Дългът на сърцето

Това беше написано за конкурс на The crazy admins с ключова дума "уреден брак", което ме хвърли първоначално в оркестрината, но в крайна сметка реших да се пробвам. Въпреки че познанията ми *кхъм*по история са основани главно на литературни произведения (добре, че са Александър Дюма и Хенрик Сенкевич!), можеше и по-зле да излезе. Заглавието ми вдига кръвната захар щом го погледна, така че ако някой има не толкова хипергликемични предложения.... По условие на конкурса, разказът трябваше да е 7 страници - пролог и самото тяло на текста... но не беше упоменат шрифт. На шрифт 12 излезе 11 страници, но аз пратих файл от 7 страници - муахахахха >:D

 

Дългът на сърцето

>Пролог:<

Времето беше мрачно и тежко, в пълно съответствие с настроенията на Натаниел. Но, разсъди логично той, не би било правилно да построява такава връзка – ако времето отговаряше  винаги на настроенията му, то дъжд сигурно щеше да вали 365 дни в годината. А дори на мъглива Англия понякога и се случваха слънчеви дни.

Той отстъпи смръщен от прозореца, мина зад бюрото и хвърли недопушената си цигара. Няколко люспици пепел хвръкнаха към документацията и той побърза да ги махне с пръст, за да не пламне нещо. Палецът му остави сивкава следа насред текста.

„Скъпо момче,

или скъпи сине, бих искал да кажа, защото винаги съм имал баща ти за по-близък от кръвен брат, и никого другиго на света по-горещо не бих искал да нарека свой син. Но ако четеш тези редове, то ясно е, че съдбата е отредила да не мога лично да ти предам своето най-голямо съкровище и да те приема в семейството като родно дете. Щом е така, знам, че в последните си минути съм съжалил само за едно нещо в живота си – че с присъща бащинска ревност отлагах да се разделя с дъщеря си и да я предам в ръцете на друг мъж. Макар че никога у мен не е имало и капка съмнение, че по-достоен от теб няма, убеден бях в това от момента, в който малкият ми ангел се роди и със скъпия ти баща за пръв път ви събрахме заедно, а събитията от последните години и славата, която си изгради, ден след ден го подвърждаваха. Вярвам, че ще простиш тази слабост, така присъща на стария човек – да упорства и да не дава път на младите. Тя, а и навярно събитията, придружили оттеглянето ми от този свят, може и да хвърлят сянка на мъка и тревога върху деня на вашия съюз, който би трябвало за вас да е изпълнен само с радост. Но вярата ми в теб е непоклатима, вярата в силите ти да пребориш всяка житейска трудност, да предпазиш моя ангел и да изтриеш от лицето й следите от сълзите, пролети по загубата на баща й. Надявам се, веднага след получаването на това писмо, да пристъпиш към изпълнение на съюза, който двамата с баща ти планирахме от години, защото сърцето ми се къса при мисълта, че моето момиче може да прекара и ден без някой да бди над него.

                Прегръщам те и те целувам, сине мой.

                                                                              Артър Уикъм, Лондон, 1882“

                Цялото писмо бе пропито с толкова вяра и любов, и все пак Натаниел имаше чувството, че чете смъртна присъда; сякаш в стомаха му бе забит нож и с всяка дума някой злостно завърташе острието и го караше да се гърчи в болки. На вратата се почука.

