"Адаптация" 1
Глава 0: Преследване
Бележка: част от писанията се породиха по време на летните сутрешни полузаспали пътувания, докато за малко работех при мама... които минаваха в опасна близост до заводите на "Победа", чиито шоколадово-захарни изпарения те карат да се замислиш дали да не си връзваш лигавничето още щом се качиш в автобуса...
Бележка: част от писанията се породиха по време на летните сутрешни полузаспали пътувания, докато за малко работех при мама... които минаваха в опасна близост до заводите на "Победа", чиито шоколадово-захарни изпарения те карат да се замислиш дали да не си връзваш лигавничето още щом се качиш в автобуса...
Глава 1: Неверие
Изолда
се беше сгушила в ръцете на младия мъж, сърцето и биеше в гръдния кош
както уплашена птичка се блъска в кафеза. Той повдигна ръка и притисна
леко главата и към гърдите си. Тя по-скоро усети, отколкото чу,
по-бавния и равномерен ритъм на сърцето му и вдиша дълбоко странния му
аромат. Това я поуспокои.
Сенките сега бяха техни съюзници, но и врагове. Скрити в тъмния ъгъл, те не се виждаха от вратата, но една погрешна крачка би извадила наяве сенките им на площадката долу. Те от своя страна с трепет наблюдаваха как два силуета профучаха покрай входа без да спират.
Минаха пет, десет минути след като стъпките заглъхнаха и не се върнаха, преди двамата да се отпуснат притръпнали на стълбите и да поемат дълбоко въздух, след като толкова време бяха сдържали дъха си.
Подир още няколко мига прекарани в мрак и тишина, Изолда най-накрая прошепна:
- Не мога да изляза навън.
- Не можеш... - съгласи се спътникът и. След кратко забавяне продължи – Ако искаш... можеш да прекараш нощта у нас.
- Да, моля.. - когато тръгнаха да се изкачват по стълбите, тя настоя – Не включвай лампите.
В пълен мрак се изкачиха до петия етаж и като по чудо не се пребиха в стъпалата. Всъщност Адриан остави тайнствената непозната да го води, тъй като тя изглежда се справяше доста по-добре от него при липсата на светлина. Държаха се за ръце в тъмнината и той усещаше нейната в своята – малка, мека и хладна. Най-накрая той отвори вратата на апартамента си – задобряваше с това отключване на сляпо, трябваше да му се признае - те влязоха вътре и най-сетне включи осветлението. Няколко секунди му трябваха на Адриан да се адаптира към светлината, преди да може да огледа младата жена, на която по такъв абсурден начин се беше оказал спасител. Той се обърна към нея и онемя.
Докато бяха тичали, съзнанието му пътем бе регистрирало странното и облекло, но сега видя, че това не беше просто дълго зимно палто или натруфен вечерен тоалет – тя носеше пищна рокля от тафта и брокат, с волани и фусти, с богата бродерия по полите, наметната отгоре с подплатена с пухкави кожи вълнена наметка; а когато тя я свали и му я подаде, видя, че нагоре роклята продължаваше в корсет, който подчертаваше хм.. всичко, с което природата щедро я бе снабдила. Светло кестенявите и коси падаха на весели букли, всяко от бижутата по нея само по себе си сигурно струваше десет пъти повече от годишната заплата на Адриан, и то преди да му удържат данъци.
Гостенката му се възстановяваше от стреса от скорошните събития почти неприлично бързо, докато Адриан още се бореше да преглътне гледката пред себе си. Тя се оглеждаше с любопитство наоколо и продължи по коридора навътре към стаята. Той бързо метна настрани собствените си палто и обувки и
я последва бързо с нарастващо чувство за срам. Когато влезе, тя сядаше на продънения диван с цялата грация и величие подобаващи за трон. Изглеждаше толкова не на място в неголямата му стая, служеща и за кухня, и за дневна, сред изтърканите мебели, покритата със следи от чаши маса и грозната ламперия, и най-вече до неговото собствено същество, но се усмихваше щастливо, сякаш най-сетне бе намерила мястото си в живота. Може би не изглеждаше, но определено се чувстваше по на място от него. Адриан се бореше да намери езика си, когато тя проговори първа:
-Благодаря ти. Спаси ми живота. Без помощта ти щях да съм загубена.
-Е, чак пък толкова – Адриан смутено и обърна гръб, надявайки се тя да не забележи изчервяването му, и тръгна към малкия кухненски плот. Кого, за Бога, бе поканил вкъщи? Щерката на някой от челните места на списъка във Форбс? - Искаш ли нещо за пиене? Чай, кафе, май има и мляко.
