[book review] "Вестители" - Цветелина Владимирова

Заглавие: "Вестители"
Автор: Цветелина Владимирова
Поредица: Проклятието на Воронина #1

Издателство: Ориндж
Жанр: YA, тийн, фентъзи, ърбън фентъзи, романтика

Топчеста оценка: 3.5 звезди

След внезапната смърт на родителите си Ксения упорито се опитва да продължи да живее нормално. Но съдбата не е замислила нищо "нормално" за нея и животът ѝ бива хвърлен в още по-голям хаос, когато е отвлечена от млад руснак - за да не бъде убита от нещо къде по-опасно. Без особен избор, Ксения го следва в Москва, където разбира, че е част от тайно общество - Вестители, притежаващи силата да надничат в бъдещето, и Пазители - воини, единствени притежаващи способността да убиват чудовищните кръвожадни. Но у Ксения има нещо, изумяващо дори хората от тези две чудновати клики... и истаната за нея може да се окаже по-опасна от преследването на вампирите.

Докато, както гледам, немалка част от останалите читатели започват ревютата си с признание за предубеждение и ниски очаквания заради българския автор, аз съм на обратния полюс. Поредицата "Проклятието на Воронина" стана една от най-популярните YA фентъзита в България последните може би 2 години, с възторжени отзиви от всички, затова и пристъпих с много големи очаквания към романа. Като цяло останах леко разочарована от някои решения на авторката и със силното усещане, че за мен книгата можеше да е по-добра.

Началото ми с "Вестители" беше трудно. Въпреки че още от първите страници Цветелина Владимирова ме впечатли с това, че пише леко и увлекателно, и дори и когато се ядосвах, не исках да оставя книгата и копнеех да продължа да чета - факт е, че на доста места се ядосвах. Причината? Едно абсолютно абсурдно и неуместно в контекста на събитията зазяпване колко е секси този или онзи. Абе този - говорим за Игор, Пазителят, дошъл да прибере Ксения. Преди да ме обвините в двойни стандарти -  аз винаги си признавам, че чета сапунчета и съм поддръжник на правото на момичетата да оценяват преминаващи екземпляри. Нямам нищо против литературната инста-любов, и "Красавицата и звярът" ми е любимата приказка, so shut it.  Но също така преценям спрямо контекста на събитията. Когато току-що си извадена от багажника на кола не е добър момент да оценяш привлекателността на този, който те е натъпкал вътре, а изказвания от типа на: "За изнасилване не исках и да си помислям, макар че, ако трябваше да съм честна, можеше да ми се падне далеч по-изглеждащ похитител." не бих привествала дори и от девойки, отвлечени от викинги или пирати някъде през Тъмните векове. Ясно беше, че ще имаме пламенна любов от пръв поглед, но това можеше да почака ден-два - да речем, до когато си хванаха самолета за Москва.

След това криво начало като цяло ми беше трудно да се адаптирам към динамиката и отношенията между Игор и Ксения - не към действията, а именно към реакциите им. Дори и когато започнах все повече да харесвам Ксения, си отдъхнах, когато Игор излезе временно извън картинката. Мога да кажа, че започнах да се наслаждавам истински на книгата някъде след стотната страница.

За това голяма роля имат новите второстепенни персонажи, които навлязоха на този етап. Зоя, която не може да се въздържи да си навре нослето навсякъде и да си отвори устата винаги, беше най-изненадващия от тях. Струва ми се оригинално, и смело решение да се въведе такъв персонаж - отначало ме изкарваше извън нерви, но после искренно я заобичах. Бтв, може би защото действието се развива в Русия, а и заради приликите в характерите, които намирах, още от началото си представих Ксения, а после и Зоя като актрисите, играещи в "Хотел Елеон" Даша и Юлия.

Сериозно, вижте ги, не са ли перфектни за целта?

Но освен Зоя, оттук нататък всеки от поддържащите герои ми хареса или ме заинтригува – като се почне от членовете на Ордена, до по-негативните герои. Няма да е изненада за никого, прочел ревюто дотук, че един от любимците ми стана Майкъл – пренебрегнатата страна на оформилия се любовен триъгълник. От втората книга с най-голямо нетърпение очаквам да разбера какво се случва с него… и с Давид – най-мистериозния за мен персонаж.

От стотна страница нататък, макар и бавничко, започва да се разяснява какво и що са тези Вестители и Пазители, както и каква е същността на Ксения. Всъщност, това също го намирам за донякъде смело решение – силите на Вестителите да са ограничени в прозрения за бъдещето и миналото, а на Пазителите – в убиване на кръвожадни. Ние, читателите, сме вече малко разглезени, и често се прехласваме по все по-екстравагантни неща. Но тези привидно семпли сили се оказват чисто платно за развитие и възможност за героите да надскочат ограниченията си. Както те самите казват неведнъж – това, че са родени Вестители, не значи, че не бива и не могат да се борят.

За своите над 450 страници, книгата е сравнително бедна на действие и изненади. Аз успях да се досетя за някои финални разкрития още при главите с погребението на Вера Крамаренко. Но не дотежава, не доскучава. Можеше да бъде малко по-стегнато, особено покрай някои Ксенини размисли и диалози, но пък ми беше много приятно да чета онези малки, ежедневни неща, които изграждат атмосферата – винегрета, пуловерите, барбекюто, роклите – кхъм, това е за читателките, но наистина такива описания са ми слабост.

Последните глави омекнах към Игор – с Ксения се помирих доста по-рано – и един вид се примирих с очевидната им връзка. Но наистина – ако не беше така кривото начало, отдавна щях да съм приела инстантното им влюбване. За мен най-ценното от финала беше обещанието, че целия поддържащ екип на Ксения – Зоя, Юри, Майк – ще се хвърлят в приключението, а аз не искам да изтърва това; плюс нови вампирски загадки.

Обобщено, “Вестители” беше съвсем нелоша книга, и ако беше малко по-стегната и бе избегнала ескалирането на клишета в началото, щях лесно да и сложа оценка, дори с цяла единица по-висока. В настоящия вариант най-силните ѝ страни за мен бяха героите и стила на Цвети Владимирова, както и потенциала за развитие – и на историята, и на действащите лица. Стискам си палци втората да оправдае вече наистина очакванията ми и вътре да ме чакат повече изненади.