- Влез! – излая Натаниел

~~~~

- О, скъпа Южени, как можеш да запазваш това ледено спокойствие! – възкликна отчаяно Наталия Уикъм и вдигна ръце, при което кълбото прежда, което държеше за приятелката си, отхвърча настрани.

                Южени го притисна с пантофка да не се търкаля, бързо доплете реда си и го вдигна в скута си. От ръцете и продължаваше да пада дантела, изплетена с невиждана скорост.

- Спокойствието е относително, скъпа моя. А и неведнъж съм ти казвала, че намирам за безсмислени терзанията относно неща, които не са в нашата власт. Това само затормозява ума и слага тежест на сърцето.

                Наталия изстена и се отпусна назад на тапицираните седалки на каретата. Южени въздъхна. Тя бе преподавателка на Натали, нейна наставница  и компаньонка, но през последните 5 години, прекарани заедно, те се бяха превърнали в сърдечни приятелки. Шестте години разлика във възрастта и рязкото несъотвествие на характерите не бяха станали пречка, нито разминаването в социалния статус. Сега обаче трезвомислещата Южени съвсем не знаеше как да снеме тревогите на пламенната си приятелка. Пък и трудно и беше да се постави на нейно място – не тя изведнъж се беше оказала не само сгодена, но и на броени седмици от сватба. Тя отпусна плетивото си, мина на отсрещната седалка до Наталия и взе ръцете и в своите.

- Не се терзай, mapetite. Все пак можеше и да е по-зле – представи си да беше някой, когото никога преди не си виждала в живота си! Пък и аз, и ти познавахме добре баща ти – той едва ли би сгрешил в преценката си.

- Но аз съм го виждала последно преди десет години на погребението на баща му. Стори ми се мрачен и висок.

                Лесно е за седемгодишно момиченце да отсъди млад мъж като висок, и  като мрачен, особено на погребение, прецени Южени, така че това не и даде много информация.

- Как се казваше той отново, мила?

- Ами – Натали хвърли поглед на писмото до себе си – Натаниел Реджиналд Уилоу Харгрейв. Бащите ни нарочно са ни кръстили еднакво. Натаниел и Наталия.

- О – Южени хвърли поглед да види как бяха изписани имената. Haregrave. Willow. Hare като див заек, grave като гроб… Южени се подсмихна мислено и заговори сериозно.

- Сега ще те разсея с една история.. Имало едно време едно зайче, което живеело под една върба, надвиснала над стара гробница…

                Наталия веднага схвана шегата и смехът й изригна, ясен като бистър извор. Южени беше доволна, че е успяла да развесели приятелката си и двете прекараха остатъка от пътуването си, обсъждайки херцог Гробовно Зайче.

>Глава<

                Каретата спря рязко и кочияшът скочи от капрата, за да отвори вратата на дамите. Натали, уморена от дългото пътуване, побърза да излезе, при което обувката й закачи кълбото прежда и то полетя напред. Стресната от непредвидената пречка в краката си, тя щеше да го последва, но момент преди падението й силно рамо я пресрещна и й даде опора. Наталия стъпи здраво на земята и възстанови равновесието си – или поне физическото такова. Изведнъж усети голяма трудност да се отдели от тялото, облечено в тъмнозелен туид, но едновременно с това й беше невъзможно нито да погледне нагоре към притежателя му, нито да отстъпи назад. Спасителят й, от своя страна, също не сваляше ръка от рамото й. От вцепенението я извади ясният, както винаги сериозен глас на Южени:

- Вие сте сър Натаниел Харгрейв, предполагам?

- О, не – младият мъж леко се дръпна от Наталия и тя изстена вътрешно от загубата на близостта, но се възрадва от възможността да го огледа. За разлика от приятелката си тя нито за миг не се бе заблудила, и при вида на кестенявите къдри и зелените очи, които срещнаха нейните, се убеди напълно, че не годеникът и стои пред нея.

- Харгрейв помоли да го извиня, задето непредвидено забавяне го лишава от възможността да ви посрещне и се надява не след дълго да може лично да предаде извиненията си. Казвам се Джонатан Гарнет.

- Изглежда, сте негов близък приятел, щом ви е натоварил с такава задача – „и щом се обръщате към него така фамилиарно“, сухо каза Южени и Джонатан се изчерви, усетил намека й. Тя го пренебрегна – Сигурна съм, знаете, това е госпожица Наталия Уикъм. Аз съм нейна придружителка и наставница, докато обстоятелствата го налагат – се представи тя с кратък реверанс. – Мадмоазел Лагард.

-А също така и скъпа приятелка, не го забравяйте! – добави Натали. Гарнет се прокашля.

- Ако дамите благоволят да ме последват в салона, където скоро към нас ще се присъедини и домакинът?

                Южени хвърли поглед към вътрешността на каретата, където шеметното излизане на Натали бе съборило кошницата и с шивашки принаделности, и всички те се валяха по пода. С глас, натежал от терзания, тя каза:

- Ще поверя Натали на вас, млади господине, но само докато оправя тази бъркотия и надзирая свалянето на багажа ни. След това ще се присъединя към вас.

                Джонатан Гарнет само кимна и поведе към къщата госпожица Уикъм.

                Натаниел хвърчеше насам-натам, бесен на самия себе си. Потънал в самосъжаление, той беше пропуснал идването на каретата и се беше усетил чак когато Джон дойде да му съобщи.  Той бързо натири горкия си приятел да посрещне гостенките, докато припряно се опитваше да се облече и приведе в приличен вид. Сега тъкмо летеше надолу по стълбището, навличайки пътем сакото си, когато усети как ръкавът му се закача. Подръпването бе придружено от силния шум на съдиращ се плат. Той се завъртя заради инерцията и избухна в порой от неконктролируеми и сочни псувни.

