"Адаптация" 3
Глава 0: Преследване
Глава 1: Неверие
Глава 2: Адапт
-Спри да ме гледаш. След малко тръгваме.
-Не те гледам, изобщо не съм близо даже – изстена жално Изолда, като дете, хванато на местопрестъплението.
-В отражението на огледалото. Знам, че го правиш. Не ме питай как, просто го знам.
В самия шум от завъртането на роклята се чу дълбоко възмущение от несправедливото обвинение, но Адриан наистина усети, че вече не е наблюдаван и най-накрая успя да си постави контактната леща. Докато премигаше пред огледалото чу как телефонът в стаята иззвъня. Той се втурна нататък, но още преди да вземе завоя чу ясния глас на Изолда:
-Да? Да, мисля. О! - кратка пауза – Не, определено не. Ще е зает целия ден. И утре също. Негова приятелка. - изчурулика весело тя преди да върне телефона на поставката и да се обърне към Адриан, който отново сменяше на лицето си различни нюанси на червеното.
-Беше някакъв твой колега, казва се Бенджамин. Питаше дали можеш да вземеш смените му през уикенда. Аз му казах, че не може, защото и днес, и утре ще си зает с мен! - тя грабна вцепенения мъж за ръцете и го повлече навън.
„Хляб и зрелища. Досега винаги съм предоставял само и единствено едното. Изглежда нещата обаче ще се променят – и то от всички хора на света да вдигне на Бени“. Колегата му от пекарната се славеше с факта, че има уши, съразмерими с тези на Дъмбо, и способност да разнася вести със скорост, близка до тази на светлината. Бързината обаче не винаги отговаряше на точността, и във финалния си вид клюките приличаха на първоизточника толкова, колкото саблезъб тигър на новородено котенце. До понеделник фактът, че в събота сутринта на домашния телефон на Адриан е вдигнала жена, щеше да се раздуха като горски пожар. Не без основание, хората, с които работеше смятаха, че личният му живот гравитира около абсолютната нула, което и беше извинение да го привикват на работа винаги и по всяко време. Несъмнено новата клюка благодарение на Бени щеше да се надуе като мая на слънце, и щеше да стане по-гореща от сутрешните кифли, които вадеха в пекарната.
Адриан изстена тихо, напъха се в ръкавите на палтото и излезе от апартамента, пред който нетърпеливо го чакаше Изолда. Тя цяла подскачаше от вълнение, кестенявите и къдри се поклащаха и ентусиазмът и бе съпоставим само с този на млад кокершпаньол преди разходка. При тази гледка нямаше как Адриан да не се усмихне широко и да реши, че, все пак, денят наистина не е лош.
-Денем има много повече автомобили, отколкото нощем – напомни и той и я хвана за лакътя, за да я спре да не пресече. - Трябва да внимаваш повече.
Изолда му хвърли весел поглед с доста престорена вина и се възползва да плъзне ръка под неговата и да го хване под мишница, преди да скрие ръцете си пак в топлия кожен маншон.Адриан смутено извърна лице настрани, но не се дръпна, аргументирайки се пред себе си, че така доста по-лесно ще я държи далеч от шосето, където с превишена скорост свистяха коли. И се опита да игнорира факта колко точно се събра до него и как добре му подхождаше по ръст. Колко удобно полягаше главата й на рамото му, а как добре пасваше ръката й в неговата.
-Такааа... - проточи той, чудейки се как да поведе разговор. „Та си вампир значи?“ не звучеше добре като въвеждаща реплика, „От сребро умираш ли?“ също не беше много предразполагащо, а на „Цял ли ще ме изядеш, или ще си оставиш за после?“ Адриан не бе сигурен, че иска да знае отговора. Най-накрая, с надежда, че все пак е по-добре от разговор за времето, изтърси:
-Може ли да ти викам Изи?
-Даа! - слънчево му отвърна тя. - А аз може ли да ти казвам Ади?
-О, не, определено не – заклати енергично глава Адриан.
-Имаш странно име, знаеш ли?
Адриан я изгледа косо.
-Когато са ме взели в сиропиталището, съм нямал дори акт за раждане – отговори той и бързо продължи от страх, че тя може да му се извини. Да каже, че съжалява, задето са го оставили. Мразеше, когато хората му се извиняваха за това какъв е, как изглежда и какъв е животът му.Последното, което искаше, бе съжаление. - И едната сестра четяла любовен роман, където главният герой се казвал Адриан, докато пазачът на портата отвън запълвал вечерта с приключенията на някой си инспектор Доу. И така се получило моето име. Във всеки случай можеха да излязат безброй по-лоши комбинации. Виж само колко малко ме е деляло от това да ме кръстят Джон Доу.
Тъй като не реагира веднага на опита за шега, той реши да уточни:
-Нали се сещаш, така кръщават неидентифицираните...
-О!... Аз си мислех, че все пак е пропуск, че не са те кръстили Адриан Уол. Нали се сещаш, като стената на Адриан.
Младият мъж стрелна с поглед спътницата си и видя дяволити пламъчета в очите и.
-Отмъщаваш си, че се подигравах на вампирските имена, нали?
В отговор тя отново се засмя, и се притисна към рамото му.
Двамата вървяха един до друг и Адриан за пръв път в живота си с чисто сърце можеше да потвърди, че изобщо не усеща погледите на другите минувачи по себе си. Изолда се оглеждаше любопитно наоколо, попивайки всеки нюанс на оживения град, многолюден и празничен с коледната си украса. Същевременно обаче успяваше да му задава купища въпроси и той се почувства сякаш е в детската градина и се запознава с ново другарче. Струваше му се, че всеки момент ще зададе неминуемия въпрос „Искаш ли да си играем заедно?“, на което щеше без да се замисли да отговори - „Да!“
-А защо си бъркаше в окото преди да излезем? - не му даваше мира Изи.
-Слагах си контактните лещи. Виждам добре, но те имат висок UV филтър. А ако се чудиш защо, като се има предвид как изглеждам, не нося цветни – от тях ме заболяват очите, не пропускат достатъчно кислород.
Вампирката обаче не се чудеше за това.
-Ммм, какво е уве?
-Ъъъ, ами... това са част от лъчите на слънцето, които могат да са вредни, и особено за такива като мен, и амм... причиняват рак. Кремът, който си слагах, също е с висока слънцезащита! Затова! - бързо добави той, от страх да не го помисли за момиче, което стои пред огледалото и се маца с крем.
Изолда наклони леко глава настрана, колкото да покаже, че слуша, макар и без всъщност да разбира, и Адриан я погледна с присвити очи.
-Изобщо не схващаш за какво ти говоря, нали? - тя кимна, за да потвърди. - Е, - махна с ръка младият мъж. - предполагам бездруго си имате друг род проблеми със слънцето.
-А на колко си години всъщност? - Изи го изгледа преценяващо от глава до пети. По принцип бе по-лесно да определиш възрастта на смъртните хора, но с бялата коса на Адриан и сякаш постоянната бръчка от мръщене и безпокойство между веждите му, не можеше да реши. Сигурно в средата на двайсетте си години.
-Другият месец навършвам 26 – потвърди подозренията и той, и докато оглеждаше витрините, тя се усети, че се чуди какво би му се понравило като подарък.
Адриан бавно водеше своята спътница към градския парк. Макар че беше още предиобед и зимното слънце не бе стоплило съвсем, денят беше спокоен и безветрен; студен, но все пак добър за разходка. Затова и младежът не таеше големи надежди, че градината ще бъде пуста, но пак щеше да бъде по-малко населена от централните улици, където минувачите се блъскаха и разминаваха, носейки празнични покупки. Изолда се беше оставила той да я води, все така сгушена до рамото му. Адриан чак се засрами от паническия страх, който изпитваше, че ще я изгуби в тълпата, но не можа да потисне въздишката на облекчение, когато навлязоха в по-спокойния парк. Тук снегът не бе така добре разчистен, утъпкани пътеки бележеха средите на алеите, а около тях се издигаха дълбоки преспи. Изи нададе кратко възклицание от възхищение и нагази в тях, за да разгледа по-отблизо ледените висулки по клоните на дърветата, които пречупваха светлината в милиарди отражения и тихо звънтяха, удареше ли ги ветрецът едни в други.
