[book review] "Трагедия в три действия" - Агата Кристи

 

 Заглавие: "Трагедия в три действия"

Автор: Агата Кристи

Поредица: Библиотека Галактика #27

Издателство: Георги Бакалов

Жанр: крими, драма

Топчеста оценка: 5 звезди

Малко частно парти завършва с нещастен инцидент - един от гостите се строполява мъртъв. Въпреки че загиналият пастор не е имал никакви сериозни заболявания, всички, включително и властите и дори проницателният мосю Поаро, заключват, че става въпрос за случайност - та никой няма абсолютно никакава причина да иска смъртта му. Когато обаче, месеци по-късно, още един от гостите е застигнат от смърт по абсолютно същия начин, съмненията се пробуждат отново. Поаро също не може да устои на изкушението и се завръща в Англия, за да хвърли светлина върху тази драма, която се оказва изкусно режисирана.

Ах! Тази книга така ме ядоса накрая!

Защо ли? Защото ме накара да се привържа и така силно да симпатизирам на определен герой, и после се чувствах предадена; така емоционално не бях реагирала на герой в криминален роман от "Турски гамбит" (ревю ТУК) на Борис Акунин. Но същевременно с такова удоволствие я четох и криминалната история бе така добре изградена, че нямах избор да не ми хареса и да не я оценя високо.

След като по-рано през 2020 се срещнах с Агата Кристи за пръв път от много години чрез аудиото на "Десет малки негърчета" (ревю ТУК) и това много ми хареса, посегнах веднага към единствената друга нейна книга, която имах вкъщи - "Трагедия в три действия".  Схемата е на пръв поглед позната - убийство сред затворен кръг от хора, като един от тях трябва да е извършителят. Уловката, както казахме в анотацията обаче, е че при първото убийство дори самият Поаро не осъзнава, че става дума за престъпление.

Първо трябва да отбележа, че тук Поаро бе неочаквано по-кротък и симпатичен. В "Десет малки негърчета" той не участва, а когато четох Агата Кристи навремето, си спомням, че той не ми беше твърде приятен. Сега обаче бе доста по-умерен в поведението си, както и той самият го признава. Другите герои също бяха чудесни. В коментара си за "Десет малки негърчета" си признах, че в този тип класически кримита, като изключим разследващите герои, рядко ме е грижа за добруването на останалите. Но ето че и в тази втора книга на Агата Кристи се привързах неочаквано силно към много от тях, надявах се както да не им се случи нещо, така и да не се окажат те накрая злосторници. Ангажирах се и в любовната история, която бе на толкова по-високо ниво от напъните в предния криминален роман, за който ви говорих - "Скелетът в часовника" на Кар (ревю ТУК) Любимка ми стана несъмнено мис Хърмайъни Литън Гор - известна с прякора Ег - Яйчицето.  Макар и с малко по-бурен темперамент и романтични наклонности от най-известната ѝ литературна съименичка, бе също така умна, находчива и с детективски нюх.

Развързката малко ме разочарова - но от емоционална гледна точка. Няма да навлизам в подробности как и защо, за да не изпусна някой спойлер. От чисто сюжетна - всичко бе издържано без грешка.  Разследването, уликите, изводите. От една страна, много се кефех на героите, които така ентусиазирано подемаха тези разпити в дирене на истината, от друга - на истинското майсторство, с което Агата Кристи направляваше и тях, и читателите си. Тя наистина беше умелият режисьор на тази традегия в три действия. Всъщност, изпълнението бе така безупречно, че Агата Кристи всъщност ни поднася отговорите си още на първата страница, но не можем да ги осъзнаем чак до края. Може би само аз не успях, защото се бях вкопчила в своите идеи и герои... Но мисля, че работата по построението на романа наистина беше без грешка.

Вече очаквам с нетърпение следващата си среща с мистериите на Агата Кристи. Но май занапред ще трябва да внимавам и да не се привързвам твърде много към героите!