- Сър Натаниел Реджиналд Уилоу Харгрейв! – това не беше въпрос, осъзна Натаниел, когато се обърна по посока на страховития глас,а обвинение.

                В подножието на стълбището стоеше жена. На светлината от полуотворената входна врата се виждаше само силуетът и, висок и тънък, но когато се приближи, Нат видя, че има строго изражение, дръпната назад в жесток кок кехлибарена коса и златни очи, които хвърляха искри.

- Следете за езика си, ваша светлост!

- Повечето благородни дами не биха разбрали и дума от словоизлиянията ми – атакува той. За бога, не трябваше ли кафявите очи да излъчват топлина? Строгата кройка на роклята също не предразполагаше особено, но изведнъж у Натаниел се зароди смътно желание да разкопчае горните копчета, които закопчаваха яката чак до брадичката. Той, естествено, потисна всякакъв род подобни мисли, за което помогна и фактът, че жената носеше кошница с шивашки принадлежности, от която стърчаха 40 сантиметрови игли за плетене. Здравият разум му диктуваше да не ядосва жена, въоръжена с половинметрово остро парче метал, което очевидно няма да се поколебае да използва.

- Голяма част от дамите биха ви разбрали, но само малка част са способни да ви отговорят, и да ви поставят на място, макар и с много по-литературен език и граматика. Не ме карайте да ви показвам към коя група спадам. – контрира го непобедимата му съперничка и го остави с отворена уста и още по-широко отворени очи.

                Доволна от победата си, жената го приближи и огледа пораженията по сакото.

- Хм, това няма да го бъде, поне не и за тази вечер. Ще трябва да се представите на  госпожица Натали по жилетка. Поне кройката не е лоша – отбеляза тя, докато сръчно оправяше връзката му. – Аз, апропо, съм мадмоазел Лагард, придружителка на госпожица Уикъм.

- Мадмоазел Лагард.. – отрони Натаниел със стегнато гърло, и то не заради сложния възел на шалчето.

-Г отово. – Южени се отдръпна крачка да огледа творението си. Нат понечи да каже нещо, но изведнъж получи две леки плесници едновременно по двете бузи. – Малко руменец няма да ви е излишен. Сега вървете!

                Натаниел тръгна, чувствайки се не като херцог и благородник, нито като капитан и военен, а по-скоро като коза, припкаща пред пъдаря.

                За свой срам, Натали трябваше да признае, че си прекарваше прекрасно в компанията на Джонатан. Скоро тя разбра, че той е лейтенант, формално под командването на Харгрейв, но отношенията им бяха другарски. По молба на Натаниел той се бе завърнал в Англия заедно с него, и сега отсядаше в къщата му в града.

- Сигурно последните месеци са били ужасни за вас, без да има на кого да се осланяте – говореше Гарнет с искрено съпричастие . – За съжаление, съобщението ви получихме чак след завърщането на експедицията ни в Порт Саид. Докато бяхме във вътрешността на континента, комуникациите ни бяха много ограничени.

- Може би така е по-добре – даде ми време да се успокоя и да се приведа във вид. – въпреки темите на разговора, задягащи кончината на баща и, Наталия не можеше да потисне пърхането, което изпълваше тялото и сякаш скоро щеше да я понесе към тавана. – Но вие тъкмо се канехте да ми кажете как сте се запознали с капитан Харгрейв.

- О, ами, след битката за Суецкия канал при Тел ел-Кебир..

- Където вие навярно сте го спасили! – плясна с ръце въодушевено Натали.

- Ще ви разочаровам – леко смутен поклати глава Джонатан. – Тъкмо напротив – аз му дължа живота си. След битката заболях от малария. Аз бях просто негов подчинен, и нищо повече, но той препуска 60 километра до най-близкия медицински пункт, за да намери хинин. Не ми дължеше нищо, а рискува живота си да тръгне в нощта, пълна с дезертьори, с остатъци от противниковите сили и бог знае какви зверове, само защото, както той каза „веднъж битката свършила, не искам да губя повече нито един човек, не дадох куршумите да посекат ротата ми, камо ли ще позволя на един комар!“ – Джон се усмихна леко при спомена.

                Наталия го гледаше с полуотворени устни и блеснали очи, и на Джонатан му се стори, че е сторил нещо много правилно, макар че представа нямаше какво. Сигурно бе, че е помогнал да се изгради образа на приятеля му в очите и, който бе и, припомни си той, и неин годеник. При тази мисъл следващите думи заседнаха болезнено в гърлото му.

                Беседата им бе прекъсната от Натаниел, който с гръм и трясък влетя в салона. Той кимна отсечено на Джон и на Наталия. След него с малки, плавни крачки и изправени ръмене и гръб вървеше Южени. Натали се подготви да му подаде ръка, но той не тръгна към нея.

-Виждам, че си сетил да предложиш нещо освежително на дамата – отбеляза господарят на къщата. – Позволете да последвам примера ви.

                С няколко широки крачки Натаниел стигна масата с гарафата със скоч и си наля няколко пръста. Не му пукаше дали го гледат – или всъщност му пукаше, съвсем малко. В противен случай просто би надигнал бутилката. Бог му бе свидетел, че се нуждаеше от подкрепата.