Адриан я гледаше унесен. Насред замръзналия пейзаж, повече от всякога, неговата вампирка изглеждаше не от този свят. Адриан се стресна, засрамен от мисълта си. Неговата.
В следващия миг една снежна топка го извади от вцепенението му, пълнейки яката на палтото му със студ. Той припряно започна да се изтупва, преди снегът да се е разтопил съвсем, когато звънкият смях на Изолда го пресрещна, тя го грабна за ръка и повлече след себе си.
-Чуй, чуй, отнякъде идва музика – радваше се тя и го дърпаше напред, на което той безропотно се подчиняваше, докато най-накрая не излязоха на ледената пързалка.
От високоговорителите около нея се носеше музика, а на леда се въртяха и танцуваха двойки и групички хора, едни умело, други – не чак толкова, но всички те бяха със зачервени и усмихнати лица. Изолда ги погледна с обожание и въодушевление, а радостта на Адриан примря, когато се досети какво ще поиска тя от него.
-Танцувай с мен!
-Не, о, не, не, не – задърпа се отчаяно той, наясно, че поискаше ли, вампирката с лекота щеше да го издърпа на пързалката. - Виж, това, на леда... не мога..
Тя го погледна с чисто недоумение.
-Добре, тогава – тя посочи с жест няколкото двойки до оградата, които изглежда също не се чувстваха сигурни на кънките и танцуваха прегърнати под звуците на музиката на твърдата земя. - Танцувай с мен така.
-Не – той се застопори в снега, навел глава и забучил поглед във върховете на ботушите, с огромна буца, заседнала в гърлото – Не мога да танцувам. Изобщо. Никъде. Във всеки случай не и пред толкова много хора.
-Добрее... - Изолда стреснато го пусна, усещайки колко е притеснен наистина. Не искаше да го насилва – Но когато се приберем, ще танцуваш ли с мен?
-Виж, - с мъка преглътна Адриан, чувствайки, че смъртната му присъда е само отложена за кратко, но гилотината още виси над шията му. - Просто не мога да танцувам, и това е. Клатя се като пингвин.
-Пингвини! - извика изведнъж радостно Изи. - Обичам пингвини! Искам да видя пингвини на живо! - и го задърпа в противоположната посока. - Тук в града има зоопарк, нали?
Адриан я последва и мълчаливо благодари на всички богове, които го наблюдаваха, и които сигурно си прекарваха страхотно на негов гръб, че любимата му вампирка изглежда страда от тежък дефицит на вниманието и не може да се съсредоточи върху нещо за повече от пет минути.
След кратък спор с пазача на зоологическата градина, който се опита да изтъкне, че през зимата не работят, ги пуснаха вътре. Докато плащаше билетите, Адриан се почуди дали Изи е приложила някаква вампирска магия на пазача, или просто на възрастния мъж сърце не му е дало да прекърши ентусиазма и. Той се забави на вратата още миг, за да вземе пакет пуканки от близкия щанд, които да хвърля Изолда на ленивите пингвини, и две големи картонени чаши топло капучино, после я последва в парка.
Вампирката се щураше от единия край на алеята до другия, между клетките на нехаещите за студа бели мечки и наежените вълци, спящите полярни сови и дебелите моржове. Другите части на градината бяха празни. Най-накрая тя седна с блеснал поглед на пейката пред клетката на пингвините, където птиците се клатеха с характерната си походка или приглаждаха перата си с клюнове, показвайки подчертана липса на интерес към въодушевените си зрители. Адриан се приближи и й подаде топлата чаша, но когато видя как тя изважда голите си ръце от кожения маншон, се спря.
-Чакай. - Той изу собствените си плетени ръкавици и й подаде чифта, преднамерено избягвайки погледа й. - Маншонът сигурно добре ти топли, докато ръцете ти не са заети, но ако стоиш така с чашата или решиш после да храниш птиците, ще замръзнеш.
Тя ги пое и ги завъртя в ръцете си, и Адриан се зачуди дали не я е обидил с предложението да сложи нещо толкова обикновено на изваяните си бели ръце. Ръкавиците му бяха евтини, малко пооръфани, но още здрави, меки и топли. А ако знаеше, че всъщност това прави Изолда, когато прокарва длан по тях, усеща собствената му топлина, запазена в бримките на плата, преди да е избягала безвъзвратно в зимния въздух, то тогава за пореден път вратът и лицето му щяха да пламнат. Половин минута сигурно се проточи в тишина, и младежът тъкмо отваряше уста, може би за извинение, когато Изи бързо намъкна дясната ръкавичка, подаде му обратно лявата и стрелна свободната си ръка към неговата, за да преплете пръсти с нея. Придърпа го на пейката до себе си и щастливо оповести:
-Ето, така- тя вдигна напред двете си длани, едната облечена в ръкавицата, другата обгърната в неговата – така ще ми топлиш и двете ръце, и на теб няма да ти е студено. - тя го дари със сияйна усмивка – Не ти ли казах, че ти винаги се грижиш за мен и можеш да ме пазиш от всичко.
Сега вече изчервяването нямаше как да му се размине.
Адриан седеше на другия край на пейката, толкова далече, колкото позволяваха сплетените им ръце, защото му се струваше, че само сантиметър по-близо, и нямаше да може да се задоволи само с дланта й в неговата, а щеше да поиска да прекара ръка зад кръста й, да скрие няколко палави къдрици зад ухото, да повдигне лицето и нагоре, и може би, може би...
Нанасяйки си мислен шамар, младият мъж се размърда неудобно и извърна поглед настрани, но целият самоконтрол на земята не можеше да го спре на прокарва малки кръгове с палец по дланта на жената до себе си.
Тя също помръдна и това го накара рязко да се обърне пак към нея, чудейки се дали не е пристъпил правилата на някакъв незнаен етикет. Изолда обаче не гледаше към него, а замислено право напред.
-Знаеш ли, ние не усещаме студ... не както хората поне. - и тя бързо стегна пръсти около неговите, за да не понечи той да измъкне ръката си. Адриан обаче нямаше сили да си причини подобно нещо. - Но усещам топлината ти.
Младата вампирка се усмихна някак тъжно и тази сянка в очите й, в ъгълчето на устата, разкъса сърцето на Адриан и той се наведе към нея, без идея какво да стори, какво да каже.
-Сигурно ме мислиш за някаква разглезена хлапачка. Аристократка, която е свикнала да и се угажда всяка прищявка. А ти търпиш хрумванията и желанията ми, топлиш ме, храниш ме, радваш ме, когато си в пълно право просто да искаш да ме разкараш от живота си. Но днес... днес за пръв път в живота си видях слънцето, Адриан... днес съм твърде щастлива, за да спазвам норми и уговорки, защото не знам кога това щастие ще изтлее, щом ефектът на кръвта ти свърши, и трябва да взема всичко от него, докато мога.
-Не!... -възрази Адриан с буца в гърлото си. - Аз никъде няма да ходя! Можеш да ме имаш, когато поискаш.
Мислено дясно кроше. „Боже, прозвучах като евтина проститутка“.
-Но знаеш ли какво – така е. - продължи тя. - Там, откъдето идвам, съм точно така. Разглезено дете и нищо повече. Ще ми дадат сладкиш, за да ми затворят устата, скъпа играчка, за да ми отвлекат вниманието от златната клетка. Аз... - гласът и заглъхна и мъжът разбра, че тя се опитва да му каже нещо, което досега и пред себе си не е обличала в думи. Той стисна леко ръката и, за да и даде увереност и гласът и отново набра сила – За последните часове ти ме слуша и чу повече от това, което ти казах, отколкото другите около мен за цяла година. Аз...
