About Me

Моята снимка
Здравейте! Аз съм Нина - или Топчо :) Добре дошли на моите странички, където плямпам основно за книжки и разни сръчности.

Blog Archive

Follow by Email

Последователи

Етикети

събота, 3 ноември 2018 г.

[book review] "Да чуеш ритъма на сърцето" - Ян-Филип Зендкер [book club]

Заглавие: "Да чуеш ритъма на сърцето"
Автор: Ян-Филип Зендкер
Поредица: "Ритъмът на сърцето"

Жанр:любовен, магически реализъм
Издателство: Хермес
Топчеста оценка: 4 звезди

Читателските клубове имат неизброими плюсове - един от тях е, че щеш - не щеш, се сдобиваш с пълни бележки по обсъжданите книги. А те са на една ръка разстояние от това да се превърнат в пълно ревю. Откакто открих истински читателски клуб във Варна (соу хепи!) се амбицирах да разпиша записките си от там и от минали клубове. Стартирам с "Да чуеш ритъма на сърцето", която само преди няколко седмици обсъждахме в клуб "Орбита" - книга, към която надали бих посегнала сама, но която прочетох бързо и ми хареса повече от очакваното.

В завръзката на историята е изчезването на бащата на Джулия преди години - въпреки привидното ѝ примирение, това събитие оставя следа у нея. Затова, когато намира стари писма и следи, че баща ѝ е заминал за Бирма, младата жена потегля в търсене. В Бирма наистина я очакват отговори, но по-различни от това, което е мислила, че ще намери. Остава ѝ да приседне в чайната и да изслуша историята на един живот и на една любов.

Тази книга ми обеща пътуване до Бирма/Мианмар - а кога иначе бих добавила такава екзотична дестинация към Пътешественическото си предизвикателство? Затова се напънах да мина през първите глави, които се развиваха в скучна модерна Америка и да се пренеса в Азия. Всъщност книгата има две линии - в настоящата, на пътуването на Джулия; и в миналото - на баща ѝ Тин Уин, живота и любовта му. Отсега ще си кажа, че мини- сюжета с Джулия хич не ме спечели. Може би наистина факта, че Тин Уин има и друго семейство обогати историята и разкри повече неща за характера на Тин Уин. Джулия обаче не допринесе с много за книгата. Тя просто хвана самолета, отиде в Бирма, чу историята и това чудодейно я промени - но истинска история и развитие нямаше. Тя си остана пасивна и беше не дори разказвач - защото имаме друг разказвач за историята на Тин Уин - а само слушател.


Втората книга май е за нея, но смятам да я пропусна - защото настоящата история си беше достатъчна и така. И вече е крайно време да се върнем към нея. Чрез разказите на странника в чайната се връщаме в Бирма отпреди почти век, сред мириса на подправки, шум от пазари, стъпките на боси нозе по каменните храмове, шепота на цикади в натежалите от жега вечери. Там и тогава съдбата среща двама души, което преди това е решила да ощети - Тин Уин, изоставен от майка си и по-късно изгубил зрението си, и Ми Ми - девойка, която по рождение не може да върви, но посреща недъга си с гордо вдигната глава. Между двамата се заражда една дълбока любов, която - въпреки повторната жестока намеса на съдбата - запазва връзката между тях през години и континенти.

Щом стигахме до тези части от книгата с огромно удоволствие се гмурвах в гореописаната атмосфера. Тя сама по себе си е магична, не е ли така? На една Азия, която не познаваме толкова, и която тук ни разкрива поне мъничко от красотата си, традицията си, народомислието , с доброто и може би малко от лошото. Нямаше как да чета за суеверията и за последствията, които те имаха върху живота на героите - по-често в отрицателен смисъл. Книжката обаче не взима страна, което ми хареса и оставя на читателите си да решат доколоко да съдят закостенелите бирмански традиции, или с други думи - колко закостенели да бъдат от своя страна и привързани към своята гледна точка. Защото на взирането в хороскопите се противопоставя уважението към семейството, и дори в този диктуван от суеверия свят, виждаме, че има място за свободна воля и тълкуване. Там, където семейството на Тин Уин избира да види проклятие и причина за всяко нещастие, това на Ми Ми вижда нещо хубаво, добро и красиво, което дори недъгът не може да помрачи.

Та, несъмнено много магия има тук - и то още преди да узнаем за дарбата на Тин Уин, дала името на романа. Лишен от зрението си, той може да чуе и най-лекия шум - до сърчицето на неизлюпено пиле в яйчицето. Тези сърцетупкания му показват неочаквани истории и картини и му позволяват да надникне в човешката душа. Тази нишка в сюжета ми беше любима - обичам магическия реализъм, но го обичам дори повече, когато е повече магически и по-малко реалистичен.  Напомни ми на сюжета на една или две манги - но нека не се разпрострявам в ревю-в-ревюто. Минусът на ревютата по записки - никога не може да събереш всичката информация в едно! Щеше ми се тази част да се развие повече, без да омаловажавам настоящата ѝ роля. А и краят нямаше как да подръпне струни и по моето сърчице - как 40 години и един океан разстояние не могат да попречат да се чуят заглъхващите удари от любимото сърце.

В "Ритъма на сърцето" има преди всичко любов. Да, има любов, екзотика, сблъсък на култури и традиции, физически недъзи и духовна сила, и още много неща.  Но преди всичко има любов. Някои биха поспорили, че любовната история не е най-важното в тази книга. Е, за мен беше. И беше красива.




Обикновено не се впускам в препоръки, но ако "Да чуеш ритъма на сърцето" ви звучи интересно, и ви се искат пътешествия из Азия с малко повече магия, препоръчвам "Среднощният дворец" на Карлос Руис Рафон, който беше прекрасен поглед на Калкута (но историята не ми хареса - с малките книжки на Рафон не се разбираме нещо, и затова не смея да подхвана четирилогията му) и "The Ghost bride" на Янгзе Чу - отново атмосфера и магия и суеверия, този път в Малая/Сингапур, за която книга смятам да изтупам от прахта записките от другия читателски клуб.

Няма коментари:

Публикуване на коментар