 През следващите няколко дни Натаниел бе принуден да признае дори и пред себе си, че се държи като пълен дръвник. Опита се да се убеди, че просто му е трудно да се аклиматизира. След Тел ел-Кебир и обявяването на Суецкия канал за собственост на короната се беше върнал в Англия, колкото да нагледа имотите, и след това бе побързал да се върне в Порт Саид. Следващите две години прекара, наглеждайки ремонтните работи от Суец до Порт Саид и организирайки охранителните конвои за британските експедиции и християнски мисии, в които сам взимаше участие с голямо удоволствие. С експедициите се спускаха на север, чак до склоновете на Килиманджаро. И изведнъж се бе оказал обратно в Англия, където вместо „бвана“ го наричаха сър, където носните кърпи и възлите на шалчетата се диктуваха от модата, и където не можеше да спре сплетните зад гърба си. Затова и бе помъкнал Гарнет със себе си. „Без теб нямам граница. – му беше казал той още преди две години. – Стой винаги до мен, защото без теб губя ориентир кое е добро и кое не, кое допустимо според нормата и кое не. За мен ти си като маяк на разума.“ Ако не беше Джон, сигурно Нат би изпаднал в истерия при новината за уредения си брак. Да, той знаеше за същуствеването на уговорката, но за него тя бе чисто фиктивна. Бе твърдо убеден, че младата госпожица Уикъм лесно ще се влюби и ще се омъжи по любов за някой друг – а и милионите, които притежаваше от наследството на майка си и търговската компания на баща си още повече привличаха потенциалните ухажори. Но при настоящата ситуация Натаниел просто не знаеше какво да стори.

                Не виждаше път за бягство, но се възползваше от възможността да отлага. Наталия Уикъм се беше променила забележително малко, и все още много напомняше малкия наивен русокос ангел, който бе видял на погребението на баща си. Друго нещо също бе останало същото – способността и да се потапя напълно в едно занимание и да игнорира всичко останало. Затова Нат без никакви угризения я остави на грижите на Гарнет. Постепенно у него започна да се заражда план, перфектен от начало до край, единствената пречка за който беше проклетата мадмоазел Лагард.

                Натаниел Харгрейв не беше нито сляп, нито глупав, макар и непохватен в социалното общуване, и нямаше как да не забележи естественото привличане между най-добрия си приятел и младата Натали още от първия момент в салона, когато бяха наклонили къдрокоси глави един към друг. Двамата несъзнателно търсеха компанията си, и макар че Нат беше повече от щастлив да им я осигури, не можеше просто да тръсне годеницата си в ръцете на Джон. Гарнет от своя страна едва ли би предприел каквото и да е – беше му верен като куче, а и освен войнишката заплата не притежаваше нито пени – от своите родители бе наследил само дългове и една празна титла.  Горкият Джон дълбоко в себе си вярваше, че Нат го протектира и държи до себе си от жалост, без да осъзнава болезнената нужда на приятеля си от него. Фактът, че Наталия Уикъм притежаваше достатъчно пари да купи целия Порт Саид, и пак да й останат за по няколко имения в Англия и Франция, изобщо не улесняваше ситуацията, а правеше удара върху гордостта на младия лейтенант още по-болезнен. И все пак Натаниел вярваше, че с много намеци и деликатно побутване оттук и оттам нещата можеха да се уредят. Само ако не беше проклетата мадмоазел.  Нат скръцна със зъби. Като стожер на добродетелта и разума, мадмоазел Лагард беше винаги до полите на Натали, проваляйки всеки от внимателно режисираните планове на Харгрейв.

                Натаниел се хвана, че се промъква  в собствената си къща като крадец и се оглежда по ъглите за гореспоменатата дама. Но и пред себе си не можеше да отговори дали я търси или избягва. Жената беше изключително интелигетна, имаше отговор за всичко, и сухо чувство за хумор, доста подобно на това на Харгрейв. Трябва да е хумор – убеждаваше се Нат, макар никога да не можеше да различи кога тя се шегува – поне когато учтиво го беше помолила,  ако е възможно, да си затвори устата, тъй като става течение и я е страх да не настине. Знаеше само, че мадмоазел Лагард с уверена крачка танцува по опънатите му нерви и го кара да се чувства приблизително както когато Джон беше болен от малария – непрекъснато оглеждайки се стреснато при най-малкия шум за поредния вредоносен комар, без да знае дали е обсебен от превъзбуда или от треска. Каквото и да беше, не му даваше мира, и изпълваше нощите му със странни видения на госпожицата, на фона на африкански папрати и палми, с коси един тон по-изсветлели, а кожа – потъмняла от слънцето, с няколко лунички, избили по бузите и носа. Тези призраци насън и наяве не се отразяваха никак добре на нервната му натура.

                Когато в четвъртък вечерта мадмоазел Лагард се оттегли рано в стаята си, оплаквайки се от лека простуда, Натаниел не на шега за миг се уплаши, че е настинала заради постоянното му зяпане. След като отхвърли тези съмнения обаче, осъзна, че съдбата му предлага златен шанс – и прекара целия следващ ден мило убеждавайки я да остане вечерта у дома и да си почине, вместо да придружи Натали на бала у лейди Феър. Мадмоазел Лагард го гледаше подозрително, а на Нат му беше по принцип трудно да разговаря мило – обикновено, когато разговаряше, бе всичко друго, но не и мил, а в редките случаи когато можеше да мине за мил, не разговаряше. В крайна сметка обаче сполучи, и му остана само да острани себе си от картинката. Опитът му да падне по стълбите и да си навехне глезена бе грубо осуетен от иконома, и накрая Харгрейв се наложи само да предложи настойчиво услугите си да разведрява болната си гостенка. Той не пожела да остави Натали да се лиши от бал по време на първия си сезон в Лондон, а тя и Джон, макар че го изгледаха с подчертано подозрение, така и не възразиха. Натаниел и Южени вечеряха рано, и той тъкмо имаше намерение да се оттегли в покоите си, за да се почерпи за усепшно реализирания план, когато тя лаконично му напомни за даденото обещание да й прави компания през вечерта.