И тя му разказа себе си, а Адриан не се зачуди на нищо, защото всичко звучеше толкова правилно. Неговата малка вампирска принцеса.
-Мама и татко... може да се каже, че бяхме царското семейство. Под нас се обединяваха десетки вампирски кланове. Баща ми беше строг, малко скучен, и много, много старомоден, но нямаше нищо по-хубаво от това да ме вдигне нощем на раменете си и да ми каже как още малко, и ще стигна луната. Те умряха преди двайсет години. Тежък пътен инцидент, точно преди изгрев слънце, не им позволил да намерят убежище навреме...
Адриан усети почти физически болката и от загубата, несъпоставима с нищо, което той някога беше изпитвал към своите родители, които никога не бе виждал, не бе търсил, нито имал желание да открие.
-На теория сега аз съм кралицата. Но според нашия закон чак тази година навършвам пълнолетие, досега всичко се решаваше от регентския съвет, аз нямах думата. Докторът, адвокатът и Маки, те... Ти така не приличаш на Маки. - изведнъж се усмихна меко тя, а Адриан нещо го жегна.
-Кой е Маки ? - попита припряно той, надявайки се въпросът да не е прозвучал твърде рязко.
Изолда за миг смутено наведе лице, но не бе в природата и да лъже, и тя накрая отговори:
-Маки, той... за мен е братовчед и нищо повече. Той се грижеше за мен, след като мама и татко починаха и е начело на регентите. Много хора се надяват да се оженя за него, но... аз няма да го направя. Мил е, но... толкова, толкова сух. Скучен. Между другото, казва се Макдиармид. - тя го погледна изпод вежди, за да види дали е отвлякла малко вниманието му.
Адриан се подсмихна. Всъщност името му напомняше на нещо, но не се сещаше какво.
-Значи всъщност съм бил прав за цялата история с вампирските имена, така ли? Едно от друго по-странни!
Тя се засмя леко в отговор, но после пак стана сериозна и младият мъж я подкани да продължи.
-Всички те са се вкопчили в едно минало, докато светът все по-бързо и по-бързо се движи напред. А ние пазим един стар образ, наложен и пречупен през вековете. Палим парафинови свещи в гостните и лоени – в кухните, покриваме със скъпи старомодни драперии стените, с надеждата под слабата светлина и тежките платове никой да не забележи как всичко е овехтяло и безвъзвратно отминало. Мога без проблем да живея без клипове с котенца – изтъкна твърдо младата вампирка. - Но не мога да гледам как се превръщаме в ходещи антики. Не само битът и това, което ни заобикаля – сякаш всички отвътре са прашасали, душите им са проядени от молци, а понякога ми се струва, че когато мислят, чувам как проскърцват ръждивите колелца в умовете им. Има много от поданиците, които искат да открият света, такъв, какъвто е. И аз вярвам, че това трябва да се случи и то скоро. Все още всички ние можем да направим логически паралел между това, което беше, и това, което е. Колите са просто по-бързи карети, киното е театърът. Но светът се движи твърде бързо. Ако скоро не стъпим на пътя, никога няма да можем да го настигнем. Ще останем назад и ще изтлеем в богатите си къщи, заобиколени от антиквариати... Опитах се да кажа мнението си, но никой не иска да ме чуе... При зимното слънцестоене след няколко дни трябва официално да поема властта, но дори и тогава не знам дали думите ми ще придобият някаква тежест. Предната вечер бяхме на опера и аз се измъкнах от задния вход през антракта. Исках сама, без никой да ме спира, да се докосна до света, какъвто е днес. Исках да разбера дали наистина трябва... Не – тя поклати глава. - Продължавам да си задавам въпроса дали трябва, макар и да знам отговора, само за да избегна въпроса дали мога.
В студения въздух се възцари тишина. Адриан мълчеше и се мъчеше да подреди и изкаже мислите си. Да каже, че не може да снеме този товар от крехките и плещи, но иска да стори всичко, за да го сподели. Да обясни, че знае, знае какво е животът да върви покрай теб без да имаш смелост да стъпиш в течението. Че знае какво е хората да говорят покрай теб, понякога за теб, на теб, но никога с теб.
-Ами ти? - прекъсна обърканите му мисли Изолда, слагайки длан на бузата му и обръщайки лицето му към себе си – Адриан, позволи ми да те слушам, както ти мен.
И той и позволи. Стояха на пейката с часове, докато краката му се вкочаниха, но той не усещаше, защото ръката, с която държеше нейната, пламтеше и пращаше жарки вълни по цялото му тяло. Стояха, и той и разказа, за дома си, за работата си, за мечтите си, за малката метална касичка, съдържанието на която в края на всеки месец отиваше във влога му в банката.
-Искам да завърша университет и да си взема диплома. После отново ще спестя и най-накрая искам да си имам нещо собствено. Сладкарничка. Не от онези лъскави места, където цялото меню е изписано на френски и не можеш да разбереш нищо какво е, а порциите са колкото чаена лъжичка, сервирана в чиния като автомобилна гума. Съжалявам, но е така – изтъкна той, когато Изолда се разсмя. - Искам.. нещо малко и мое, където никой да не ми казва да не слагам толкова яйца в тестото, или да ме кара да наливам вода в млякото. Искам от време на време, когато сервитьорът идва в кухнята да вземе поръчката, да ми казва „Поздрави за готвача, от еди-коя-си маса.“ Сигурно си мислиш, че е глупаво – смути се младият мъж, осъзнавйки, че обсъжда дребните си житейски проблеми с някой, който се чуди как да поеме власт над цяла раса и да промени водената от столетия политика.
Изолда не мислеше, че е глупаво. Просто и тя изпитваше небивали затруднения да изтръгне думите от гърлото си. Накрая тя се надигна :
-Хайде да си ходим вкъщи.
Адриан стана след нея. „Ние.“ „Заедно“. „У дома“. За Изи днешният ден за пръв път бе донесъл слънцето. За Адриан той също бе отбелязал първи неща. За първи път в живота си той не беше просто „аз“, а „ние“, не беше сам, а заедно с някого, за пръв път сякаш имаше дом, в който да се прибере.
-Обеща ми танц, щом останем насаме, помниш ли? - лукаво му припомни Изолда като се отърка в гърба му.
Цялото тяло на Адриан се стегна.
-Мислех, че вече го уточнихме. Танцувалните ми способности са като на пингвин.
-Ммм, точно затова избрах специална песен!
В следващия миг, без да разбере как, Адриан се оказа не само с лице към нея, но и с ръка върху талията и, и непохватно клатушкайки се из стаята, опитвайки се да избягва мебелите. Тайнствени и необясними събития изглежда продължаваха да се случват, защото след минута той не само все така танцуваше, но и пееше с пълно гърло заедно с Изи песента, която бе оставена да се върти без прекъсване.
-I want to be your personal penguin, I want to talk with you night and day
-Look at these wings, so perfect to hold you
-I want to be your personal penguin from now on!
Най-накрая все пак се случи неминуемото в това тясно помещение – Адриан се закачи за крака на масата, политна, но успя да промени траекторията на падането си, и вместо да се забие в ъгъла на масата, се приземи почти на дивана. Изолда с удоволствие го последва и се настани отгоре му.
-Това – задъхваше се от смях той. - трябва да е най-лошата песен, която двойка може да избере да танцува на нея. Мисля, че по липса на романтика може да се мери само с манджата, която смятам да ти приготвя за вечеря.
