[comic book review] Лабиринт : Коронация

 


 

Заглавие: Labyrinth: Coronation

Автор: Саймън Спъриър и колектив

Жанр: фентъзи, приключенски, графична новела

Издателство: Archaia

Топчеста оценка: 5 звезди

Докато бебето Тоби, Джарет и подчинените му следят как Сара напредва в Лабиринта, Кралят на гоблините разказва история. За една друга жена, която преди много години се впуска из дебрите на Царството на гоблините, за един различен лабиринт, под управлението на друг господар. Това е историята на Джарет - но преди да бъде коронясан и да заеме мястото си на трона на гоблините.

Ето така се прави!

Може би някой ден ще ви се оплача на дълго и на широко от  мангата "Завръщане в Лабиринта", която се предполагаше да проследи събитията 13 години след края на филма. Към последния том може и да поомекнах малко, но като цяло не бях доволна от историята, от развитието на характерите на героите, а също и от рисунките и стила.

Почти десет години след опита със "Завръщане в Лабиринта", идва време за нов опит да се развие вселената, създадена от Джим Хенсен. Този отново е графичен, само че е решен в друг формат и визия - повече в стила на американските комикси, пълноцветен, в общо 12 малки броя, всеки от около 25 страници, които после са събрани по четворки. Проектът е поверен на Саймън Спъриър, който е работил и по различни адаптации на Марвел, както и по друга творба на Джим Хенсен - "Тъмният кристал" - които не съм чела, но след срещата си с работата му тук, най-вероятно ще ги потърся. Илюстрациите са дело на Саймън Бейлис, Фиона Степълс и още голям брой художници, и се влюбих в тях. За разлика от мангата, тук корицата не служи само да ви подмами. Всичките пълноцветни страници са издържани в този стил. Много ми хареса как са пресъздадени старите, познати герои - най-вече, естествено, Джарет. Точно това имах предвид, когато се оплаквах, че в мангата не виждам у героите нищо характерно и отличително за художника. Тук те са оставили подписа си в своя вариант на Джарет и резултатът е пиршество отвсякъде.


И ето това вече е резултатът, който очаквах и исках от история от света на Лабиринта!

Комиксът ни връща повече от два века назад, за да научим историята как Джарет е станал Крал на Гоблините. Оказва се, че тя започва във Венеция, с изобретателна прислужница, любовница на страхлив благородник - на когото можем да сме благодарни единствено за разкошните вежди на Джарет. Той сглупява да сключи сделка с гоблините, и да даде на тогавашния им владетел така нужния наследник... но Мария няма да даде сина си така лесно.

Мария е идеалната нова героиня за Лабиринта. Няма как човек да не я хареса, дори и да си е навил на пръста, че иска да чете за Сара (макар че е странно да подходиш с такива очаквания към "Коронация", още от анотацията е ясно, че това е предисторията на Джарет.) За разлика от Сара (която също много харесвам, особено като развитие на героинята), мисията на Мария е самоотвержена, и не е подклаждана от чувство за вина. Тя е и забавна и изобретателна, не се бои да рисува русалки, когато пред статива ѝ са поставени плодове; още по-малко се страхува да се изправи срещу лъжливия си съпруг или срещу ужасяващото чудовище, отвлякло бебето ѝ.

Но още по-ценен е образът, който Джарет изгражда на майка си.

Сам Джарет разказва историята на Тоби, и ако едно е вярно за всички крале на гоблините, то е, че те не свенят да мамят и подслъгват, да показват нещата не такива, каквито са, да обгръщат всичко с красиви лъжи, и изобщо, не са най-надеждните разказвачи. През неговите очи ние виждаме един изключително идеализиран и красив образ на Мария; дори и когато в рисунките и в спомените на другите гоблини тя е обляна в сълзи от безсилието и отчаянието, до което са я докарали налудничавите правила на  Лабиринта, Джарет разказва за сила и упорство. Това ни открехна по най-готиния възможен начин една вратичка към съзнанието и чувствата на Джарет, изключително ненатрапчиво ни показа една любов. Точно заради този тип детайли, които надграждат и развиват героите, обичам да чета адаптации и истории от даден фендъм, и тук това се беше получило толкова добре.

Същевременно Джарет си е същия като от филма, малко пакостлив, безцеремонен и нагъл по


най-очарователен начин. Но докато разказва старото пътешествие през Лабиринта, наблюдава новото и сравнява двете жени, тръгнали на това трудно пътешествие... виждаме и как омеква към Сара и няма как и ние като читатели да не сравним новия със стария Крал. И в картините на любопитството и почудата, които новият Крал цени, а старият - отхвърля, чух мелодиите му от филма.