                И така, сега Натаниел Харгрейв се въртеше неудобно в едно от креслата в библиотеката, разгръщаше безцелно романа в ръцете си и се чудеше кога се е продънил в този кръг на ада. Срещу него мадмоазел Лагард бързо и сръчно бродираше. Нат забеляза изписано името й на шевния несесер и го осени прозрението, че така и не беше научил малкото й име. Той проточи врат по не особено елегантен начин и се опита да го прочете, обърнатото наопаки. „Ю-джи-ни-я“…

- Всъщност, чете се Южени, милорд.

                Хванат на местопрестъплението, той се дръпна стреснато.

- Толкова ли бях очевиден?

- Имате интересен маниер да четете наум, позволяващ дори и на лаик да чете по устните ви.

                Натаниел се намръщи смутено, но опита името на езика си, и му хареса:

- Южени. – изрече, дори без да се усети, на глас.

- Да, милорд?

- Чудех се – опита се да замаже положението той – как сте се събрали заедно с Натали? Тя е твърде голяма вече за гувернантка, а вие – твърде млада за наставница.

- Аз съм.. soх chaperone, нейна придружителка. Освен това й помагам с френския, литературата, пианото. Преди с това се занимаваше майка ми. Французойка съм наполовина – баща ми е от Марсилия и там неговата търговска къща дълги години беше сътрудник на мосю Уикъм. Но в една нещастна година той загуби всичките си кораби, не можа да погаси полиците си, и всичко свърши с банкрут за къщата и сърдечен удар за него. Мосю Уикъм беше така добър да откупи дълговете и да се погрижи за нас.

- Дългове и обязяности. – изсумтя тихо Харгрейв.

- Нима намеквате, че присъствието ми е в тежест за госпожица Уикъм?  – повдигна вежди Южени.

- Не, не, не – стреснато скочи на крака Нат. – Нищо подобно, по-скоро визирах собственото си положение.

- В такъв случай, нима намирате Натали за недостойна партия за вас?

- За Бога, госпожице, човек не може да излезе на глава с вас! – вдигна отчаяно ръце той. Южени се засмя тихо и звукът изпрати тръпки по целия му гръбнак.

- О, mon capitainе, ако през живота си сте срещали жена, която може да победите в спор, то това е било не жена, а дете.

- И още веднъж сте права.

                Натаниел се отпусна за миг, но бързо се стегна отново – Южени оставяше настрани ръкоделието и се изправяше.  Той направи няколко крачки към масичката, за да създаде разстояние между себе си и нея и взе две чаши.

- Обичате ли портвайн?

- Някои биха казали, че е проява на лош вкус да предложите на французойка португалско вино, но аз винаги съм имала предпочитание към сладостта и скритата силата на портвайна, особено сравнени с блясъка на шампанското. Пък и повечето хора смятат, че у мен има твърде малко френски темперамент.

- Тогава наздраве – подаде й той чаша. – За сладкото вино.

- За виното – тя отпи и седна на канапето, а Нат не сваляше поглед от нея над чашата си, чудейки се чия сладост го опива повече. Той се приближи и седна до нея, но мигом съжали за решението си – може би бе само въображението му, но, така притиснати в тесния диван,  усещаше топлината на тялото й през роклята до бедрото си. Той призова целия си самоконтрол, за да отпусне пръстите си, стиснали до побеляване кристалната чаша, преди да я счупят.

- Надявам се, не съм ви обидила по някакъв начин чрез моите коментари.

- Съвсем не. Пък и не се заблуждавайте, че не знам, че идеята за херцог Гробовно зайче е ваша – добави безстрастно той. – Знаете ли, в добрите стари дни над „а“-то е имало трема, която да ограничава подобен род гаври с името и произношението.

- О! – за свое най-голямо удоволствие, Нат забеляза лека червенина да пропълзява по страните на Южени. – Опитвах се да успокоя горката Натали. Тя намира компанията ви за леко смущаваща, докато аз, напротив, за изключително успокояваща.

- Успокояваща?! – това определено не беше честно, особено предвид действието, което тя имаше върху него. То трудно би могло да се класифицира като успокоително.

- Никога не съм срещала човек,  с когото толкова комфортно можеш да прекараш в тишина . -  Продължи Южени. – без тя да остава да виси между вас, и да те кара да се терзаеш и опитваш да я запълниш с празен разговор. Нито някого, чиито реакции да са толкова естествени, че да те предразположат да отговориш искрено с първото каквото ти дойде наум.

                Огън пламна от бедрото по цялото тяло на Харгрейв и той рязко се изправи.

- В такъв случай вашите първи мисли са изключително ерудирани, ако аз винаги отговарях първосигнално, то репликите ми щяха да се състоят предимно от едносрични думи и местоимения. – „И от действия. Със сигурност от действия“ -  Сигурна ли сте, че интерес не представлява по-скоро екзотичното естество на работата ми?

- Не, макар че признавам, че живо ме интересува. Бихте ли ми разказали за Африка.

                Натаниел привества с лека въздишка на облекчение това преминаване от почти интимна към по-неутрална тема и се зачуди дали събеседничката му е забелязала това и променила насоката на разговора заради него. Той отиде до библиотеката откъдето измъкна голям илюстрован атлас и албум с рисунки и ги донесе на масата, като този път се вслуша в гласа на здравия разум и седна на креслото до нея, а не на канапето

