[book review] "Имаго" - Изабел Абеди

Заглавие: "Имаго"
Автор: Изабел Абеди

Жанр: YA, съвременен
Издателство: Дамян Яков
Топчеста оценка: 5 звезди

Тя обича онзи миг в полунощ, когато четирите цифри на радиобудилника пропадат, за да се появят цифрите на новия ден. Но една нощ в този момент за нея се променя не само датата. Тя получава тайнствена покана за изложбата "Портрети на бащи". И с нея ключ, който отваря вратата към друг свят: света на Имаго.

Тази книга лесно би могла да се казва точно така - "Портрети на бащи". Тази тайнствена изложба свързва Ваня и Миша - главните герои, а после и още няколко деца. Вместо това обаче е избрано по-завоалираното заглавие "Имаго". Досега за мен тази дума означаваше единствено онзи етап от развитието на насекомото. В това също има метафора, приложима в случая - за тези деца, готови да излязат от обвивките си и да разтворят криле. Но изглежда тук заглавието е породено от друго значение на думата "имаго" - "неосъзнат прототип на близките, изработен в детството, който в последствие определя и отношенията с околните".
Освен заглавието, и корицата добавя още една , е, не точно загадка. Написано е, че
"Една буква бележи този първи роман на Изабел Абеди. Това е буквата "Ф", знак за неговата фантастичност." Което звучи ужасно глупаво, но може би на немски изглежда по-добре. За едно съм съгласна  - "Имаго" е фантастична, и то не толкова като жанрова принадлежност, колкото като суперлатив. Тя има късмета преди нея да прочета "Кажи на вълците, че съм си у дома", една от най-въздействащите юношески книги, които съм случвала, и това затъмни леко ефекта от "Имаго". Но и така намирам книгата за изключителна, като послание и като изпълнение.

"Имаго" е книга за тийнейджъри. Но не за тази част, която напира да е като възрастни, а тази, която е все още детска. "Имаго" е книга за бащите - които имат, които нямат, и които търсят.
Образите от "Портрети на бащи" бяха до един шедьоври. Не се ограничаваха само до тайнствените персонажи зад рамките в галерията, достъпна само за малцина. В изложбата се включиха и бащите на Брита, на Йо, на Алекс. Всички тези портрети бяха изкусно изградени, не винаги красиви, но винаги извикващи емоция. Както казах - шедьоври.

А сега, малко спойлери.

Макар че аз се досетих за това още в началото на книгата - Миша и Ваня се оказват брат и сестра. Радвам се, че книгата завърши точно преди те да се срещнат с баща си, защото иначе имаше риск да се ядосам. Надявал се Йолан наистина да заработи прошката си. Защото колкото и да е хубаво, че се е сетил за децата си, това няма да върне тези 13 години назад. Нито ще премахне безсънните нощи на Ваня, прекарани в чудене, счупените чаши и загубената вяра на Йо, болката от "Та ти дори не знаеш кой е баща ти!". Няма  да изтрие синините по лицето на Миша, гнева в музиката му, алкохола в чашата на майка му. Ако Йолан иска прошка от децата си, то по-добре да се потруди наистина яко, за да я заслужи. Още не е късно за прошка.

И може би някъде има и галерия със семейни портрети.