[book review] "Самодивска сватба" - Гергана Траянова

 

 Заглавие: "Самодивска сватба"

Автор : Гергана Траянова

Издателство: Български издател / Буквите

Топчеста оценка : 3.5 звезди

Бележка : за Лятно трибагрено четене, предизвикателство - издадена през 2021

Младият Пирин си е загубил ума по тихата и красива Горица, дъщеря на най-страшния големец в селото. Той е готов  на всичко, за да ѝ покаже любовта си, и то така, че да спечели от раз сърцето на малката мома, и тя да го помни, докато се върне за нея. Планът му обаче завършва със сълзи - Горица е набедена за самодива, а Пирин отпътува на гурбет, с надеждата след няколко години да бъде възмъжал и достоен за своята невеста. През това време той вижда и научава много, но когато се връща, светът у дома не е същият - война е достигнала до родното му село. Не е същата и срамежливата Горица...

Винаги съм се чудела какво е това нежелание от страна на родните автори да споделят в анотациите си зарибяващо късче от завръзката и сюжета, вместо общи приказки и цитати. По тази причина сигурно нямаше да обърна внимание на "Самодивска сватба", ако фейсбук представянията ѝ не вървяха винаги заедно с "Дивата магия : Обетът" на Яна Хараланова, която отдавна бях решила да чета.

Пристъпих към "Самодивска сватба" малко предпазливо - когато повествованието се води на "старовремски" език, чувствата ми често се стрелват в едната крайност. Или ми харесва и ме потапя в атмосферата, или непрекъснато ме съпровожда едно чувство на изкуственост, прекаляване и престараване.   От откъса вместо анотация се боях, че ще натежи второто... но всъщност изказът ми допадна. Беше успял да придаде една приятна мелодия на текста, която подсилваше приказното усещане на книгата,  и ми помогна да прелетя през нея за един ден.  Единствено ме подразни, че Пирин непрекъснато говореше за баща си по име, което може и да помагаше на читателя да се ориентира, но звучеше неестествено.  А престараване имаше може би единствено в обилието на бележки под линия - те не ми пречеха, но надявам се никой от читателите да няма нужда от пояснение какво е "посуда".  И бе малко разочароващо, че всяка дума бе "разговорна", независимо дали е турцизъм, диалект, архаизъм или просто по-рядко използван израз.  Но отново - езикът и разказът на книгата ми харесаха, и то повече, отколкото очаквах.

"Самодивска сватба" се лее като приказка. Приказна е и любовта на Пирин към Горица - любов от един поглед, любов към едни очи, които обсебват дните и нощите му. Това е любов към образ, който си изградил в съзнанието си, не толкова към реален човек. Но както казахме, това е и приказка, а в приказките тази  любов, мигновена и вечна, е добре дошла.

Както всички приказни юнаци, и Пирин поема на път - да се открие и да се докаже. Странстването му бе най-интересната и вълнуваща част от книгата за мен - защото хем беше нещо различно, което на подозирах да намеря в тази история; хем я направи още по-вълшебна. Имаше нещо тайнствено и магично в срещата на Пирин с безименния чорбаджия, който щедро дарява труда и дискретността; в новия му занаят.  Фонът на случващото се също - предполагам именно с тази цел границите и времената са неясни и размити; имаме изток и запад, свои и чужди, неназовани земи и езици, едно зло в лицето на война.

Като отворихме дума за магия, "Самодивска сватба" не е фантастична книга. Това е история за фолклор и традиции, и може би за това как вярата в тях влияе на реакциите и поведението на хората. Ако искате, може да изберете да разглеждате историята през призмата на магическия реализъм, или, ако не сте фен на фентъзито, да изберете рационални обяснения за самодивската природа на Горица. В това отношение, книгата е добър избор и за двете групи читатели.

Приключенията на Пирин бяха интересни, но Горица не можа да ме заинтригува (заради мъничко спойлери, обяснението защо е изведено в края на текста). Затова пък си имах други любими герои на които да съпреживявам - най-големият брат Арчар и неговата любима - попската дъщеря Соколица. Арчар беше от онези герои - лидери, заредени с обич и разум герои, които могат да взимат тежки решения, които знаят кога да склонят и кога да се борят. Соколица пък бе най-добре развитият женски персонаж в книгата и ме спечели със своето търпение, веселие и доброта;  със способността си да вижда любовта отвъд  нормите на вярата и изкуственото благоприличие, със смелостта си да защитава с думи и с дела, и наистина способна не по-зле от самодива да хване нож, за да защити своето семейство.

Засега само отгърнах втората книга от дуологията, и за моя радост заварих именно Соколица на първата страница. Затова се и надявам "Невеста лазаркиня" да ми хареса дори повече от "Самодивска сватба". Този път обаче ще пристъпя с високи очаквания!

Ако участвате в Лятното трибагрено четене, може да включите тази книга към:

7. Развива се в България

12. Исторически или фолклорни елементи

14. Интересна професия - Пирин работи няколко години като гробар, което е доста необичайна книжна професия

15. Част от поредица - първа част от дуологията "Самодивска сватба"

16. Бяла, зелена или червена корица

17. Издадена след 2020

А след плюсовете, ето и нещата които не ми се понравиха в книгата - с предупреждение за известни спойлери.

Това, което не ми достигна в историята бе... Горица. Изгората на Пирин се предполага да е главният женски персонаж, но в почти цялата книга оставаше в сянка. Дори най-знаковите за сюжета и за нея събития се случваха някак задкулисно.  Може би това бе с цел да се засили мистиката около образа на Горица, но по този начин за мен тя си остана далечна и недоразвита. Копнеех да прочета по-нашироко, с повече емоция за обръщането ѝ от тиха девойка в дива самодива. Дори и да беше през погледите на Арчар и Соколица  - как ли се е случило точно, дали в мига, когато някой насилник я е пожелал, клетвите на самодивската сватба са я пратили в горите? Същото важи и за обратната ѝ промяна при спасяването на отвлеченото момиче - дори и не директно, пак ми липсваше да видя този епизод, макар и разказан - от Трояна или, защо пък не, от самата Горица. Да видя как насред кърпенето на незабравките и възродения спомен за вечни обещания, викът на друга мома в беда пробужда за последно способността на малката човешка девойка по дивашки да пролее кръв. Липсваха ми, много ми липсваха такива моменти, в които да се свържа с Горица, да ми домилее за нея; но не ги намерих и не успях. Затова и не тя, а Соколица за мен бе най-яркият женски образ. А пък романчето е късо - направо новелка. Можеше да поеме още сцени, които щяха и да балансират инак приятните, но все пак битови описания.

Имаше още един дейтал в сюжета, който ме подразни до степен да пожелая да закръгля оценката си надолу. Обуздах се, именно защото си бе наистина дребен детайл - разкритието за по-тъмните занимания на чорбаджи Кафтан, който... се отдава на трафик на органи от трупни донори. Щом го прочетох, бях - какво? Защо? До този момент (а и след него) нямаше и намек за фантастична или научна нишка в текста, която да направи това твърдение приемливо. Или Виктор Франкенщайн е направил неизвестно досега отклонение в кариерния си път? Отгоре на всичко, има съвсем адекватно и подхождащо обяснение, което да не звучи недомислено - гробарите често са продавали трупове и части от тях на лекари и учени, единствен начин по онова време да продължат изследванията си. Защо трябваше да намесваме трансплатации на пренасяни по нощите във вързопи неколкодневни карантии?