[book review] "Бял пясък" - Брандън Сандерсън

Заглавие: "Бял пясък"
Автор: Брандън Сандерсън
Поредица: Бял пясък #1 ; част от вселената Космер

Издателство: Артлайн
Жанр: комикс, фентъзи, приключенски

Топчеста оценка: 5 звезди

Бележка: четена за 24 часов четатон, организиран от The Unusual booklover

Eх, Сандерсън. Автор, който толкова много обичам, заради страхотните магични системи, които създава, и който толкова ме ядосва, задето не продължава работата си по най-уникалната такава!

И същевременно, всяка следваща негова книга, която подхванеш, е толкова добра, че не може да му се сърдиш.
"Бял пясък" е просто поредният пример за това. История от вселената на Сандерсън Космер, където се случват и други негови знакови истории (като "Елантрис"), и то една от първите, които е измислил. През много перипетии, романът най-накрая вижда бял (ха- ха) свят под формата на комикс.
160 пълноцветни страници ни повеждат на пътешествие из пустини и търговски квартали, за да проследим съдбата на Кентън - млад, упорит и амбициозен, но с малко вроден талант послушник на Повелителите на пясъка. След като обаче коварна атака почти ги избива до крак, той се оказва един от малкото оцелели. Спасява го среща с чуждоземна дукеса, тръгнала да проучи смъртта на годеника си. И докато пътищата им се разделят и пресичат отново, и двамата усещат назряването на заговор.

Магията, която Сандерсън ползва тук, не са така уникални по идея, като това, което намираме в "Душата на императора" или "Спиращият войната". Маговете тук са Повелители на пясъка - нещо може би по-рядко виждано в литературата от повелители на огъня или водата, но все пак, на същата основа. Но дори и така, Сандерсън успява да добави детайлите и да разкаже нещата по начин, така че да превърне тази основа в достойна за него история. Може би любимите ми са как няма стълби за покоите на маговете, за да могат само тези с доказани сили да се качват дотам :D
Може би заради формата на книгата, но главният момък - Кентън, ми заприлича на онези герои от шонен мангите, като Наруто, Инуяша, Луфи, Ичиго, които с много тренировки и понякога абсурдна упоритост постигат невъзможно високи цели. Само че - сигурно за радост на много читатели - това се случва в рамките на един, а не на 10 тома :D Но да, той е от героите, които са сигурно подсъзнателно създадени да нахъсват, и аз прихванах част от този ентусиазъм от него. А ако трябва да избирам между героя, който е вроден гений и талант, и този, който се бъхти, за да постигне целта си, мисля, че е ясно към кого отиват симпатиите ми.

Още повече симпатии отидоха обаче към дукесата и нейния антураж. Беше елегантен, интелигентен и изключително секси нарисуван персонаж :D Двете различни култури бяха доста интересно развити, обръщайки наопаки това, което сме свикнали да виждаме в литературата, базирана на нашата реалност. Пустинниците са руси, а по-тъмнокожите народи живеят, където (почти) не грее слънце, та да се чудя какво го провокира този меланин. Но въпреки това обожавам тази интерпретация, особено псевдо-викторианския и с надежда за мъничко стиймпънк стил на дукесата. Накратко - и от тази гледна точка това е визуално пиршество.И докато в този том разбирам, че още ще оплаква изчезналия си годеник, признавам, че почнах да си правя планове за двамата с Кентън като двойка в някой от следващите томове.

Иии тук отново стигаме до един от основните проблеми на Сандерсън. Следващият том. Бог само знае, защото съм почти сигурна, че и Сандерсън не е особено наясно кога цялата му планирана поредица ще види бял свят. А на нас, нещастиниците, ни остава само да чакаме и да въздишаме тъжно пред гения му. И всеки път да му прощаваме, когато се тутка.
*тъжна въздишка*