-Ммм, мисля, че можем да поспорим относно достойнствата на песента и храната, които ти така упорито отричаш – Изи проследи с пръст линията на челюстта му. - Както и някои други достойнства, които сякаш не признаваш...
Адриан почти на инстинкт се надигна на лакът, за да приближи лице към нейното, но моментът бе грубо прекъснат – от шума от изкъртване на врата от пантите. Той бързо скочи на крака и измести жената зад гърба си.
-Махай се – изсъска. - Превърни се в прилеп и бягай. Аз ще ги задържа малко заети, за да не се преобразят и те в прилепи или върколаци, или каквото и да е, докато не набереш преднина. - и насила я грабна и избута към спалнята, където можеше да отлети от прозореца или балкона, без да обръща внимание на роптаенето и - вниманието му бе привлечено от двете фигури, които изпълниха изведнъж малката стая.
Вчера не бе имал време и възможност да огледа преследвачите им, но нямаше съмнение, че това бяха същите субекти – на лицата им беше изписано ядно изражение на човек, който е прекарал цялата предишна нощ в безплодни издирвания на жертвата си. Те го изгледаха със смес от презрение и раздразнение, защото макар че като човек бе просто лесно отстранима пречка, все пак беше същата пречка, която вчера им бе причинила доста неудобства. Единият сви ръката си в юмрук и изпука ставите на пръстите си.
Адриан направи още една крачка встрани, за да закрие повече с тяло пътя, по който се беше оттеглила Изолда, и стъпи здраво на земята. За какво – щеше да се бие ли? Никога досега не се беше бил. Бяха го били, беше и бягал. Но сега не можеше и дума да става за отстъпление. Изведнъж мъжът, който преди малко бе изпробвал гъвкавостта на пръстите си, тръгна напред към него. Адриан направи нещо, което бе виждал само по филмите, и се изуми, че всъщност стана – хвана ръба на паянтовата маса и с рязко движение я избута нагоре и напред, като острият и ръб удари нападателя му право в лицето. Младежът се възползва от настаналата за миг суматоха, за да потърси нещо, което евентуално би могъл да използва за защита. Погледът му се спря на кухненската печка, където над забравения тиган почваше да се издига дим. Нямаше време да придиря – и той го взе, извъртя се точно навреме да пресрещне хвърлилия се към него мъж, ръката му с тигана го уцели в лицето и го накара да нададе кански вик, когато го поля горещата мазнина.
-Ударих свърхестествено същество с тиган. - изуми се от себе си Адриан и изстена от болка, когато врялото олио се стече по дръжката и обля ръката му. Но в същия момент усети как нечия ръка го хваща за яката на дрехата и го дръпва рязко назад. Той изтърва импровизираното си оръжие и се обърна, готов да се бори, но за свой адски ужас до себе си видя не някой от враговете си, а Изолда.
-Какво правиш още тук? - не можа да повярва на очите си – Шу, шу! Отлитай оттук!
-Не и без теб!
Изведнъж вампирката прекара ръка през кръста му, хвана го здраво и го вдигна под мишницата, което го шокира дотолкова, че Адриан дори не успя да извиси глас в протест. Тя се стрелна бързо към спалнята и в следващия миг бе на балкона, стъпила на парапета. Младият мъж осъзна какво се готви да стори тя и очите му се разшириха.
-Изи, не! За бога, Изи, на петия етаж сме, не можеш просто да скоооочииииш!
Изолда се приземи с леко пружиниращо движение на крака и погледна Адриан:
-Как си?
-Изключително шашнат, в скоро време сигурно – унизен, а за в бъдеще си запазвам правото да си изповръщам червата. Но това по-късно, сега – да бягаме – окопити се бързо той и двамата хукнаха.
Тичаха на зиг-заг през кривите улички, а Изолда се смееше. Сега, когато беше с него, не изпитваше и стотна от страха, който я бе обзел предната нощ.
-Знаеш ли, тичаш много бързо, за човек.
-Хубаво е да знам, че бързината ми е съпоставима с тази на женски вампир. Нали знаеш за стратегията „Бий се или бягай“ - винаги съм залагал на бягането.
-Женски вампир с дълга рокля с фуста и токчета – почти се засегна Изи.
-Хубаво – Адриан взе един остър завой и я дръпна след себе си. - По-важният въпрос в случая е, че мъжки вампири с кубинки, дори и единият наскоро да е преживял близка среща с маса, а другият – с тиган, сигурно ще тичат по-бързо от нас, нали?
Изолда нямаше как да отрече това.
-Мисля, че ще е най-разумно да хванем такси. - Адриан я беше извел на стоянката за таксита и те влязоха в най-близкия автомобил.
-Накъде сме се запътили? На парти с костюми – попита шофьорът, докато палеше, визирайки пищната рокля на Изолда, а сигурно и нестандартния вид на Адриан.
Младият мъж се обърна въпросително към спътницата си. Тя бе стиснала плътно устни, а дълбока тревожна бръчка бе пронизала челото и.
-Мисля, че трябва да отидем у дома – и тя продиктува адреса.
Докато автомобилът потегляше, Адриан скри изгорената си ръка и се загледа през прозореца. Осъзна, че въпреки че всичко, което му се беше случило, откакто бе срещнал Изолда, нито за миг не бе и помислил да се отдели от нея или да я отпрати. А сега предстоеше да се върнат в нейния свят, който имаше привилегията да я притежава изцяло. При тази мисъл сякаш нещо го попари.
*От "Твоят личен пингвин" на Дейви Джоунс http://youtu.be/z6DzceERhDU
Глава 1: Неверие
Глава 2: Адапт
Глава
3: Танц
-Спри да ме гледаш. След малко тръгваме.
-Не те гледам, изобщо не съм близо даже – изстена жално Изолда, като дете, хванато на местопрестъплението.
-В отражението на огледалото. Знам, че го правиш. Не ме питай как, просто го знам.
В самия шум от завъртането на роклята се чу дълбоко възмущение от несправедливото обвинение, но Адриан наистина усети, че вече не е наблюдаван и най-накрая успя да си постави контактната леща. Докато премигаше пред огледалото чу как телефонът в стаята иззвъня. Той се втурна нататък, но още преди да вземе завоя чу ясния глас на Изолда:
-Да? Да, мисля. О! - кратка пауза – Не, определено не. Ще е зает целия ден. И утре също. Негова приятелка. - изчурулика весело тя преди да върне телефона на поставката и да се обърне към Адриан, който отново сменяше на лицето си различни нюанси на червеното.
-Беше някакъв твой колега, казва се Бенджамин. Питаше дали можеш да вземеш смените му през уикенда. Аз му казах, че не може, защото и днес, и утре ще си зает с мен! - тя грабна вцепенения мъж за ръцете и го повлече навън.
„Хляб и зрелища. Досега винаги съм предоставял само и единствено едното. Изглежда нещата обаче ще се променят – и то от всички хора на света да вдигне на Бени“. Колегата му от пекарната се славеше с факта, че има уши, съразмерими с тези на Дъмбо, и способност да разнася вести със скорост, близка до тази на светлината. Бързината обаче не винаги отговаряше на точността, и във финалния си вид клюките приличаха на първоизточника толкова, колкото саблезъб тигър на новородено котенце. До понеделник фактът, че в събота сутринта на домашния телефон на Адриан е вдигнала жена, щеше да се раздуха като горски пожар. Не без основание, хората, с които работеше смятаха, че личният му живот гравитира около абсолютната нула, което и беше извинение да го привикват на работа винаги и по всяко време. Несъмнено новата клюка благодарение на Бени щеше да се надуе като мая на слънце, и щеше да стане по-гореща от сутрешните кифли, които вадеха в пекарната.
