[book review] "180 секунди" - Джесика Парк

Заглавие: „180 секунди“
Автор: Джесика Парк
Жанр: YA, романтика, драма
Издателство: ICU
Топчеста оценка: 4 звезди

180 секунди достатъчни ли са, за да променят нечий живот?
Алисън е студентка, чието минало я е научило да не се предоверява. Или направо - да не се доверява изобщо. Миг невнимание обаче я въвлича в социален експеримент - да прекара три минути, гледайки напълно непознат в очите.  Това неочаквано преобръща живота ѝ и в следващите месеци той се превръща в стремглава емоционална въртележка. Дали обаче това е, което Алисън иска, или е по-добре да се върне към безопасността на стената, която е изграждала с години срещу света? Може би 180 секунди са достатъчни, ако освен човека срещу теб, впериш взор и вътре в себе си...

"180 секунди" е една от книгите с възторжени отзиви последните месеци. Четях само за емоциите, които е предизвиквала, без да позволявам да ми се разкрие нещо от сюжета. Затова, от гледна точка на история и постройка, тя се оказа коренно различна от това, което очаквах. Бях се нагласила, че в общи линии цялата книга ще е посветена именно на експеримента. 180 секунди в почти двойно повече страници. С отблясъци от миналото и на двамата герои и надничания в бъдещето. Все още мисля, че щеше да е готино книгата да бе такава, или някой да напише такава книга :D  Реалната структура на книгата е доста по-стандартна и линеарна. Въпреки че се оказа коренно различна от представите ми, книгата ми хареса - беше лека, мила, и изпълнена с вяра и добро.

"180 секунди" разисква нелеки теми - за травмите от миналото, за стените, които издигаме срещу света, за изкуплението, надеждата и доверието.  Алисън е главната героиня и сянката, която я преследва, са многото години, прекарани в различни приемни семейства и недоверието към всички хора, които тя е изградила.  В течение на текста се оказва, че тя далеч не е единствената, която носи кръста си. Дори си мисля, че в известна степен на нея ѝ бе по-леко, отколкото на други, на Есбен или Стефи например. Те бяха избрали да носят болката и тъгата си дълбоко в себе си, където напрежението се трупа и трупа, докато Алисън поне донякъде ги извеждаше на повърхността.
Харесаха ми реакциите на Алисън, особено в края на книгата. Защо? Защото бяха абсолютно нелогични и също така нещо, което нерядко може да наблюдаваме реално - това неоснователно самообвинение. В такива моменти хората често не мислят съвсем адекватно и се надявам, че ако някой прочел книгата, след време - дано не, но все пак - попадне в някое тъмно място, да се присети: "Чакай, нямам чак такива сили, че да съм виновна за всичко лошо по света! "

Романтичната нишка в книгата беше изключително сладка, но не изпъкваше с нещо чак толкова особено. Всъщност харесвах я именно защото беше толкова спокойна и именно момента, когато решиха да нагнетят не особено нужно напрежение между Алисън и Есбен бе причината да сваля единица от оценката си. За мен това е едно от най-неприятните клишета в любовните истории – хайде да вземем да ги скараме, че взе да става скучно! Събитията около Стефи – най-добрата приятелка на Алисън сами по себе си бяха достатъчно драматични и травмиращи, и способни да провокират реакция на оттегляне у нея; нямаше нужда от допълнителни троянски коне. Е, затова пък се сдобихме с рамкова композиция.

Всъщност две  неща  бих определила като най-силни в книгата от всичко.  Едното беше вярата в доброто. Второто е… социалните медии. Тези две неща бяха едновременно различни и силно преплетени.  Модата е социалните мрежи да бъдат представяни като бич на съвременното общество, причина за всички злини сред хората. Това винаги ми се е струвало изключително лицемерно. Технологиите и медиите може да са променили някои динамики, но те си остават само оръдие. Да обвиняваме тях за човешките постъпки е най-малкото безпредметно. Ние решаваме как да ги ползваме и Есбен тук ни показа как те могат да бъдат използвани за добро. Ако неговите социални кампании не са достатъчни да повярвате, спомнете си например за бебе Калина, което заради мрежите успя за броени дни да събере средства за чернодробна трансплантация. За осиновените котки и намерените обратно лични документи, които някой е публикувал. За събитията, местата и хората, които иначе нямаше да откриете. Всъщност, ако не бяха социалните мрежи, това ревю нямаше да го има. Не, не заради екзистенциалната липса на място, където да го публикувам. Ако не беше фейсбук, нямаше да намеря варненския читателски клуб, нямаше да ида на срещите им на живо, и с 99% сигурност нямаше да прочета тази книга.
Естествено, има и гафове. Има и проблеми, има и тролове. Но филтърът е у нас, изборът е у нас, и добрите хора са винаги повече.

В много от ревютата, които четох, хора споделяха как са плакали на тази книга. Не отричам, че имаше наистина драматични моменти, които и мен ме разчувстваха. Но повече бяха тези мини-епизоди, които ме изпълниха с онова топло хубаво чувство, малки моменти, в които разни хора правеха добри неща. Аз ще си запазя тях за себе си от тази книга, пожелавам го и на другите читатели. Защото драма има често и по много, но вяра в доброто се намира по-рядко.
П.П. И Саймън категорично е най-готиният герой.

Коментари

  1. Разкошен отзив за книгата, беше удоволствие да го чета. Много точни истини споделяш и съм напълно съгласна с мнението ти за това как самите ние позволяваме на социалните мрежи да определят поведението ни и отношението към другите. По отношение на историята в книгата мога да кажа, че ми допадна, но не беше УАУ за мен, главните герои и по-скоро романтичната им връзка ми дойде клиширана, но пък това, че социалните мрежи бяха представени в положителната им светлина намирам за чудесно решение.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

[book review] "Книгата за математиката" - Клифърд Пиковър

[book review] "Срив" - Б.А.Парис [book club]

[book review] "Физика на невъзможното" - Мичио Каку