-Кафе би било чудесно, благодаря.
Разсеяно, Адриан пусна вода да се топли и взе две малки пакетчета три-в-едно и игнорира гласчето от ъгъла на съзнанието си, което съвестно се опита да му напомни, че два след полунощ по принцип не е най-доброто време за поредна доза кофеин. Докато преравяше шкафа с надежда да намери две еднакви чаши, чу въодушевения и глас :
- Какви са тези странни прахчета?!
- Ъъъ, кафе, мляко и захар – объркано отвърна той. - Ти как го пиеш?
Със смес от любопитство и подозрение тя разглеждаше едното пакетче.
- Не е възможно, къде са събрали млякото? А кафеените зърна са ей толкова големи - тя показа с пръсти. - Тях първо ги слагаш в мелничка, после ги правиш на прах...
- Ааа, това е инстантно кафе – тази жена проваляше всеки от опитите му да се вземе в ръце – Всичко ти е готово и смесено. Ако искаш, ще ти сваря черно кафе...
- Ооо – с неописуем израз на изненада и ентусиазъм тя отново седна на дивана – не, не, искам да опитам вълшебното прахче!
„Вълшебното прахче“?! Господи, сега го накара да се почувства като наркодилър.
- Ето точно затова знаех, че е крайно време да изляза навън! Не може да продължава с тези закостенели порядки, напредъкът си върви – тя удари с юмруче по другата си длан, преди да поеме чашата с кафе, която и подаде Адриан.
„О, чудесно. Става по-добре. Не само, че поканих за среднощно кафенце преследвана принцеса, но това е и принцеса, досега заточена в кула далеч-далеч. Някъде, където нескафето още не е изобретено, или, по-вероятно, е само за простолюдието“
- Чакай – той се опита за пореден път да събере мислите си, отпи глътка и разтърка основата на носа си – кои бяха тези хора и защо те преследваха?
- О, не знам, - тя разсеяно махна с ръка. Сега, когато конкретната опасност бе отминала, от страха и нямаше и следа – Сигурно се случва от време на време. Затова по принцип ходя с охрана. Но нали ти казах, това не можеше да продължава така. Всичкия този застой и държане в неведение. Расата трябваше да се движи напред, не мислиш ли? - преди Адриан да успее да попита за каква раса става дума, тя бързо продължи – Трябваше да изляза да проверя как стоят нещата. Но тези определено не бяха хора.
Напълно загубен в речта, от която не разбра почти дума, Адриан се хвана за последното изречение:
-Как така не бяха хора? Глупости.
- Сигурно бяха върколаци. Ами че да, кой друг би постъпил така дивашки... Колкото да се намират на работа – нацупи се тя – Развалиха всичко.
- Върколаци? - „Божичко, луда. Как от всички девойки за спасяване ми се падна ненормалната?Е, вярно, че без съмнение беше най-привлекателната луда от тази страна на планетата, но все пак...“ - Не, определено не.
- Защо не? Чуй ме – това не бяха смъртни хора. А пределно известно е, че такива като нас не се нападат едни други. - завърши тя, все едно обясняваше нещо елементарно на дете. - Какво друго остава?
- Такива като нас? Какви такива? Кои са нас? - Адриан отчаяно събираше останките от здравия си разум.
- Нас. Мен и теб.
- И какъв съм според теб, ако мога да попитам?
Очарователната му непозната го изгледа с лека досада, сякаш играта вече и омръзваше и с отговора си окончателно смете гореспоменатите жалки останки разум в боклука:
- Ами вампир, естествено
Адриан буквално усети как очните му ябълки изскачат от орбитите, а ченето висва надолу. „Готик маниячка“ - добави той към списъка „Става все по-хубаво“
- Виж какво, уверявам те, определено не съм, нито вампир, нито върколак, нито каквото и да било
- А тогава защо изглеждаш толкова странно? Изобщо не приличаш на човек даже.
Е, определено никой не можеше да я обвини, че говори политически коректно. Адриан се обърна, остави тежко чашата си на плота и мерна изкривеното си отражение в една висока метална кана. Оттам на погледа му отвърнаха алени очи и мъртвешки бледо лице, оградено от бяла коса.
- Виж, аз съм албинос, ок – отвърна, борейки се с истерията, която много искаше да си проправи път навън. - Никога ли не си чувала за албинизъм?