Адриан изстена тихо, напъха се в ръкавите на палтото и излезе от апартамента, пред който нетърпеливо го чакаше Изолда. Тя цяла подскачаше от вълнение, кестенявите и къдри се поклащаха и ентусиазмът и бе съпоставим само с този на млад кокершпаньол преди разходка. При тази гледка нямаше как Адриан да не се усмихне широко и да реши, че, все пак, денят наистина не е лош.
-Денем има много повече автомобили, отколкото нощем – напомни и той и я хвана за лакътя, за да я спре да не пресече. - Трябва да внимаваш повече.
Изолда му хвърли весел поглед с доста престорена вина и се възползва да плъзне ръка под неговата и да го хване под мишница, преди да скрие ръцете си пак в топлия кожен маншон.Адриан смутено извърна лице настрани, но не се дръпна, аргументирайки се пред себе си, че така доста по-лесно ще я държи далеч от шосето, където с превишена скорост свистяха коли. И се опита да игнорира факта колко точно се събра до него и как добре му подхождаше по ръст. Колко удобно полягаше главата й на рамото му, а как добре пасваше ръката й в неговата.
-Такааа... - проточи той, чудейки се как да поведе разговор. „Та си вампир значи?“ не звучеше добре като въвеждаща реплика, „От сребро умираш ли?“ също не беше много предразполагащо, а на „Цял ли ще ме изядеш, или ще си оставиш за после?“ Адриан не бе сигурен, че иска да знае отговора. Най-накрая, с надежда, че все пак е по-добре от разговор за времето, изтърси:
-Може ли да ти викам Изи?
-Даа! - слънчево му отвърна тя. - А аз може ли да ти казвам Ади?
-О, не, определено не – заклати енергично глава Адриан.
-Имаш странно име, знаеш ли?
Адриан я изгледа косо.
-Когато са ме взели в сиропиталището, съм нямал дори акт за раждане – отговори той и бързо продължи от страх, че тя може да му се извини. Да каже, че съжалява, задето са го оставили. Мразеше, когато хората му се извиняваха за това какъв е, как изглежда и какъв е животът му.Последното, което искаше, бе съжаление. - И едната сестра четяла любовен роман, където главният герой се казвал Адриан, докато пазачът на портата отвън запълвал вечерта с приключенията на някой си инспектор Доу. И така се получило моето име. Във всеки случай можеха да излязат безброй по-лоши комбинации. Виж само колко малко ме е деляло от това да ме кръстят Джон Доу.
Тъй като не реагира веднага на опита за шега, той реши да уточни:
-Нали се сещаш, така кръщават неидентифицираните...
-О!... Аз си мислех, че все пак е пропуск, че не са те кръстили Адриан Уол. Нали се сещаш, като стената на Адриан.
Младият мъж стрелна с поглед спътницата си и видя дяволити пламъчета в очите и.
-Отмъщаваш си, че се подигравах на вампирските имена, нали?
В отговор тя отново се засмя, и се притисна към рамото му.
Двамата вървяха един до друг и Адриан за пръв път в живота си с чисто сърце можеше да потвърди, че изобщо не усеща погледите на другите минувачи по себе си. Изолда се оглеждаше любопитно наоколо, попивайки всеки нюанс на оживения град, многолюден и празничен с коледната си украса. Същевременно обаче успяваше да му задава купища въпроси и той се почувства сякаш е в детската градина и се запознава с ново другарче. Струваше му се, че всеки момент ще зададе неминуемия въпрос „Искаш ли да си играем заедно?“, на което щеше без да се замисли да отговори - „Да!“
-А защо си бъркаше в окото преди да излезем? - не му даваше мира Изи.
-Слагах си контактните лещи. Виждам добре, но те имат висок UV филтър. А ако се чудиш защо, като се има предвид как изглеждам, не нося цветни – от тях ме заболяват очите, не пропускат достатъчно кислород.
Вампирката обаче не се чудеше за това.
-Ммм, какво е уве?
-Ъъъ, ами... това са част от лъчите на слънцето, които могат да са вредни, и особено за такива като мен, и амм... причиняват рак. Кремът, който си слагах, също е с висока слънцезащита! Затова! - бързо добави той, от страх да не го помисли за момиче, което стои пред огледалото и се маца с крем.
Изолда наклони леко глава настрана, колкото да покаже, че слуша, макар и без всъщност да разбира, и Адриан я погледна с присвити очи.
-Изобщо не схващаш за какво ти говоря, нали? - тя кимна, за да потвърди. - Е, - махна с ръка младият мъж. - предполагам бездруго си имате друг род проблеми със слънцето.
-А на колко си години всъщност? - Изи го изгледа преценяващо от глава до пети. По принцип бе по-лесно да определиш възрастта на смъртните хора, но с бялата коса на Адриан и сякаш постоянната бръчка от мръщене и безпокойство между веждите му, не можеше да реши. Сигурно в средата на двайсетте си години.
-Другият месец навършвам 26 – потвърди подозренията и той, и докато оглеждаше витрините, тя се усети, че се чуди какво би му се понравило като подарък.
Адриан бавно водеше своята спътница към градския парк. Макар че беше още предиобед и зимното слънце не бе стоплило съвсем, денят беше спокоен и безветрен; студен, но все пак добър за разходка. Затова и младежът не таеше големи надежди, че градината ще бъде пуста, но пак щеше да бъде по-малко населена от централните улици, където минувачите се блъскаха и разминаваха, носейки празнични покупки. Изолда се беше оставила той да я води, все така сгушена до рамото му. Адриан чак се засрами от паническия страх, който изпитваше, че ще я изгуби в тълпата, но не можа да потисне въздишката на облекчение, когато навлязоха в по-спокойния парк. Тук снегът не бе така добре разчистен, утъпкани пътеки бележеха средите на алеите, а около тях се издигаха дълбоки преспи. Изи нададе кратко възклицание от възхищение и нагази в тях, за да разгледа по-отблизо ледените висулки по клоните на дърветата, които пречупваха светлината в милиарди отражения и тихо звънтяха, удареше ли ги ветрецът едни в други.
Адриан я гледаше унесен. Насред замръзналия пейзаж, повече от всякога, неговата вампирка изглеждаше не от този свят. Адриан се стресна, засрамен от мисълта си. Неговата.
В следващия миг една снежна топка го извади от вцепенението му, пълнейки яката на палтото му със студ. Той припряно започна да се изтупва, преди снегът да се е разтопил съвсем, когато звънкият смях на Изолда го пресрещна, тя го грабна за ръка и повлече след себе си.
-Чуй, чуй, отнякъде идва музика – радваше се тя и го дърпаше напред, на което той безропотно се подчиняваше, докато най-накрая не излязоха на ледената пързалка.
От високоговорителите около нея се носеше музика, а на леда се въртяха и танцуваха двойки и групички хора, едни умело, други – не чак толкова, но всички те бяха със зачервени и усмихнати лица. Изолда ги погледна с обожание и въодушевление, а радостта на Адриан примря, когато се досети какво ще поиска тя от него.
-Танцувай с мен!
-Не, о, не, не, не – задърпа се отчаяно той, наясно, че поискаше ли, вампирката с лекота щеше да го издърпа на пързалката. - Виж, това, на леда... не мога..
Тя го погледна с чисто недоумение.
-Добре, тогава – тя посочи с жест няколкото двойки до оградата, които изглежда също не се чувстваха сигурни на кънките и танцуваха прегърнати под звуците на музиката на твърдата земя. - Танцувай с мен така.
-Не – той се застопори в снега, навел глава и забучил поглед във върховете на ботушите, с огромна буца, заседнала в гърлото – Не мога да танцувам. Изобщо. Никъде. Във всеки случай не и пред толкова много хора.
-Добрее... - Изолда стреснато го пусна, усещайки колко е притеснен наистина. Не искаше да го насилва – Но когато се приберем, ще танцуваш ли с мен?
-Виж, - с мъка преглътна Адриан, чувствайки, че смъртната му присъда е само отложена за кратко, но гилотината още виси над шията му. - Просто не мога да танцувам, и това е. Клатя се като пингвин.
