[book review] "Соларис" - Станислав Лем

декември 22, 2018

Заглавие: "Соларис"
Автор: Станислав Лем

Издателство: Отечество, Колибри
Жанр: научна фантастика, психология
Топчеста оценка: 5 звезди

Тъй като никоя корица на книгата дори малко не ми допадна, ви представям този разкошен арт постер на филма на Андрей Тарковски, който може би ще гледам (защото новият холивудски "Соларис" не ме впечатли много), а може би не (защото ме мързи сама да гледам филми).

"Соларис" беше донякъде превратна книга за мен тази година. Може би не най-най-любимата ми за 2018, въпреки че беше прекрасна. Но след като най-накрая посегнах към нея (заради предизвикателство), ми се върна апетитът за научна фантастика, който се беше позагубил последните години. И то посмях да погледна към по-класическите автори, на които не бях обръщала внимание след "Мъглявината Андромеда". Това доведе до друго хубаво нещо - заинтригувах се от сборника "Складът на световете" с класически фантастични разкази, и намерих варненския читателски клуб "Орбита", което също беше чудесно читателско откритие.

Някъде в сравнително обозриво бъдеще, космонавтика е в разцвета си. Една странна, необикновено по рода си планета с жив океан е дала начало на цял нов клон на науката - соларистика. Психологът Крис Келвин е изпратен на станцията на планетата - "Соларис", но заварва там хаос. Един от членовете на екипажа е мъртъв, друг се е барикадирал в стаята си, последният останал - кибернетикът Снаут - също не изглежда психически стабилен. Той не дава на Келвин обяснение за случващото се, само го предупреждава да внимава и да не се доверява на очите си. Келвин скоро се сблъсква с причината за предупреждението - странните "гости", изпратени им от Соларис, и сякаш дошли от собственото им подсъзнание.

В "Соларис" се преплитат научно-фантастична и психологическа линия - можем да търсим скритото и непознатото в нас или в безбрежния космос. Макар че признавам, че и двете бяха изключителни, но това, което мен ме запали и не ме остави да пусна книгата. Най-любимият ми аспект на научната фантастика винаги е била срещата с новото и абсолютно непознатото. Независимо дали тази среща води до сблъсък, разбиране или осъзнаване, че това е нещо изключително отвъд нашето познание и разбиране - засега... или изобщо. Станислав Лем разгръща точно такъв сценарий. Всяко докосване до соларистиката - науката, посветена на живата планета-океан, се превърна в любима част от книгата. Поглъщах "проучванията" и описанията на формите, които приема, експедициите и теориите за същността на Соларис.

Така и не става ясно дали "гостите", пратени на станцията от Соларис са подарък, експеримент, атака или страничен ефект. Но тези гости, които представляват физически и духовни копия на най-съкровените или болезнени мисли или мечти на екипажа, стават причина за второто пътешествие - в човешката психика. И очаквано се оказа, че това пътуване е не по-малко опасно и травмиращо - може би дори повече. Това също бе майсторско изпълнение, но бях толкова погълната от космическите теории, че може би дори не го оцених изцяло.

Много неща остават неизяснени в края на романа. И с това за мен Станислав Лем се доказа като майстор - защото нямам (почти) нищо против. Има книги с отворени завършеци, които обичам, и такива, каквито мразя - всичко зависи от историята и как е поднесена от автора. В случая, може и да исках да разбера какво точно се крие в кабинета на Сарториус, какво е значението на негърката, с която най-напред се сблъска Келвин, или подробности от докладите за предните мисии. Но въпреки желанието ми за подробности, у мен не остана чувство за нещо недовършено. Поне за мен, "Соларис" беше идеална и така.