- Не – поклати глава тя – Харесва ми как звучи. Вкусно ли е?
„Долу“ смъмри той. „Лоша истерия, стой долу“ Адриан понечи да отговори, но пак бе изпреварен:
- Ти миришеш много хубаво.
За пореден път репликата го хвана неподготвен и той вдигна длан в опит да прикрие издайническата червенина и от немай къде закрачи напред-назад. За съжаление малката стая не му даваше много място за действие
- Работя в пекарна. Нека да зарежем цялата вампирска история, какво ще кажеш?
Тя смръщи хубавото си лице
- Не е никаква „вампирска история“. Което е факт, си е факт!
- О, така ли? - ходенето изглежда не помогна и Адриан не съумя да удържи още звяра на истерията – Коя си ти изобщо? Как се казваш? Нека да позная – сигурно е нещо като Лакримоза, или, не знам, кои имена са излезли сега на мода в долния свят? Да ви се намират фенове на Нарциса и Белатрикс? Или предпочитате да залагате на по-описателни заглавия? Какво ще кажеш за „Дете на нощта“ или ти се струва твърде семпло?
- Как смееш да ми се подиграваш! - жената удари с длани масата, от което мебелта изскърца жално – Казвам се Изо... - сепна се тя – Изабел, а вие, драги ми господине, също не благоволихте да се представите!
- Адриан, Адриан Доу на вашите услуги – отвърна той със същия подигравателен тон
- Продължавай да се държиш така и ако трябва ще те ухапя, за да ти докажа! - жената изсъска и за момент на Адриан му се стори, че зъбите и наистина са по-дълги от нормалното, но въпреки това отговори:
- Хапането, скъпа госпожице, не може да мине за доказателство за вампиризъм. В стандартния случай ще те съдят просто за нанасяне на телесни повреди и неприлично държание! - младият мъж спря да крачи и посегна към чашата си с вече изстинало кафе
- Така ли? - жената се изправи и тръгна към него. - Къде е спалнята?
- МОЛЯ? - Адриан се задави и изкашля голямата глътка кафе, която беше поел
- Това достатъчно доказателство ли ще е?
Тя застана пред него с леко разперени встрани ръце и предизвикателен поглед в пъстрите очи. Чу се шум като от мачкане на плат или хартия, който, докато Адриан мигне с очи, премина в пърхане на криле и пред него вече хвърчеше доста голям прилеп. Този звук бе съпроводен от отчетливия трясък на керамична чаша, изтървана на пода. При други условия може би той щеше да успее да регистрира колко красиво е животното, с лъскави черни криле, златиста козинка по коремчето и будни, разумни очи, което в момента не можеше да се твърди за него. Адриан продължаваше да се блещи глупаво, докато избърса кафето от лицето си с ръка и проследи полета на прилепа, който правеше обиколки около лампата и малки лупинги във въздуха. После направи рязък завой и се насочи към единствената друга стая в апартамента – която по презумпция беше спалнята. Замаян, той го последва.
Когато и той влезе в стаята, отново се чу същия звук – този път обаче шумът от криле премина в шумоленето от плат, и в следващия миг Адриан се оказа, за втори път в рамките на по-малко от час, съборен под жена. Все пак, приземяването върху легло имаше своите предимства пред това върху асфалт.Мъчейки се да се овладее, той вдигна поглед нагоре и срещна самодоволните и очи
- Имам известни проблеми с приземяването при обратното превръщане, затова е добре да имам меко място, където да падна.
Адриан кимна, сякаш това твърдение беше абсолютно естествено и понечи да се изправи, но този път странната му гостенка сякаш не бързаше толкова да премине обратно във вертикално положение. В следващия миг той се озова с китки, приковани над главата, а леката тежест на жената върху гърдите му въобще не отговаряше на силата, с която тя държеше ръцете му. Вампирката – макар че все още осмисляше понятието, доказателството го беше убедило – се наведе и зарови лице в сгъвката на шията му. Той усети хладния и дъх, когато тя издиша, а тя, от своя страна, побърза пак да поеме дълбоко въздух.
- Миришеш толкова хубаво – прошепна току до ухото му Изолда, проследявайки с носле пътя на яремната му вена, докато сетивото и отделяше различните нюанси.