-Пингвини! - извика изведнъж радостно Изи. - Обичам пингвини! Искам да видя пингвини на живо! - и го задърпа в противоположната посока. - Тук в града има зоопарк, нали?
Адриан я последва и мълчаливо благодари на всички богове, които го наблюдаваха, и които сигурно си прекарваха страхотно на негов гръб, че любимата му вампирка изглежда страда от тежък дефицит на вниманието и не може да се съсредоточи върху нещо за повече от пет минути.
След кратък спор с пазача на зоологическата градина, който се опита да изтъкне, че през зимата не работят, ги пуснаха вътре. Докато плащаше билетите, Адриан се почуди дали Изи е приложила някаква вампирска магия на пазача, или просто на възрастния мъж сърце не му е дало да прекърши ентусиазма и. Той се забави на вратата още миг, за да вземе пакет пуканки от близкия щанд, които да хвърля Изолда на ленивите пингвини, и две големи картонени чаши топло капучино, после я последва в парка.
Вампирката се щураше от единия край на алеята до другия, между клетките на нехаещите за студа бели мечки и наежените вълци, спящите полярни сови и дебелите моржове. Другите части на градината бяха празни. Най-накрая тя седна с блеснал поглед на пейката пред клетката на пингвините, където птиците се клатеха с характерната си походка или приглаждаха перата си с клюнове, показвайки подчертана липса на интерес към въодушевените си зрители. Адриан се приближи и й подаде топлата чаша, но когато видя как тя изважда голите си ръце от кожения маншон, се спря.
-Чакай. - Той изу собствените си плетени ръкавици и й подаде чифта, преднамерено избягвайки погледа й. - Маншонът сигурно добре ти топли, докато ръцете ти не са заети, но ако стоиш така с чашата или решиш после да храниш птиците, ще замръзнеш.
Тя ги пое и ги завъртя в ръцете си, и Адриан се зачуди дали не я е обидил с предложението да сложи нещо толкова обикновено на изваяните си бели ръце. Ръкавиците му бяха евтини, малко пооръфани, но още здрави, меки и топли. А ако знаеше, че всъщност това прави Изолда, когато прокарва длан по тях, усеща собствената му топлина, запазена в бримките на плата, преди да е избягала безвъзвратно в зимния въздух, то тогава за пореден път вратът и лицето му щяха да пламнат. Половин минута сигурно се проточи в тишина, и младежът тъкмо отваряше уста, може би за извинение, когато Изи бързо намъкна дясната ръкавичка, подаде му обратно лявата и стрелна свободната си ръка към неговата, за да преплете пръсти с нея. Придърпа го на пейката до себе си и щастливо оповести:
-Ето, така- тя вдигна напред двете си длани, едната облечена в ръкавицата, другата обгърната в неговата – така ще ми топлиш и двете ръце, и на теб няма да ти е студено. - тя го дари със сияйна усмивка – Не ти ли казах, че ти винаги се грижиш за мен и можеш да ме пазиш от всичко.
Сега вече изчервяването нямаше как да му се размине.
Адриан седеше на другия край на пейката, толкова далече, колкото позволяваха сплетените им ръце, защото му се струваше, че само сантиметър по-близо, и нямаше да може да се задоволи само с дланта й в неговата, а щеше да поиска да прекара ръка зад кръста й, да скрие няколко палави къдрици зад ухото, да повдигне лицето и нагоре, и може би, може би...
Нанасяйки си мислен шамар, младият мъж се размърда неудобно и извърна поглед настрани, но целият самоконтрол на земята не можеше да го спре на прокарва малки кръгове с палец по дланта на жената до себе си.
Тя също помръдна и това го накара рязко да се обърне пак към нея, чудейки се дали не е пристъпил правилата на някакъв незнаен етикет. Изолда обаче не гледаше към него, а замислено право напред.
-Знаеш ли, ние не усещаме студ... не както хората поне. - и тя бързо стегна пръсти около неговите, за да не понечи той да измъкне ръката си. Адриан обаче нямаше сили да си причини подобно нещо. - Но усещам топлината ти.
Младата вампирка се усмихна някак тъжно и тази сянка в очите й, в ъгълчето на устата, разкъса сърцето на Адриан и той се наведе към нея, без идея какво да стори, какво да каже.
-Сигурно ме мислиш за някаква разглезена хлапачка. Аристократка, която е свикнала да и се угажда всяка прищявка. А ти търпиш хрумванията и желанията ми, топлиш ме, храниш ме, радваш ме, когато си в пълно право просто да искаш да ме разкараш от живота си. Но днес... днес за пръв път в живота си видях слънцето, Адриан... днес съм твърде щастлива, за да спазвам норми и уговорки, защото не знам кога това щастие ще изтлее, щом ефектът на кръвта ти свърши, и трябва да взема всичко от него, докато мога.
-Не!... -възрази Адриан с буца в гърлото си. - Аз никъде няма да ходя! Можеш да ме имаш, когато поискаш.
Мислено дясно кроше. „Боже, прозвучах като евтина проститутка“.
-Но знаеш ли какво – така е. - продължи тя. - Там, откъдето идвам, съм точно така. Разглезено дете и нищо повече. Ще ми дадат сладкиш, за да ми затворят устата, скъпа играчка, за да ми отвлекат вниманието от златната клетка. Аз... - гласът и заглъхна и мъжът разбра, че тя се опитва да му каже нещо, което досега и пред себе си не е обличала в думи. Той стисна леко ръката и, за да и даде увереност и гласът и отново набра сила – За последните часове ти ме слуша и чу повече от това, което ти казах, отколкото другите около мен за цяла година. Аз...
И тя му разказа себе си, а Адриан не се зачуди на нищо, защото всичко звучеше толкова правилно. Неговата малка вампирска принцеса.
-Мама и татко... може да се каже, че бяхме царското семейство. Под нас се обединяваха десетки вампирски кланове. Баща ми беше строг, малко скучен, и много, много старомоден, но нямаше нищо по-хубаво от това да ме вдигне нощем на раменете си и да ми каже как още малко, и ще стигна луната. Те умряха преди двайсет години. Тежък пътен инцидент, точно преди изгрев слънце, не им позволил да намерят убежище навреме...
Адриан усети почти физически болката и от загубата, несъпоставима с нищо, което той някога беше изпитвал към своите родители, които никога не бе виждал, не бе търсил, нито имал желание да открие.
-На теория сега аз съм кралицата. Но според нашия закон чак тази година навършвам пълнолетие, досега всичко се решаваше от регентския съвет, аз нямах думата. Докторът, адвокатът и Маки, те... Ти така не приличаш на Маки. - изведнъж се усмихна меко тя, а Адриан нещо го жегна.
-Кой е Маки ? - попита припряно той, надявайки се въпросът да не е прозвучал твърде рязко.
Изолда за миг смутено наведе лице, но не бе в природата и да лъже, и тя накрая отговори:
-Маки, той... за мен е братовчед и нищо повече. Той се грижеше за мен, след като мама и татко починаха и е начело на регентите. Много хора се надяват да се оженя за него, но... аз няма да го направя. Мил е, но... толкова, толкова сух. Скучен. Между другото, казва се Макдиармид. - тя го погледна изпод вежди, за да види дали е отвлякла малко вниманието му.
Адриан се подсмихна. Всъщност името му напомняше на нещо, но не се сещаше какво.
-Значи всъщност съм бил прав за цялата история с вампирските имена, така ли? Едно от друго по-странни!
Тя се засмя леко в отговор, но после пак стана сериозна и младият мъж я подкани да продължи.
