[book review] "Складът на световете" - антология фантастични разкази

Заглавие: "Складът на световете"
Автори: колектив - Айзък Азимов, Клифърд Саймък, Рей Бредбъри и други

Издателство: Отечество, Библиотека "Фантастика"
Жанр: научна фантастика
Топчеста оценка: 5 звезди

"Какво толкова има в Мрака, та да се побъркам?"

"Складът на световете" беше първата книга, която четох за клуб "Орбита", всъщност тя ме привлече към него. За сбирката бяха определени 6 разказа, но аз прочетох целия сборник, и ако някой се е спрял, препоръчвам да продължи - защото поне за мен най-хубавите истории бяха извън тази бройка.

За срещата обсъждахме разказите "Сирената" - Рей Бредбъри, "Складът на световете" - Робърт Шекли, "Разказвачът на вицове" - Айзък Азимов, "Плацдармът" - Клифърд Саймък, "Великият съдия" - Алфред Ван Вогт, "Третото равнище" - Джак Фини. От тях най-много ми хареса "Сирената". С този сборник бе първата ми среща с Бредбъри. Признавам, въпреки че е изключително известен, досега не съм проявявала никакъв интерес към него! Дори не свързвах изобщо името му с фантастика. Да, знам, срамота. Но тукашният разказ ми направи чудесно впечатления - дори повече като начин на писане, отколкото като история. Което пък ми дава големи надежди, че и други негови истории. Какво фантастично негово бихте ми препоръчали? "Складът на световете", разказът, дал името на сборника, е дело на Робърт Шекли - може би единственият автор от сборника освен Азимов, с когото имам по-дълго книжно познанство. Приятен разказ, който обаче не ме впечатли извънредно чак до финала си - когато разбрах каква е цената за "достъп" до този склад. И тогава вее го оцених по достойнство. Но и иначе разбира защо неговото заглавие е избрано за цялата книга - та тя наистина е един склад на различни фантастични светове. (И аз си ги представям като топчетата в "Мъже в черно")

Любимците ми обаче бяха сред останалите разкази. А сред тях най-ярко изпъкна "Дългата нощ" на Азимов. Тази история ни пренася на планета, по много прилична на нашата. Но с една основна разлика - огрявана е от множество слънца, и над нея почти никога не пада мрак. Нощта и звездите са само мит, експлоатиран основно от религиозни култове - но неколцина учени са решили да разберат дали в тях не се крие и зрънце истина. А когато "Дългата нощ" настъпва, единствено им остава да опитат да оцелеят през нея - и може би да пренесат истината на следващото поколение.

"Светлите стени на вселената бяха срутени и от небето падаха страшни късове чернота, които щяха да затрупат, смажат и заличат човека."

Буквално онемях пред този разказ, стъписах се - както се стъписваха героите - пред начина, по който бе използван първичният страх от мрака. Ако от този сборник изберете един разказ, препоръчвам ви този. Дори си го представях филмиран - а ако мозъкът ми реагира така, това значи, че историята наистина ме е впечатлила :D

Друг любимец беше "И си построи крива къща" на Робърт Хайнлайн. Идеите за четвъртото пространствено измерение винаги са ми били интригуващи, а тукашната интерпретация беше хем плашеща, хем забавна. Общо взето, май общо за любимите ми разкази от този сборник е, че се разхождаха на ръба на здравия разум и подлудяването на героите.

"Стената около света" на Теодор Когсуел беше микс от фентъзи и фантастика. Всъщност, по-скоро фентъзи в голямата си част. Имаше летящи метли и намеци за впрегнати орли - как да не ми хареса :D

"Оръжието" на Фредерик Браун носеше много силна поука, а "Общоприетото време" ме ужаси по един дълбок, психологически начин.

Може би трябва да кажа, че разказите в тази американска фантастична антология са писани преди половин век  - че и повече за някои. И нито един не ми звучеше остарял и невалиден. Защото всеки, дори и тези, за които не споменах изрично, работи с изначални неща - страхове, стремежи, идеи. Това първо. Второ, хвърлеят на въображението на авторите е стигнал толкова далеч, че и след 100 години тези неща ще бъдат актуални. А това, че междувременно сме стъпили на луната, изобщо не се отразява на актуалността им днес. Не смея да се разпростирам в сюжетите им, защото - особено при късичките разкази - това би значело да ви ограбя от голяма част от преживяването. Затова, въпреки че обичам да споделям поне късче от историята, в това ревю ви оставих почти само с впечатления.

 "Докато дойдат" е последният разказ в сборника. Той уж не ме впечатли толкова като история, а сега, три месеца след срещата си го спомням така отчетливо и ясно и се оказа, че е оставил доста по-дълбока следа у мен. Завършвам с един цитат от там:

"Извлечете си поука от това: ето какво се случва, когато човек не желае да умре. "