдаваше как срещу него смъртоносна вампирка писука весело от щастие, откривайки радостите на компютърната епоха. По-точно клипчета. С котенца. О, божичко.
На Изолда не и отне много време да се ориентира. Съвсем скоро тя откри „Гугъл“ и се забавляваше до премала да пише разни думички и да гледа отговорите. Малко и трябваше и да намери „Youtube” и сега чакаше да се зареди поредният резултат на търсенето за „котенца“. Докато чакаше обаче, нямаше как погледът и да не се отклонява към облегналия се на кухненския плот млад мъж.
Адриан беше зарязал полуизяденото канче кафе и се беше дръпнал до открехнатия прозорец, за да може да запали цигара и да добави никотин към бушуващия в него коктейл от адреналин, кофеин, и бог знае какви хормони. Пушеше рядко, с една кутия можеше да изкара месец, два, че и повече, но събития като скорошните си бяха заслужили цигарата.
Изолда го гледаше и сама не можеше да повярва как предната вечер го бе помислила за един от тях. Да, очите му бяха червени, а белите коси и напомняха на така популярната в последните десетилетия в долния свят мода да избелват като сняг косите си или да носят перуки, които дори и Мария-Антоанета би сметнала за безнадеждно древни. Но в неговия поглед нямаше и помен от жестокия вампирски глад, който превръща очите ти в такива на звяр, от тъмна сласт и мрачни емоции. В неговите очи тя откри притеснение, каквото никога не бе срещала у вампир и... доброта. Да, реши Изолда – доброта.
Липсваше му и вродената грация и перфектна красота. Почти всички вампири, които познаваше, притежаваха тази безупречна красота, без нито един недостатък, който да я опетни, но малцина от тях би нарекла хубави. А Адриан беше хубав, помисли си тя.
Той стоеше, обърнат в полупрофил, за да издишва дима навън. Погледът на Изолда се плъзна по дългите, гъсти мигли на притворените клепачи, по правия нос и малко твърде острите черти на лицето. Чисто бялата коса бе още влажна след банята и съвсем права стигаше малко под ключицата. Имаше тънки устни, и изглежда навик да ги хапе. Раничките на шията почти се бяха затворили. От студения въздух навън кожата му беше настръхнала, и на фона на сивкавата сутрешна светлина виждаше почти прозрачните тънки косъмчета по ръцете. Беше по-скоро жилав, отколкото мускулест, тяло, не тренирано мускулна група по група, а каквото се получава, когато редовно вдигаш тежките кашони с доставки или тичаш всеки ден до работа. Помисли си, че ще е по-лесно да опипаш под тънката му кожа кост, а не мускул и за миг съжали, че не го е огледала по-добре, когато беше гол до кръста в банята. Тази мисъл я смути, но не я спря в огледа и. Проследи го по избелялата, някога сигурно черна, тениска, по тесния ханш и джинсите, чак до късите бели чорапки. Последният факт незнайно защо я развесели и и хареса най-много.
Адриан беше твърде замислен, за да усети изучаващия и поглед, и се стегна изненадано, когато тя изникна пред него. Леко откопчи от ръката му наполовина изпушената цигара и сложи на нейно място в дланта му една златиста круша, като притисна пръстите му около нея. Щеше и се това да беше ябълка, лъскава и алена, защото тогава щеше така да му отива, като огромно скъпоценно бижу. За миг младият мъж сякаш спря да диша и повдигна странния подарък към сърцето си, после отрони сякаш с последния дъх от дробовете си:
-Защо?...
-Не знам – Изолда рядко се безпокоеше да обясни с думи причините за неща, които просто и се виждаха правилни. Но в този момент тя усети нещо да трепти вътре в нея, и ако можеше, щеше да пламне от смущение. - Не си ял нищо днес.
Тя отстъпи бързо от него и тръгна назад, обратно към компютъра.
-Ела да видиш! Нямаш си представа колко много котешки филмчета намерих!!
-Да, казват, че общия брой клипчета за котки в интернет бие този на порно клиповете – каза Адриан колкото да отговори нещо и захапа крушата, за да прикрие собствените си чувства. Плодът бе сладък и сочен, като целувка.
-Какво е порно? - зачуди се Изолда и когато вдигна ръка да го напише на клавиатурата, Адриан с небивала бързина се втурна към нея, кашляйки круша, и я грабна през кръста. Младата жена го погледна учудено и понечи да каже, че трябва да спре да се сепва така, докато има нещо в устата, иначе накрая ще се задави зле.
-Разходка! - изграчи дрезгаво той. - Какво ще кажеш за малка разходка? Не е ли крайно време да видиш града на дневна светлина?
Изолда се сгуши в него и през рамото му загледа процеждащите се слънчеви лъчи, все едно гледаше нещо забранено, но изключително желано.
-Мислиш ли... че може?..
-Защо не? Очевидно не избухваш в пламъци при допир със светлината. А ако преследвачите ти наистина са от твоя вид, няма да могат да излязат денем.
-Значи, разходка! - въодушевено извика тя и бързо се превърна отново в предишната си, изпълнена с ентусиазъм същност.

Следва: Глава 3: Танц

Бележка: Статистиката относно популарността на котешките клипчета е напълно достоверна - Котешки Филм Фест