[book review] "Светилището" - Янислава Вълкова

Заглавие: „Светилището“
Автор: Янислава Вълкова
Издателство: Монт
Жанр: крими
Топчеста оценка: 4 звезди
Бележка: копие за ревю

Полицаят Борис Борисов и колегата му Александър потеглят към поредния случай, при който е убит иманяр. Задачата им е не просто да открият извършителя, а да разберат какво е намерил той. На помощ им се притичва доцента по археология Елена Флорова, а животът на една млада двойка по случайност също се преплита със съдбата на намереното съкровище. Казват, че златото може само да се грижи за себе си и да избира собственика си… без да го е грижа за чуждото добро. Дали сега ще вземе жертви?

Бях хвърлила око на тези книги откакто четох ревюта в "Дневника на един книжен тигър". Особено „Светилището“ ме привличаше като анотация, и точно това ме привличаше, защото всички казваха, че трябва първо да прочета „Преди изгрев слънце“… Е, започнах със „Светилището“, и въпреки че със сигурност ще наваксам с другата книга, докладвам, че докато четях, нищо не ми липсваше.
„Светилището“ е една археологическо-криминална история, за каквито нашата страна има голям потенциал. Разследващи са дуо полицаи, които както всяка добра двойка се допълват взаимно – сериозния Борис и по-лекия по характер Сашо. Към екипа се присъединява и археоложката Елена, която се превърна в любимия ми персонаж в цялата книга. Докато четях „Светилището“, правех мислен паралел с други подобни по жанр книги, които съм чела – „Кървава малага“ на Боряна Дуковска, „ Стъклената река“ на Емил Андреев, която още не мога да се накарам да завърша, „Чашата на проклятието“ на една от любимите ми авторки Лора Лазар. Оценката ми за тези криминални истории е различна, но общото бе едно – не можах да си пасна с женските персонажи там. А с Елена си паснахме. Женствена, но самостоятелна, устремена и преливаща от ентусиазъм към работата си и надали за читателя е изненада, че стана предпоставка за една лека любовна нишка в историята. Има и друга героиня, и всъщност втора, паралелна сюжетна нишка на случайно въвлечените Надежда и Милен, но главното трио си ми останаха любимци.

В по-голямата си част книгата поддържаше плавно, стабилно темпо, като постепенно надграждаше и криминалния, и археологическия случай.  Имаше малко инфодъмпове, но в по-голямата им част ги намерих за уместни, най-вече защото тези, свързани със съкровището идваха от устата на Елена и носеха нейния ентусиазъм, и желанието да сподели това, което обича. Все пак, някои от тези неща щяха да се намират по-комфортно като бележка под линия. Най-фрапантния пример за мен за това бяха обясненията за Алеко Константинов още в началото на книгата. Макар и любопитна, информацията за лика му на столевката не се вместваше комфортно в разходката на двамата влюбени, и аз поне щях да съм по-доволна, ако тази сцена бе останала само с хубавия диалог и пипването на статуята.
Както се носех по течението на това хубаво темпо обаче, някъде към 150 страница започнах да се тревожа. Безпокойството ми се коренеше в това, че не виждах как в рамките на малкото оставащи страници книгата ще успее да завърши подобаващо на развитието си досега. Опасенията ми донякъде се оправдаха. Развръзката беше логична, откриването на съкровището също, но ми се стори твърде прибързана и „лесна“, а чувствах, че историята може да поеме да е по-сложна и по-разгърната. Надявах се Елена да вземе по-дейно участие в развитието на казуса с похитените, и евентуално двете с Надежда да се срещнат - беше ми любопитно каква би била реакцията на двете жени една към друга, защото бяха силни по много различен начин.  В началото не бях сигурна какви бяха чувствата ми към мистичните сили на златото, но след като бе въведена, исках да бъде още развита, макар че и така оцених сладката, лична сцена на края.

Накратко, мисля, че тази книга спокойно можеше да поеме поне още сто страници. Сигурна съм, че автоката би ги запълнила с лекотата,  която излъчваха и тези двеста. А като читател гарантирам, че щяха да бъдат прочетени  с голямо удоволствие.
В заключение, "Светилището" бе очарователна крими история, лека, ненатоварваща и поглъщаща за четене, с много симпатични герои. Бих предпочела да имаше повече размах и развитие в края, но и така ми хареса. С голямо удоволствие бих прочела следващата книга с разследване на Борис, и силно се надявам, на Елена. А също така стискам палци следващата книга да е по-тлъстичка :D