-Всички те са се вкопчили в едно минало, докато светът все по-бързо и по-бързо се движи напред. А ние пазим един стар образ, наложен и пречупен през вековете. Палим парафинови свещи в гостните и лоени – в кухните, покриваме със скъпи старомодни драперии стените, с надеждата под слабата светлина и тежките платове никой да не забележи как всичко е овехтяло и безвъзвратно отминало. Мога без проблем да живея без клипове с котенца – изтъкна твърдо младата вампирка. - Но не мога да гледам как се превръщаме в ходещи антики. Не само битът и това, което ни заобикаля – сякаш всички отвътре са прашасали, душите им са проядени от молци, а понякога ми се струва, че когато мислят, чувам как проскърцват ръждивите колелца в умовете им. Има много от поданиците, които искат да открият света, такъв, какъвто е. И аз вярвам, че това трябва да се случи и то скоро. Все още всички ние можем да направим логически паралел между това, което беше, и това, което е. Колите са просто по-бързи карети, киното е театърът. Но светът се движи твърде бързо. Ако скоро не стъпим на пътя, никога няма да можем да го настигнем. Ще останем назад и ще изтлеем в богатите си къщи, заобиколени от антиквариати... Опитах се да кажа мнението си, но никой не иска да ме чуе... При зимното слънцестоене след няколко дни трябва официално да поема властта, но дори и тогава не знам дали думите ми ще придобият някаква тежест. Предната вечер бяхме на опера и аз се измъкнах от задния вход през антракта. Исках сама, без никой да ме спира, да се докосна до света, какъвто е днес. Исках да разбера дали наистина трябва... Не – тя поклати глава. - Продължавам да си задавам въпроса дали трябва, макар и да знам отговора, само за да избегна въпроса дали мога.
В студения въздух се възцари тишина. Адриан мълчеше и се мъчеше да подреди и изкаже мислите си. Да каже, че не може да снеме този товар от крехките и плещи, но иска да стори всичко, за да го сподели. Да обясни, че знае, знае какво е животът да върви покрай теб без да имаш смелост да стъпиш в течението. Че знае какво е хората да говорят покрай теб, понякога за теб, на теб, но никога с теб.
-Ами ти? - прекъсна обърканите му мисли Изолда, слагайки длан на бузата му и обръщайки лицето му към себе си – Адриан, позволи ми да те слушам, както ти мен.
И той и позволи. Стояха на пейката с часове, докато краката му се вкочаниха, но той не усещаше, защото ръката, с която държеше нейната, пламтеше и пращаше жарки вълни по цялото му тяло. Стояха, и той и разказа, за дома си, за работата си, за мечтите си, за малката метална касичка, съдържанието на която в края на всеки месец отиваше във влога му в банката.
-Искам да завърша университет и да си взема диплома. После отново ще спестя и най-накрая искам да си имам нещо собствено. Сладкарничка. Не от онези лъскави места, където цялото меню е изписано на френски и не можеш да разбереш нищо какво е, а порциите са колкото чаена лъжичка, сервирана в чиния като автомобилна гума. Съжалявам, но е така – изтъкна той, когато Изолда се разсмя. - Искам.. нещо малко и мое, където никой да не ми казва да не слагам толкова яйца в тестото, или да ме кара да наливам вода в млякото. Искам от време на време, когато сервитьорът идва в кухнята да вземе поръчката, да ми казва „Поздрави за готвача, от еди-коя-си маса.“ Сигурно си мислиш, че е глупаво – смути се младият мъж, осъзнавйки, че обсъжда дребните си житейски проблеми с някой, който се чуди как да поеме власт над цяла раса и да промени водената от столетия политика.
Изолда не мислеше, че е глупаво. Просто и тя изпитваше небивали затруднения да изтръгне думите от гърлото си. Накрая тя се надигна :
-Хайде да си ходим вкъщи.
Адриан стана след нея. „Ние.“ „Заедно“. „У дома“. За Изи днешният ден за пръв път бе донесъл слънцето. За Адриан той също бе отбелязал първи неща. За първи път в живота си той не беше просто „аз“, а „ние“, не беше сам, а заедно с някого, за пръв път сякаш имаше дом, в който да се прибере.
~~~~~
-Ади?
-Кажи, Изи – въздъхна Адриан, който знаеше кога една битка е изгубена.
-Какво правиш?
-Вечеря.
-Може ли да ти помогна?
-О, остави ме да изявя пред теб способностите си на готвач! - усмихна се той. - Можеш обаче да си поръчаш каквото ти се хапва.
-Хммм - мъжът се извъртя и видя съсредоточената и физиономия с прехапана пухкава устна. - Ами може ли – попита тя полузасрамено – да направиш нещо, което да се яде с ръце? Никога досега не съм се хранела с ръце. Даже и сандвичите вкъщи ги правят малки и забучени на коктейлни клечици. И с изрязани корички – уточни Изолда.
Адриан се ухили. Спомни си как сутринта палачинките беше яла с прибори – нещо, което според него убиваше половината радост от палачинката.
-Това го мога. Мога даже и повече – той се наведе напред, сякаш правеше неустоимо и неприлично предложение – Такова ядене ще ти приготвя, че ще искаш да си топиш залчетата в него, а накрая да си оближеш пръстите.
Изолда изписка весело при описанието на забраненото удоволствие, което той и предлагаше. Без да сваля усмивката от лицето си, Адриан нави ръкави, сложи тиган на котлона и почна бързо и сръчно да реже зеленчуци.
Започваше да се влюбва в тези малки звуци, които вампирчето му правеше всеки път, обзето от някаква емоция. Започваше да се... влюбва ли каза? Мислен шамар. Той поклати силно глава, сякаш от това през ушите му щяха да изскочат странните думи, които напираха да се появяват в мислите му и да оформят изречения, в които да речем „заедно“ и „утре“ бяха една до друга. „Какво си въобразяваш?“ скастри се Адриан. „Първо така, а после – какво? Искаш ли да си имаме малки вампирчета? Прилепчета-албиносчета. Просто прекрасно.“ С този ред на мисли реши, че си е заслужил не само мислен, но и направо реален ритник в слабините.
Докато се кореше така, пътем регистрираше шумовете зад себе си. Изи беше включила отново компютъра. Изведнъж звукът се увеличи. Адриан понечи да се обърне, но точно тогава усети как ръцете на Изолда обвиват кръста му.
-Кажи, Изи – въздъхна Адриан, който знаеше кога една битка е изгубена.
-Какво правиш?
-Вечеря.
-Може ли да ти помогна?
-О, остави ме да изявя пред теб способностите си на готвач! - усмихна се той. - Можеш обаче да си поръчаш каквото ти се хапва.
-Хммм - мъжът се извъртя и видя съсредоточената и физиономия с прехапана пухкава устна. - Ами може ли – попита тя полузасрамено – да направиш нещо, което да се яде с ръце? Никога досега не съм се хранела с ръце. Даже и сандвичите вкъщи ги правят малки и забучени на коктейлни клечици. И с изрязани корички – уточни Изолда.
Адриан се ухили. Спомни си как сутринта палачинките беше яла с прибори – нещо, което според него убиваше половината радост от палачинката.
-Това го мога. Мога даже и повече – той се наведе напред, сякаш правеше неустоимо и неприлично предложение – Такова ядене ще ти приготвя, че ще искаш да си топиш залчетата в него, а накрая да си оближеш пръстите.
Изолда изписка весело при описанието на забраненото удоволствие, което той и предлагаше. Без да сваля усмивката от лицето си, Адриан нави ръкави, сложи тиган на котлона и почна бързо и сръчно да реже зеленчуци.
Започваше да се влюбва в тези малки звуци, които вампирчето му правеше всеки път, обзето от някаква емоция. Започваше да се... влюбва ли каза? Мислен шамар. Той поклати силно глава, сякаш от това през ушите му щяха да изскочат странните думи, които напираха да се появяват в мислите му и да оформят изречения, в които да речем „заедно“ и „утре“ бяха една до друга. „Какво си въобразяваш?“ скастри се Адриан. „Първо така, а после – какво? Искаш ли да си имаме малки вампирчета? Прилепчета-албиносчета. Просто прекрасно.“ С този ред на мисли реши, че си е заслужил не само мислен, но и направо реален ритник в слабините.