Старият Лабиринт, през който се втурва Мария, пък е коренно различен, но абсолютно разкошен. Създаден от стария Крал, това е Лабиринт на канали и реки, мозайки и гондоли, които порят и водата, и въздуха. Но както Кралете на Долния свят винаги имат нещо общо, същото важи и за Лабиринтите им - не винаги е това, което изглежда. Важно е да задаваш правилните въпроси. И да говориш с правилните хора. Много интересен бе и образа на Двореца, изненадващо механичен, с почти стиймпънк привкус на някои кадри, и категорично по-модерно изглеждащ на пръв поглед от палата на Джарет - може би като отражение на сегашния доста по-хладен и пресметлив Крал и неговото желание да култивира и подчини дивите разпуснати гоблини.

 Новите герои гоблини също са чудесни - самопровъзгласил се рицар, който може и да ми напомни малко на сър Дидимус, но беше толкова очарователен в опитите си да се отърве от своите благородни чувства и да бъде обиикновен подъл гоблин. Гъсеничката Сибъл прави страхотен реверанс към филма,  а един розов храст, който не може да си събере мислите се оказа най-неочакваното и готино нововъведение.

Интригата за "новия крал", който предстои да бъде коронясан, става все по-мрачна и заплетена с течение на томовете и ни се разкриват и нови тайни и подробности за, да го наречем, гоблинското кралско семейство. На пръв поглед, това беше може би първият елемент от целия комикс досега, който не ми допадна съвсем. Просто защото той представя съвсем различен начин да се възкачиш на трона - по наследство; което ми бе в противоречие с това, което си бях навила на пръста - че всички "крале" са били в един момент доведени от Горния свят. (Ако се откъснем от продълженията и останем само в сферата на филма, харесва ми и идеята, че Джарет е единственият и вечен Крал на гоблините, който, независимо как изглежда, не е бил никога човек, и съответно, не може да очакваме реакциите и емоциите му да са същите като човешките). След това обаче този елемент от сюжета така хубаво доведе до мотива за предателството, а в края си томът завърши със прекрасна бална сцена - наистина се влюбих в тези тънки връзки, които комиксът прави с оригиналната история.

С много трепет и тревога разгръщах страниците на последните броеве на този комикс. Защото...ние знаем как свършват нещата. Просто не знаем как точно са стигнали дотам. И в един момент не знаех дали има вариант, който да ме остави щастлива - щастлива просто като чувство, а не като оценка на творбата - бях вече сигурна, че и дори книгата да завърши с трагедия, пак ще ѝ дам висока оценка.

Но, о, тя наистина успя да ме зарадва! И финалът на книгата, и пътя, по който стигнахме до него.

Досега в ревюто ви говорих за главните герои - Мария, старият Крал - Сова, който с твърда ръка царува над гоблините, и спътниците на младата жена - сър Скъбин, рицарят - гоблин; гъсеничката Сибъл, водач на съпротивата, и нападнатият от буболечки розов храст. Но пропуснах да спомена един друг много важен персонаж - гоблинът Бийтългъм.

Бийтългъм е всъщност свръзката между събитията преди и събитията сега, единственият жив герой тук, присъствал и на отвличането на бебето на Мария, и на това на Тоби. В първите томове мислех, че той ще бъде "обективният" разказвач, противоположно на Джарет, чиито описания явно показват някои герои в по-ласкателна светлина.  Но постепенно Бийтългъм започна да изпъква като самостоятелен герой, и то чудесен при това - може би първият и единствен, който се оказа искрено загрижен за щастието на Джарет в настоящето му обкръжение.

С усилие на волята, но ще се въздържа да ви разкрия финала. Ако решите да прочетете комиксите, мисля, че ще ви изненада - надявам се и вас приятно. На мен ми донесе едно прекрасно чувство за задружност, за включеност, за семейство - липсата на което в оригиналния филм винаги ме е натъжавала. Сцените в края на "Лабиринт" ми късат сърцето всеки път, когато го гледам - когато Сара и всичко живо от Лабиринта си правят купон, а Джарет стои сам отвън. На студа. А тук.. нещата завършиха много по-топло и щастливо.



Коментари

Популярни публикации от този блог

[book review]Rarity from the Hollow

Летен четатон

Наръчник на четатонеца