[book review] Съншайн

Заглавие: "Съншайн"
Автор: Робин МакКинли

"Сбогом, Слънце мое.
Константин"

Има сред любимите ми книги такива, за които не мога, не смея да седна да пиша ревю, защото съзнавам, че моите думи няма да съумеят да предадат дори в най-малка степен силата им. А сред тях има и една малка групичка от книги, които дори не препоръчвам на други хора. С тях се свивам на кълбо, шепна им "Май прешъс" и не оставям никого да застане между нас.

"Съншайн" е от тези книги, затова простете, моля, непохватността ми. Всъщност, единствената причина това ревю да се появи, бе защото Дийдра ме обвини, че не фенгърлствам достатъчно за любимите си книги и, съответно, не ѝ давам възможност да игнорира препоръките ми, така както аз нейните.

Със "Съншайн" се срещнахме в библиотеката. Не мога да си представя по-подходящо място за среща с тази книга, от това, където слънчевите лъчи се процеждат през рафтове и завеси и осветяват танцуващите във въздуха прашинки. Защото "Съншайн" е изумително слънчева книга, обхващаща целия диапазон на светлината - от отблясъците в реката и шарената сянка под листата до нахлуващата светлина, щом дръпнеш завесите в тъмна стая и насълзената болка, когато отказваш да отклониш взор от слънцето. Тя е ласката на кожа под слънцето и болката от изгарено; аромата на топла стая и вонята на разложение, засилено от жегата.
Не ви звучи логично? Нищо.

Ммм предполагам, че трябва и да кажа за какво разказва сюжета на книгата (най-малкото защото аз супер много се изнервям, когато само чета отвлечени приказки, без дори намек каква е историята). Ами - Рей (а.к.а Съншайн, а.к.а. Рейвън Блез) е отвлечена една вечер от вампири, които я подхвърлят като прясна мръвка на свой пленник - друг вампир, за да не вземе да пукне преждевременно. Обаче вместо това Съншайн и Константин успяват да избягат и вследствие остават свързани по неочакван начин, като накрая обединяват сили, за да надвият Бо.

И да, още една причина да напиша това ревю сега, е че името се пръкна и на друго място

-Бо не е истинското му име, нали? - попитах. - Звучи като име на овчарско куче.
-Това е съкратено от Борегар.
Разсмях се. Не знаех, че ми е останал смях. Вампир на име Борегар - това беше съвършено. И сигурно не го бяха кръстили така случайно - а на приемния му баща например, който е имал кафене.

В моя защита, харесвам името Борегар по съвсем друга линия.

И така, предаден с тези думи сюжетът едва ли би накарал някого да търпне в очакване Но - първо. Колкото и да се напъвам, не мога да ви покажа нито Рей, нито Мел, нито Константин, нито Йоланда, нито Чарли, нито Пат. Не мога да ви предам сарказма на Съншайн (най-саркастичното Слънце евър), нито пасивната тайнственост на Мел (да, това е най-точното описание, което намирам), а абсурд е да ви предам любовта си към Константин - герой, който първоначално е описан като кръстоска между кафез за птици и забравени в хладилника гъби. Не мога да предам битката на слънцето и мрака, която се разразява между тези герои и вътре в тях.

Второ. Дори и да успея по някакъв начин да разкажа на сравнително добро ниво за героите - няма начин да предам стила на Робин МакКинли. Тази жена успява да пише по толкова чувствен и упоителен начин, и то при условие, че разказва през очите на цапнатото в устата Слънце история за кифли и вампири.

Същевременно успява да е.толкова.вбесяваща по начина, по който те взима и те мята в света на Съншайн, все едно това е естественото ти местообитание. Е, ама как така не си чувал за Вуду войните? Или ССБД? Ама сериозно, пич, къде си живял?
Но дори още по-вбесяващото е как виждаме толкова малко от тези толкова богати герои - колкото само да те хване яко крастата и да не те свърта на място от въпроси - кой е бил господарят на Кон? Какво е миналото им с Бо? Някакъв маг ли е Мел? Какви ги вършат в ССБД? Каква е историята на семейство Блез? ЪГХ ЪГХ ЪГХ!
Но това не е най-вбесяващото в книгата.

Не знам кога би бил подходящ момент да въведа това, затова ще го направя сега с риск да разваля малкото атмосфера, която съм успяла да изградя.
Храна.
(на фон се чува песничката от "Облачно с кюфтета" - Food, glorious food!)
Най-вбесяващият аспект на "Съншайн" е, че тази книга е създадена, за да бъде изядена. Аз попаднах на нея точно в момент, когато бях преполовила писането на едно нещо, което сега няма да го споменаваме и обсъждаме, за да не си провокирам чувството на вина. Както и да е, аз изпаднах в състояние на блажена екзалтация, когато видях, че най-накрая някой е успял да съзре и да предаде същината на връзката вампири-храна. Но и най-непредубеденият читател просто няма начин да остане равнодушен. Смърт от натурален шоколад. Канелени ролца големи колкото главата ти. Индивидуални черешови пайове. Смъртта на Марат (спекулира се между пудинг и брауни). Зебри-убийци (пандишпанов мраморен кекс?). А най-най-вбесяващото е, че няма рецепти. Има блогове и форуми, посветени на тази мистерия, but pls don't let me go there.
Има много начини да бъде прочетена "Съншайн". Един от тях може да те вкара в диабетна кома. Храната е навсякъде и не мисля, че е възможно човек да прочете тази книга, без да му се изостри апетита и да пусне лигичка (независимо по каква причина):

"Изведнъж той стана горещ, толкова горещ, все едно е в кухнята да пече канелени ролца през август"

Току-що изтрих три абзаца на тема книжна храна. Така е по-добре. Но във всеки случай понякога просто искам да знам как да направя канелени ролца, големи колкото главата ми, евентуално докато чакам татуираното ми гадже може-би-магьосник и/или тайнственият ми нощен вампир.

Едно от нещата, които спасява "Съншайн" да не бъде захапана в порив на отчаяние - освен героите и стилът - е това колко... забавна е всъщност тя. Съншайн е малко двукрако ядро от пасивна агресия, и дори и да не хранеше всички наоколо, заслужава бонус точки за начина по който понася и поднася нещата.

“I wondered what you'd have on the side with a plate of Deep Fried Anxiety. Pickles? Coleslaw? Potato-strychnine mash?”

"Беше ми трудно да го повярвам. Все пак, колко любители на хамбургери са обладани от крави?"

Кон, от своя страна, е олицетворение на непригодения за социално общуване вампир-непукист, което само по себе си превръща всеки разговор в интересно преживяване.

"Той замълча.
-Имаш нужда от храна. Дори не мога да те нахраня. - погледна към ръцете си, все едно очакваше някъде да намери сандвич с фъстъчено масло".

Бтв, схванахте ли какво имам предвид за храната навсякъде?

И въпреки че "Съншайн" е непрекъснато забавна и слънчева, тя никога не оставя мрака да си тръгне.