~~~

                Натали сякаш излъчваше щастие от всяка своя пора, помисли си Джон, докато пътуваха обратно. Беше убедил себе си, че, предвид връзката й с Харгрейв и собственото си назначение като неин наставник за вечерта, да ангажира всеки танц за цялата вечер, и сега се чудеше как е успял да се подложи на това изтънчено мъчение, където върховното удоволствие да се движи в такт с нея се бореше с гризящото подозрение, че изменя на дългогодишния си приятел. Наталия, наивна и с лек характер, нямаше задни мисли, но се безпокоеше за приятелката си, и така в крайна сметка двамата се отправиха към дома сравнително рано. Джон усети как подсъзнателно се надява нещо да забави пътуването им и да удължи тези мигове, където двямата сякаш бяха в нищото, без условности, уговорки и обвързвания да тежат между тях.

                Пристигнаха, по-бързо, отколкото му се искаше, и се отправиха към библиотеката, щом разбраха, че приятелите им не са още оттеглили за сън. Джонатан отвори широко двукрилата врата и замръзна в рамката пред сцената, която разкриха очите и ушите му.

-…и след това, египтяните измъквали мозъка през носа. Вкарвали оттам тел, за да го раздробят, и после… – Натаниел живо описваше, с жестове, мимики и много ентусиазъм, погребалните обреди в Египет пред Южени, на масата пред тях бяха разпилени карти и рисунки, и една грозна мумифицирана ръка.

Наталия нададе писък на ужас, който сепна Харгрейв. Тя се хвърли към Южени почти разплакана, окайвайки състоянието, в което я е намерила, и побърза да я изведе от стаята, оставяйки двамата мъже застинали и неми като статуи. Най-накрая Джон проговори:

- За Бога, Харгрейв, какво си мислеше, че правиш?

- Водех разговор, Гарнет. – нацупено отвърна Нат, и Джонатан установи, че приятелят му наистина не го е направил с лоша умисъл. Горкият Нат, помисли си той, наистина не бе специалист във взаимоотношенията, но все пак..

- Как изобщо ти хрумна, че мумифицирането в детайли е подходяща тема за разговор с дама след вечеря!

- Мадмоазел Лагард като че ли нямаше нищо против.

- Или може би просто мадмоазел Лагард е твърде възпитана, за да възрази на домакина си!

                В отговор Натаниел само се смръщи на приятеля си и напусна библиотеката, навъсен като облак, затръшвайки вратата и отнасяйки портвайна със себе си.

- О, горкичката ми Южени – хлипаше Натали. Беше отвела другарката си в стаята й, но в крайна сметка сякаш тя се нуждаеше от повече утеха – Толкова съжалявам, че те оставих с това…. с този… ужасен.. – не можеше да намери думи тя.

- Сега, сега… не беше изобщо толкова страшно – успокояваше я Южени, докато решеше косите и – Всъщност беше доста… информативно.

Наталия изсумтя: – И все пак, капитан Харгрейв може да е отвратителен!

- Позволи ми да не се съглася. – контрира Южени тихо, после добави по-високо. – Нека те идпратя до стаята ти.