Можеше да отдели силния аромат на сладкишите, които бе приготвял цял ден, на сладко тесто и карамелизирана захар. Отдолу усещаше леката миризма на пот, на стрес и дълбока умора. А най-дълбоко намери това, което търсеше, неговата собствена миризма – на дрехи, току що прибрани от простора, ухаещи на слънце и чистота; на прясно окосена трева, нахвърляна на снопи – и отново захар, сладка, топяща се захар, смесен букет от всяко лакомство, някога създадено. Изолда вдъхна още веднъж и усети аромата на страха му – като горчиво, черно кафе. „Кой би могъл да устои на такава комбинация?“ Почти без да я питат, кучешките и зъби се удължиха и тя ги заби в пулсиращата вена на шията под себе си.
Сенките сега бяха техни съюзници, но и врагове. Скрити в тъмния ъгъл, те не се виждаха от вратата, но една погрешна крачка би извадила наяве сенките им на площадката долу. Те от своя страна с трепет наблюдаваха как два силуета профучаха покрай входа без да спират.
Минаха пет, десет минути след като стъпките заглъхнаха и не се върнаха, преди двамата да се отпуснат притръпнали на стълбите и да поемат дълбоко въздух, след като толкова време бяха сдържали дъха си.
Подир още няколко мига прекарани в мрак и тишина, Изолда най-накрая прошепна:
- Не мога да изляза навън.
- Не можеш... - съгласи се спътникът и. След кратко забавяне продължи – Ако искаш... можеш да прекараш нощта у нас.
- Да, моля.. - когато тръгнаха да се изкачват по стълбите, тя настоя – Не включвай лампите.
~~~~~
В пълен мрак се изкачиха до петия етаж и като по чудо не се пребиха в стъпалата. Всъщност Адриан остави тайнствената непозната да го води, тъй като тя изглежда се справяше доста по-добре от него при липсата на светлина. Държаха се за ръце в тъмнината и той усещаше нейната в своята – малка, мека и хладна. Най-накрая той отвори вратата на апартамента си – задобряваше с това отключване на сляпо, трябваше да му се признае - те влязоха вътре и най-сетне включи осветлението. Няколко секунди му трябваха на Адриан да се адаптира към светлината, преди да може да огледа младата жена, на която по такъв абсурден начин се беше оказал спасител. Той се обърна към нея и онемя.
Докато бяха тичали, съзнанието му пътем бе регистрирало странното и облекло, но сега видя, че това не беше просто дълго зимно палто или натруфен вечерен тоалет – тя носеше пищна рокля от тафта и брокат, с волани и фусти, с богата бродерия по полите, наметната отгоре с подплатена с пухкави кожи вълнена наметка; а когато тя я свали и му я подаде, видя, че нагоре роклята продължаваше в корсет, който подчертаваше хм.. всичко, с което природата щедро я бе снабдила. Светло кестенявите и коси падаха на весели букли, всяко от бижутата по нея само по себе си сигурно струваше десет пъти повече от годишната заплата на Адриан, и то преди да му удържат данъци.
Гостенката му се възстановяваше от стреса от скорошните събития почти неприлично бързо, докато Адриан още се бореше да преглътне гледката пред себе си. Тя се оглеждаше с любопитство наоколо и продължи по коридора навътре към стаята. Той бързо метна настрани собствените си палто и обувки и
я последва бързо с нарастващо чувство за срам. Когато влезе, тя сядаше на продънения диван с цялата грация и величие подобаващи за трон. Изглеждаше толкова не на място в неголямата му стая, служеща и за кухня, и за дневна, сред изтърканите мебели, покритата със следи от чаши маса и грозната ламперия, и най-вече до неговото собствено същество, но се усмихваше щастливо, сякаш най-сетне бе намерила мястото си в живота. Може би не изглеждаше, но определено се чувстваше по на място от него. Адриан се бореше да намери езика си, когато тя проговори първа:
-Благодаря ти. Спаси ми живота. Без помощта ти щях да съм загубена.
-Е, чак пък толкова – Адриан смутено и обърна гръб, надявайки се тя да не забележи изчервяването му, и тръгна към малкия кухненски плот. Кого, за Бога, бе поканил вкъщи? Щерката на някой от челните места на списъка във Форбс? - Искаш ли нещо за пиене? Чай, кафе, май има и мляко.
-Кафе би било чудесно, благодаря.
Разсеяно, Адриан пусна вода да се топли и взе две малки пакетчета три-в-едно и игнорира гласчето от ъгъла на съзнанието си, което съвестно се опита да му напомни, че два след полунощ по принцип не е най-доброто време за поредна доза кофеин. Докато преравяше шкафа с надежда да намери две еднакви чаши, чу въодушевения и глас :
- Какви са тези странни прахчета?!
