[book review] Postmodern jukebox: Музиката извън кутията

Заглавие: Scott Bradlee's Postmodern Jukebox: Музиката извън кутията
Автор: Скот Брадли

Жанр: автобиография
Издателство: Сиела

Топчеста оценка: 5 звезди

Преди да започна да говоря за книгата, да уточня - аз не съм меломан. В живота си съм отишла на един-единствен концерт по своя инициатива (и май изобщо); и това беше при първото посещение на PMJ в София

За тези, които досега не са запознавали с PMJ , много грубо ще ги обобщя – Постмодърн Джукбокс са музикален колектив, който прави кавъри на популярни песни в стилове от миналия век. Представете си Джъстин Бийбър или Кеша в джаз или блус аранжимент. И са наистина наистина страхотни – открих ги по случайност, правейки проучване за лична книга, и се превърнаха в събитие, променило музикалните ми търсения.

Но аз не съм тук да ви говоря за музика. За музиката на PMJ и създаването им ще ви говори Скот Брадли, а аз тук ще ви говоря за книгата.

Когато човек реши да чете нещо биографично, се предполага, че е поне бледо заинтересуван от лицето или събитията зад книгата. Непретенциозният разказ на Скот обаче е от тези издания, които успяват да надскочат тази граница. Дори и да не сте джазово изкушен меломан, а който и да е мечтател с план и надежди, или пък обратно – останали сте без план и надежди – бих ви дала да прочете тази книга.

Съвсем подходящо за жанра, Скот Брадли започва историята си от невръстна детска възраст, зараждането на музикалните си интереси, развитието им и осъзнаването, че образованието не става за ядене. Идейната нишка на грандиозния проект, в който ще се превърне PMJ, прозира още в тези начални етапи, и постепенно успява да разцъфне и да пребъде, след неминуемите възходи и спадове.  Силно препоръчвам да четете тази книга с възможност за достъп до Ютюб, защото съм уверена, че неведнъж ще ви се прииска да си пуснете нещата, за които Скот говори – най-напред с класическата Рапсодия в синьо на Гершуин и другите му първоначални вдъхновители, а после да се заровите дълбоко в каналите му  и да следите прогреса на групата паралелно на текста. Аз поне така направих, и с удоволствие открих неща, за които не подозирах – като трибютите им на Никълбек.

Когато слушам музика, рядко се задълбочавам в хората и изпълнителите, които стоят зад нея. Това може би не е хубаво, и ясно показва, че не съм склонна да фенствам, поне не за музика, но ми спестява много от скандали покрай знаменитости. Затова и голяма част от личната информация, която Скот Брадли споделя, беше нова за мен... въпреки че ми ставаше хубаво, когато разпознавах имена на изпълнители, които обичам и участват (като Вон или Морган).  Да си призная, останах очарована, от това, което видях в и между редовете. От хумора, насърчението и уважението, които намерих. Най-вече мисля от последното – защото сякаш това вече е рядко срещана характеристика. Едно от нещата, които най-явно отличават абсолютно всеки проект на Скот Брадли, е респектът към оригинала. Докато в коментарите може да намерите много реплики от рода на това как най-сетне са успели да направят Джонас Брадърс слушаеми, то в изпълненията на PMJ няма и намек за пародия, дори и в тези на камъка на раздора Никълбек. Целта на PMJ не е да уронят престижа на първоначалните изпълнители, или да омаловажат други музикални жанрове – те просто правят от тях нещо различно, стойностно и красиво. Техните изпълнения са имено трибюти – проекти в чест на една епоха, едно течение, а защо не – и на оригиналите.

Друго, което ме впечатли в тази насока на уважение, бе начинът, по който Скот разказваше за връзката си с Робин – една от първите певици на проекта.  Това бе нещо, което можеше да се представи по начин, който да осигури сензационност, както всички любовни взаимоотношения и раздели в банди – и съответно сигурно повече продажби. Но той е избрал да остави тези неща в периферията, и да се съсредоточи на стойностното – като това изобщо не е повлияло на интереса на книгата! Мисля, че това отношение изобщо към всички участници в проекта и към идеята като цяло даде възможност на PMJ да не стане поредната банда с възход и разпад, а да прерасне в един непрестанно еволюиращ колектив, носещ една основна идея, и позволи накрая на Скот да седне в публиката и да види какво прекрасно нещо е създал.

В началото на ревюто представих „Музиката извън кутията“ като едва ли не мотивационна книга. И да, тя е такава. Скот говори много за работата, за усърдието, работата, перфекционизма и страховете – всички видове творчески страх – от бездарност, от критика, от реализация, от доверие, от отговорност – твоята пред другите и това да възложиш на някого отговорност за проекта си. Въпреки че е в сферата на музиката, съветите му са приложими в абсолютно всяка творческа сфера, и дори в нетворчески такива. Освен това, ситуациите, които той разисква, са изключително близки и реални за всеки артист или автор в епохата на интернета – той говори за виртуалната слава, за анонимните коментари и троловете, за краудфъндинг платформите. Дори и чисто практически човек може да намери полза от тази книга, не само заради мотивацията, която струи от нея. А в разговора си с читателя, Скот Брадли е толкова искренно насърчителен и не веднъж напомня, че сега е най-добрият момент да се заемат с проекта си. Тази книга може да почака. Иди. Твори. Точно по такъв начин завършва и автобиографията си, успявайки дори на мен да предаде частица от този заряд и да ме накара поне да отворя един свой стар проект.

Може да разглеждате тази книга като история за идентичност, музика и успех; ако искате пък може да я наречете мотивация с корици и прекрасен саундтрак. Факт е обаче, че „Музиката извън кутията“ може да се окаже онова малко нещо, което не ви достига, за да излете от собствената си кутия. А и.... добре, стига сме увъртали – PMJ са невероятни, пуснете си ги най-сетне!