                Южени изпроводи Натали и навръщане към спалнята си забеляза струещата светлина от отворената врата на кабинета на Натаниел. Преди да си даде възможност да размисли за дързостта си, тя влезе. Нат стоеше намръщен в креслото си, разкопчал горните копчета на ризата и допиваше виното. Когато я видя, остави чашата по-рязко от нужното на бюрото и разпиля малко от червената течност.

- Мадмоазел.

- Mon capitainе.

                Цяла минута те се гледаха в безмълвие, но в него нямаше тежест – просто всеки оглеждаше и оценяваше стоящия пред себе си. Най-накрая Южени го наруши:

- Исках само да ви кажа, че не сте ми причинили ни най-малко неудобство и изпитах огромно удоволствие от разговора ни.

- Аз също – Нат не можа да познае дрезгавия си глас. Той на инстинкт протегна ръка към жената пред себе си, а тя, също почти само рефлекторно, заобиколи бюрото, за да я поеме. За голяма изненада и на двамата, Натаниел я придърпа в скута си и хвана лицето и в целувка. Тя отвори уста от изненада и понечи да се възпротиви, но в резултат само усети сладкия вкус на ликьорното вино, а когато той плъзна пръсти нагоре и измъкна фуркетите от кока й, трябваше да впрегне цялото си самообладание, за да не отвърне. Вместо това, макар и с голямо нежелание, успя да се изкопчи и му зашлеви звънък шамар.

- Вие сте пиян!

- Почти, може би, но все още не. Пък и – изтъкна Нат и погледът му беше ясен и сериозен. – мога да привикам дузина свидетели, че и когато съм пиян, умът ми остава бистър, и страда само тялото и реакциите ми. В противен случай, уверявам ви, нямаше да се измъкнете така лесно. – той замлъкна за миг. – Трябва ми време.

- Време за какво?!  Време само да отлагате и да терзаете всички около себе си!

                Тя се завъртя и напусна стаята. В нея напираше гняв, но не от обида, а заради желанието да притежава нещо, което не може да има. В кабинета зад гърба и Нат покри отчаяно лице с длан и си наля бренди.

- Тази сутрин само двамата ли сме? – запита учудено Натали на закуска. Не беше в стила на Южени да остава в стаята си до късно, но предвид снощните разговори, тя би разбрала желанието й да избяга от компания.

- Амм…Предполагам – заекна Джон, докато дърпаше назад стола, за да и помогне да седне. Причината Харгрейв да не се присъедини към тях не беше особено удобна за обсъждане – предната вечер той бе намерил капитана си заспал на бюрото в кабинета си, и с извинение – нацепен до смърт, дали от угризения поради поведението си или по някаква друга причина, Джон не можеше да каже. Той бе вдигнал на ръце най-добрия си приятел, за да го отнесе в стаята му, и за пореден път се беше учудил как толкова силен мъж може същевременно да бъде лек. Това напомняне за човешката крехкост го бе присетило колко наивен и неопитен може да бъде понякога Нат в социалните отношения, и колко голямо доверие му имаше той. Този факт тежеше на плещите му и задълбочаваше конфликта между дългогодишното приятелство и едва напъпилата любов.

- Джон… Джон? – той вдигна рязко глава, в замисления си унес не бе усетил, че Натали го вика. – Нещо безпокои ли ви?

                Той погледна лицето на Натали, изпълнено с грижа за него, и решението бе взето. Изправи се и с широки крачки се приближи до нея.

- Госпожице Наталия Уикъм – започна той с пресъхнала уста – моля за разрешението ви да поискам ръката ви от Натаниел Харгрейв. Аз.. аз не мога да ви предложа и една десета от това, което може той, но…  – сигурно няколко минути, сторили му се като вечност, Джон продължи да плещи несвързно в сигурно най-ужасното предложение за брак на света. Най-сетне Натали милостиво взе ръцете му в своите и го спря.

- Джонатан Гарнет, позволете ми да приема!

                Джон погледна в очите й, и там видя обещание за щастие и за двама им. Без да може да се удържи, той притисна дребното й тяло в прегръдка и я целуна.

                Вратата на трапезарията изскърца и с леко тромава походка Натаниел влезе, придържайки главата си с ръка, сякаш се боеше, че тя ще падне от раменете му и ще се търкулне под масата. Той спря на прага и  впери широко отворени очи в целуващата се двойка.

- Извинете за безпокойството – изтърси той насред проточилата се тишина, завъртя се и излезе от стаята.

                Джонатан пусна Натали, ужасен. Не искаше да стане така. Не искаше да върши нищо зад гърба на приятеля си, а сега го беше предал.

                                                              

                В първия миг Натаниел не беше сигурен дали не сънува, в следващия, при ужасения вид на Джон се убеди, че е истина, и че е най-големият късметлия на света. С горките глупачета щеше да се разправя обаче по-късно, сега имаше други приоритети. Той се изкачи бързо до спалните и започна да чука на вратата на мадмоазел Лагард.