- Ъъъ, кафе, мляко и захар – объркано отвърна той. - Ти как го пиеш?
Със смес от любопитство и подозрение тя разглеждаше едното пакетче.
- Не е възможно, къде са събрали млякото? А кафеените зърна са ей толкова големи - тя показа с пръсти. - Тях първо ги слагаш в мелничка, после ги правиш на прах...
- Ааа, това е инстантно кафе – тази жена проваляше всеки от опитите му да се вземе в ръце – Всичко ти е готово и смесено. Ако искаш, ще ти сваря черно кафе...
- Ооо – с неописуем израз на изненада и ентусиазъм тя отново седна на дивана – не, не, искам да опитам вълшебното прахче!
„Вълшебното прахче“?! Господи, сега го накара да се почувства като наркодилър.
- Ето точно затова знаех, че е крайно време да изляза навън! Не може да продължава с тези закостенели порядки, напредъкът си върви – тя удари с юмруче по другата си длан, преди да поеме чашата с кафе, която и подаде Адриан.
„О, чудесно. Става по-добре. Не само, че поканих за среднощно кафенце преследвана принцеса, но това е и принцеса, досега заточена в кула далеч-далеч. Някъде, където нескафето още не е изобретено, или, по-вероятно, е само за простолюдието“
- Чакай – той се опита за пореден път да събере мислите си, отпи глътка и разтърка основата на носа си – кои бяха тези хора и защо те преследваха?
- О, не знам, - тя разсеяно махна с ръка. Сега, когато конкретната опасност бе отминала, от страха и нямаше и следа – Сигурно се случва от време на време. Затова по принцип ходя с охрана. Но нали ти казах, това не можеше да продължава така. Всичкия този застой и държане в неведение. Расата трябваше да се движи напред, не мислиш ли? - преди Адриан да успее да попита за каква раса става дума, тя бързо продължи – Трябваше да изляза да проверя как стоят нещата. Но тези определено не бяха хора.
Напълно загубен в речта, от която не разбра почти дума, Адриан се хвана за последното изречение:
-Как така не бяха хора? Глупости.
- Сигурно бяха върколаци. Ами че да, кой друг би постъпил така дивашки... Колкото да се намират на работа – нацупи се тя – Развалиха всичко.
- Върколаци? - „Божичко, луда. Как от всички девойки за спасяване ми се падна ненормалната?Е, вярно, че без съмнение беше най-привлекателната луда от тази страна на планетата, но все пак...“ - Не, определено не.
- Защо не? Чуй ме – това не бяха смъртни хора. А пределно известно е, че такива като нас не се нападат едни други. - завърши тя, все едно обясняваше нещо елементарно на дете. - Какво друго остава?
- Такива като нас? Какви такива? Кои са нас? - Адриан отчаяно събираше останките от здравия си разум.
- Нас. Мен и теб.
- И какъв съм според теб, ако мога да попитам?
Очарователната му непозната го изгледа с лека досада, сякаш играта вече и омръзваше и с отговора си окончателно смете гореспоменатите жалки останки разум в боклука:
- Ами вампир, естествено
Адриан буквално усети как очните му ябълки изскачат от орбитите, а ченето висва надолу. „Готик маниячка“ - добави той към списъка „Става все по-хубаво“
- Виж какво, уверявам те, определено не съм, нито вампир, нито върколак, нито каквото и да било
- А тогава защо изглеждаш толкова странно? Изобщо не приличаш на човек даже.
Е, определено никой не можеше да я обвини, че говори политически коректно. Адриан се обърна, остави тежко чашата си на плота и мерна изкривеното си отражение в една висока метална кана. Оттам на погледа му отвърнаха алени очи и мъртвешки бледо лице, оградено от бяла коса.
- Виж, аз съм албинос, ок – отвърна, борейки се с истерията, която много искаше да си проправи път навън. - Никога ли не си чувала за албинизъм?
- Не – поклати глава тя – Харесва ми как звучи. Вкусно ли е?
„Долу“ смъмри той. „Лоша истерия, стой долу“ Адриан понечи да отговори, но пак бе изпреварен:
- Ти миришеш много хубаво.
За пореден път репликата го хвана неподготвен и той вдигна длан в опит да прикрие издайническата червенина и от немай къде закрачи напред-назад. За съжаление малката стая не му даваше много място за действие
- Работя в пекарна. Нека да зарежем цялата вампирска история, какво ще кажеш?
Тя смръщи хубавото си лице
- Не е никаква „вампирска история“. Което е факт, си е факт!
