[book review] "Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна" - Юнас Юнасон

Заглавие: " Сто годишният старец, който скочи през прозореца и изчезна"
Автор : Юнас Юнасон
Поредица: Стогодишният старец
Издатерство: Колибри
Жанр: съвременен, хумор, пародия, политика
Топчеста оценка: 5 звезди
Бележка: четена за читателски клуб Орбита

Навръх стотния си рожден ден, Алан Карлсон взима едно спонтанно решение - прекрачва ниския перваз на прозореца, и с умерено темпо се втрува към свободата.  По пътя почти случайно забърсва едно куфарче, което се оказва от изключителна, хм, сантиментална стойност за местен мафиотски бос. Следва едно преследване през цяла Щвеция, няколко инцидентни, но верни спътници и една дълга разходка в спомени - защото един стогодишен живот има какво да разкаже.

Взех тази книга с една доза от стандратните ми съмнения към романите с дълги и витиевати заглавия, но о! Тя се оказа абсурдна, забавна и с една солидна доза иронизирана истина сред абсурда. Единият сюжет проследява житейското пътешествие на Алан, което започва още в началото на века. Въпреки нежеланието си да се меси в каквато и да била политика, горкият Алан успява все да се вкара там.  Още от ранните си години той успява някак да се намъкне във всички ключови събития -  да помогне за създаването на атомната бомба, да попадне в трудов лагер, да прекоси света, да се срещне с исторически фигури като Франко, Сталин и няколко американски президента. Макар да ми е изключително трудно да определя любими моменти, епизодите от вербуването му в Русия са най-отгоре в класацията - особено когато стоеше с табелка в студа, обявил на всеослушание намеренията си, и никой не му обръщаше внимание - защото кой ще е чак толкова луд? :D 

Всички тези исторически моменти бяха толкова конкретни, че на моменти наистина, както казва анотацията, човек се зачудва, дали няма капка истина в това :D Но впечатление ми направиха и някои други, малко по-стряскащи аспекти от историята на народите, които твърдо се вмъкват между пародията, неща, които не може да отречем, че са истина. Юнас Юнасон се беше справил брилянтно с това, с комбинирането на хумора и жестоката реалност на историята, която не бива да бъде забравена.

Същевременно приключенията на Алан в настоящето бяха толкова забавни, че чак не исках да се прекъсват от историческите бележки, колкото и да ги харесвах! Освен това, тук го имаше елементът на неизвестност – все пак, където и да го пратеше историята, ние, читателите, си знаехме със сигурност, че накрая той ще се озове жив и здрав в старческия дом в Швеция, за да може оттам да прескочи перваза и да избяга. В приключението в наши дни обаче такава увереност нямаше – тук вървим право напред в незнайното, с бодрата, но все пак бавничка стъпка на Алан. То се оказва нехайно изпълнено с трупове, не много редни търговски схеми и един слон. Като знаете, че има слон, просто ви предизвиквам да не проявите интерес. :D 

Дали днес, или в миналото, през всички перипетии Алан преминава с две характерни за него неща – една огромна доза късмет и най-вече един доста философски подход към нещата. Тази гледна точка несъмнено бе ключът към преклонната възраст на Алан - в краткосрочен - тя го отърваше от дости кофти ситуации неведнъж; и в дългосрочен план - все пак, чист въздух, спокойствие и хм, умерени, хм, количества алкохол са в основата на дългия живот. Поне ако съдим по Алан.  Нямаше обаче как да не зачудя дали тази му нагласа не се отрази не само на дължината, но и на качеството на живот на Алан. Той не се интересуваше много от случващото се около него, съдбите на хората, които срещаше, а понякога и последствията от собствените си действие. И докато подобно отношение в умерени количества е доста препоръчително - да се разбира, здравословен непукизъм - то в крайности ми се струва, че бе причина стоте години на Алан да бяха доста самотни и почти никакви приятелства да не оставиха следи. Но от по-оптимистична гледна точка, бягството на стареца му донесе освен свобода и едни неочаквани приятелства - така че никога не е късно!

И двете смислови части на книжката бяха кажи-речи еднакво интересни и забавни. Ако изобщо имам някакво оплакване към романа, е че преходите от настояще към минало ми бяха малко резки – в един момент разказът просто се прехвърляше към спомените на Алан. Нямаше някакъв момент, който да провокира конкретния спомен и да обоснове връщането назад в историята. Това в никакъв случай не беше фатално, просто щеше да е приятен детайл, така да го кажем.

„100-годишният старец, който скочи през прозореца“ беше от онези истории, които те карат да се смееш, но между пристъпите на хилене – и да си се усетиш, и да си напомниш да не забравяш, онези моменти от историята, които са оформили настоящето.