- Госпожицата вече излезе – информира го минаващия наблизо иконом. – Каза, че е приела предложение за гувернантка и се отправя към новото си назначение.

- Какво?! Къде?

                Нат изведе кон и го яхна, студеният сутрешен въздух и стресът го бяха отрезвили и помогнали да възвърне контрол над крайниците. Дори и по това време на деня лондонските улици бяха много натоварени, каруци за доставки и файтони правеха задръствания за огромно негово неудовлетворение, което той не изпускаше да изрази вербално.

                Промъквайки се между екипажите, той най-накрая забеляза колата, която му бе описала прислугата и успя да се изравни с нея. Удари силно с длан по стъклото и извика на кочияша да спре, но отвътре Южени го контрира и отвори прозорчето.

- Не спирайте! – и се обърна към него – Какво, за Бога, си мислете, че правите?

- А вие какво правите? Да се измъквате потайно така, без дори да ме известите!

- На вас не дължа известие! – зачерви се от яд Южени. – Оставих подробна бележка на Натали.

- Предполагам тази сутрин Наталия е била твърде заета, за да й обърне внимание.

- Нима се опитвате да компрометирате с думи приятелката ми!?

- Не се опитвам да компрометирам нито нея, нито вас, нито когото и да било – въздъхна затормозено Нат. – Моля ви, Южени, позволете ми да спечеля този спор!

                Той избегна един екипаж от насрещното движение и продължи:

- Това, което се опитвам, е да ви кажа, е, че не искам да ходите никъде, не искам да се грижите за чужди деца, не искам да се отделяте от мен.

- Искате! – задъха се от напержение Южени. – И други неща имат значение, освен вашите желания!

- Кои са те? Желанията на Натали? Ако бяхте останали само час повече, щяхте да се убедите от първа ръка, че нейните не са свързани с мен. Желанията на баща й? Той ми повери грижата за дъщеря си с уговорката някой да бди над благополучието й – ами ако я предам в ръцете на човек, във всяко отношение по-благороден и по-достоен за тази чест от мен? А вие какво желаете, Южени?

- Спри! – изкрещя тя на кочияша, и той, и Нат едновременно дръпнаха юздите на животните.

Още преди каретата да спре напълно, Южени отвори вратата и се метна на врата на Натаниел. Той я прихвана през кръста и вдигна нагоре, като краката й изобщо не стигаха земята. Тя хвана с две ръце лицето му и доказа на практика, че все пак в кръвта й има много повече френски темперамент, и то не от префинен Париж, а от страстна Марсилия. Нат я изтегли съвсем нагоре и я сложи да седне на седлото пред себе си. Изведнъж притокът му на адреналин секна и главоболието се завърна. Той се притисна към рамото на жената.

- А сега какво?

- Ако зависеше от мен, бих ви грабнал от тук и продължил направо към Африка.

- Интересно предложение, но замисляли ли сте се някога да поискате служба в Индия?

                Натаниел си представи как Южени преподава урок по френски на гърба на слон, и намери картинката за очарователна.

- Но първо ми се струва, че трябва да се отбием през къщи, поне да успокоим духовете, които разбунихме сутринта.

- Разумът говори през вашите уста – съгласи се Нат. – Предложих ли ви вече брак?

- Още не – засмя се Южени. – Мисля, че това трябва да се отложи до момента, в който можете да коленичите и да се изправите без да ви прилошее. Върнете багажа ми, откъдето го взехте. – нареди тя на кочияша на капрата, който със сигурност щеше да има какво да разказва на своите колеги на пиацата.

Натаниел остави юздите в ръцете на Южени и със задоволство установи, че ни най-малко не го е грижа за мнението на лондонския елит. Пред вратите на имението завариха да ги чакат Джонатан и Натали, и двамата с угрижени лица, а на Нат му се стори, че косите на Джон са оредели, а ноктите му – са се скъсили. Той тръгна напред към тях:

- Харгрейв, мога да обясня…

- И аз мога да обясня, Гарнет – спря го с жест Натаниел – просто в случая трябваше да действам по приоритети, и първо да обясня ситуацията на дамата, която напираше да ми избяга, а която нямам ни най-малко намерение да оставя да ми се изплъзне.

Натали и Джон едновремено прехвърлиха поглед, пълен с неверие, ту към Нат, ту към Южени.

- Но.. аз, тя-…. ти и тя… ние… ох.. – хвана се Джон за главата.

Южени намери това за извънредно комично, но преди да изкоментира подхода му към местоименията, преди Нат да го скастри да не се държи като идиот, а Джон да се запита кой е най-заблуден от всички тях, Натали се хвърли напред към приятелката си и я прегърна.

- Двойна сватба! – извика тя. – Ще има двойна сватба, нали?!