- О, така ли? - ходенето изглежда не помогна и Адриан не съумя да удържи още звяра на истерията – Коя си ти изобщо? Как се казваш? Нека да позная – сигурно е нещо като Лакримоза, или, не знам, кои имена са излезли сега на мода в долния свят? Да ви се намират фенове на Нарциса и Белатрикс? Или предпочитате да залагате на по-описателни заглавия? Какво ще кажеш за „Дете на нощта“ или ти се струва твърде семпло?
- Как смееш да ми се подиграваш! - жената удари с длани масата, от което мебелта изскърца жално – Казвам се Изо... - сепна се тя – Изабел, а вие, драги ми господине, също не благоволихте да се представите!
- Адриан, Адриан Доу на вашите услуги – отвърна той със същия подигравателен тон
- Продължавай да се държиш така и ако трябва ще те ухапя, за да ти докажа! - жената изсъска и за момент на Адриан му се стори, че зъбите и наистина са по-дълги от нормалното, но въпреки това отговори:
- Хапането, скъпа госпожице, не може да мине за доказателство за вампиризъм. В стандартния случай ще те съдят просто за нанасяне на телесни повреди и неприлично държание! - младият мъж спря да крачи и посегна към чашата си с вече изстинало кафе
- Така ли? - жената се изправи и тръгна към него. - Къде е спалнята?
- МОЛЯ? - Адриан се задави и изкашля голямата глътка кафе, която беше поел
- Това достатъчно доказателство ли ще е?
Тя застана пред него с леко разперени встрани ръце и предизвикателен поглед в пъстрите очи. Чу се шум като от мачкане на плат или хартия, който, докато Адриан мигне с очи, премина в пърхане на криле и пред него вече хвърчеше доста голям прилеп. Този звук бе съпроводен от отчетливия трясък на керамична чаша, изтървана на пода. При други условия може би той щеше да успее да регистрира колко красиво е животното, с лъскави черни криле, златиста козинка по коремчето и будни, разумни очи, което в момента не можеше да се твърди за него. Адриан продължаваше да се блещи глупаво, докато избърса кафето от лицето си с ръка и проследи полета на прилепа, който правеше обиколки около лампата и малки лупинги във въздуха. После направи рязък завой и се насочи към единствената друга стая в апартамента – която по презумпция беше спалнята. Замаян, той го последва.
Когато и той влезе в стаята, отново се чу същия звук – този път обаче шумът от криле премина в шумоленето от плат, и в следващия миг Адриан се оказа, за втори път в рамките на по-малко от час, съборен под жена. Все пак, приземяването върху легло имаше своите предимства пред това върху асфалт.Мъчейки се да се овладее, той вдигна поглед нагоре и срещна самодоволните и очи
- Имам известни проблеми с приземяването при обратното превръщане, затова е добре да имам меко място, където да падна.
Адриан кимна, сякаш това твърдение беше абсолютно естествено и понечи да се изправи, но този път странната му гостенка сякаш не бързаше толкова да премине обратно във вертикално положение. В следващия миг той се озова с китки, приковани над главата, а леката тежест на жената върху гърдите му въобще не отговаряше на силата, с която тя държеше ръцете му. Вампирката – макар че все още осмисляше понятието, доказателството го беше убедило – се наведе и зарови лице в сгъвката на шията му. Той усети хладния и дъх, когато тя издиша, а тя, от своя страна, побърза пак да поеме дълбоко въздух.
- Миришеш толкова хубаво – прошепна току до ухото му Изолда, проследявайки с носле пътя на яремната му вена, докато сетивото и отделяше различните нюанси.
Можеше да отдели силния аромат на сладкишите, които бе приготвял цял ден, на сладко тесто и карамелизирана захар. Отдолу усещаше леката миризма на пот, на стрес и дълбока умора. А най-дълбоко намери това, което търсеше, неговата собствена миризма – на дрехи, току що прибрани от простора, ухаещи на слънце и чистота; на прясно окосена трева, нахвърляна на снопи – и отново захар, сладка, топяща се захар, смесен букет от всяко лакомство, някога създадено. Изолда вдъхна още веднъж и усети аромата на страха му – като горчиво, черно кафе. „Кой би могъл да устои на такава комбинация?“ Почти без да я питат, кучешките и зъби се удължиха и тя ги заби в пулсиращата вена на шията под себе си.
~~~~~~~~~~
Следва: Глава 2: Адапт
Следва: Глава 2: Адапт
Коментари
Публикуване на коментар