Докато се кореше така, пътем регистрираше шумовете зад себе си. Изи беше включила отново компютъра. Изведнъж звукът се увеличи. Адриан понечи да се обърне, но точно тогава усети как ръцете на Изолда обвиват кръста му.
I like
you a lot.
You're funny and kind
So let me explain
What I have in mind.*
You're funny and kind
So let me explain
What I have in mind.*
-Обеща ми танц, щом останем насаме, помниш ли? - лукаво му припомни Изолда като се отърка в гърба му.
Цялото тяло на Адриан се стегна.
-Мислех, че вече го уточнихме. Танцувалните ми способности са като на пингвин.
-Ммм, точно затова избрах специална песен!
Let me
be your personal penguin from now on!
В следващия миг, без да разбере как, Адриан се оказа не само с лице към нея, но и с ръка върху талията и, и непохватно клатушкайки се из стаята, опитвайки се да избягва мебелите. Тайнствени и необясними събития изглежда продължаваха да се случват, защото след минута той не само все така танцуваше, но и пееше с пълно гърло заедно с Изи песента, която бе оставена да се върти без прекъсване.
-I want to be your personal penguin, I want to talk with you night and day
-I want
to be your personal penguin I want to listen to whatever you say
-Look at these wings, so perfect to hold you
-I'd
like to say again what I have already told you
-I want to be your personal penguin from now on!
-I want
to be your personal vampire from now on!
Най-накрая все пак се случи неминуемото в това тясно помещение – Адриан се закачи за крака на масата, политна, но успя да промени траекторията на падането си, и вместо да се забие в ъгъла на масата, се приземи почти на дивана. Изолда с удоволствие го последва и се настани отгоре му.
-Това – задъхваше се от смях той. - трябва да е най-лошата песен, която двойка може да избере да танцува на нея. Мисля, че по липса на романтика може да се мери само с манджата, която смятам да ти приготвя за вечеря.
-Ммм, мисля, че можем да поспорим относно достойнствата на песента и храната, които ти така упорито отричаш – Изи проследи с пръст линията на челюстта му. - Както и някои други достойнства, които сякаш не признаваш...
Адриан почти на инстинкт се надигна на лакът, за да приближи лице към нейното, но моментът бе грубо прекъснат – от шума от изкъртване на врата от пантите. Той бързо скочи на крака и измести жената зад гърба си.
-Махай се – изсъска. - Превърни се в прилеп и бягай. Аз ще ги задържа малко заети, за да не се преобразят и те в прилепи или върколаци, или каквото и да е, докато не набереш преднина. - и насила я грабна и избута към спалнята, където можеше да отлети от прозореца или балкона, без да обръща внимание на роптаенето и - вниманието му бе привлечено от двете фигури, които изпълниха изведнъж малката стая.
Вчера не бе имал време и възможност да огледа преследвачите им, но нямаше съмнение, че това бяха същите субекти – на лицата им беше изписано ядно изражение на човек, който е прекарал цялата предишна нощ в безплодни издирвания на жертвата си. Те го изгледаха със смес от презрение и раздразнение, защото макар че като човек бе просто лесно отстранима пречка, все пак беше същата пречка, която вчера им бе причинила доста неудобства. Единият сви ръката си в юмрук и изпука ставите на пръстите си.
Адриан направи още една крачка встрани, за да закрие повече с тяло пътя, по който се беше оттеглила Изолда, и стъпи здраво на земята. За какво – щеше да се бие ли? Никога досега не се беше бил. Бяха го били, беше и бягал. Но сега не можеше и дума да става за отстъпление. Изведнъж мъжът, който преди малко бе изпробвал гъвкавостта на пръстите си, тръгна напред към него. Адриан направи нещо, което бе виждал само по филмите, и се изуми, че всъщност стана – хвана ръба на паянтовата маса и с рязко движение я избута нагоре и напред, като острият и ръб удари нападателя му право в лицето. Младежът се възползва от настаналата за миг суматоха, за да потърси нещо, което евентуално би могъл да използва за защита. Погледът му се спря на кухненската печка, където над забравения тиган почваше да се издига дим. Нямаше време да придиря – и той го взе, извъртя се точно навреме да пресрещне хвърлилия се към него мъж, ръката му с тигана го уцели в лицето и го накара да нададе кански вик, когато го поля горещата мазнина.
-Ударих свърхестествено същество с тиган. - изуми се от себе си Адриан и изстена от болка, когато врялото олио се стече по дръжката и обля ръката му. Но в същия момент усети как нечия ръка го хваща за яката на дрехата и го дръпва рязко назад. Той изтърва импровизираното си оръжие и се обърна, готов да се бори, но за свой адски ужас до себе си видя не някой от враговете си, а Изолда.
-Какво правиш още тук? - не можа да повярва на очите си – Шу, шу! Отлитай оттук!
-Не и без теб!
Изведнъж вампирката прекара ръка през кръста му, хвана го здраво и го вдигна под мишницата, което го шокира дотолкова, че Адриан дори не успя да извиси глас в протест. Тя се стрелна бързо към спалнята и в следващия миг бе на балкона, стъпила на парапета. Младият мъж осъзна какво се готви да стори тя и очите му се разшириха.
-Изи, не! За бога, Изи, на петия етаж сме, не можеш просто да скоооочииииш!
Изолда се приземи с леко пружиниращо движение на крака и погледна Адриан:
-Как си?
-Изключително шашнат, в скоро време сигурно – унизен, а за в бъдеще си запазвам правото да си изповръщам червата. Но това по-късно, сега – да бягаме – окопити се бързо той и двамата хукнаха.
Тичаха на зиг-заг през кривите улички, а Изолда се смееше. Сега, когато беше с него, не изпитваше и стотна от страха, който я бе обзел предната нощ.
-Знаеш ли, тичаш много бързо, за човек.
-Хубаво е да знам, че бързината ми е съпоставима с тази на женски вампир. Нали знаеш за стратегията „Бий се или бягай“ - винаги съм залагал на бягането.
-Женски вампир с дълга рокля с фуста и токчета – почти се засегна Изи.
-Хубаво – Адриан взе един остър завой и я дръпна след себе си. - По-важният въпрос в случая е, че мъжки вампири с кубинки, дори и единият наскоро да е преживял близка среща с маса, а другият – с тиган, сигурно ще тичат по-бързо от нас, нали?
Изолда нямаше как да отрече това.
-Мисля, че ще е най-разумно да хванем такси. - Адриан я беше извел на стоянката за таксита и те влязоха в най-близкия автомобил.
-Накъде сме се запътили? На парти с костюми – попита шофьорът, докато палеше, визирайки пищната рокля на Изолда, а сигурно и нестандартния вид на Адриан.
Младият мъж се обърна въпросително към спътницата си. Тя бе стиснала плътно устни, а дълбока тревожна бръчка бе пронизала челото и.
-Мисля, че трябва да отидем у дома – и тя продиктува адреса.
Докато автомобилът потегляше, Адриан скри изгорената си ръка и се загледа през прозореца. Осъзна, че въпреки че всичко, което му се беше случило, откакто бе срещнал Изолда, нито за миг не бе и помислил да се отдели от нея или да я отпрати. А сега предстоеше да се върнат в нейния свят, който имаше привилегията да я притежава изцяло. При тази мисъл сякаш нещо го попари.
*От "Твоят личен пингвин" на Дейви Джоунс http://youtu.be/z6DzceERhDU
Следва:
Глава 4: Ревност
Коментари
Публикуване на коментар