[book review]"Зеленият вампир"- Петър Бобев
Заглавие: "Зеленият вампир"
Автор: Петър Бобев
Издателство:Библиотека Фантастика?
Жанр: научна фантастика, приключенски
Топчеста оценка: 4 звезди
Друго: Варненска библиотека
Редовно минавам през раздела за бг литература в библиотеката, но тази година не си бях тръгвала оттам с нашенска книга. Основното ми оплакване (за което мога да напиша цял пост) е, че твърде често никъде на самата книга няма информация за сюжета и не мога просто да се впусна и да си харесам заглавие. При старите книги това се дължи на самата мода за кориците, или на повторното подвързване, но ако отвориш, понякога вътре има антоация и - о! - съдържание, о, сладки отминали дни. С новата литература положение е още по-трагично, защото това място е заето от ненужно дълга биография на автора, възхитени препоръки от други писатели и издания, общи хвалебствия и накратко нищо, което да ме ориентира ще харесам ли тази книга или не.
В този ред на мисли, не съм сигурна как и защо си тръгнах със "Зеленият вампир", при условие, че вече бях награбила над 1500 страници нето. Но "Вампирът" си намери пътя към мен, и трябва да призная, тази малка приключенско-фантастична новелка не натежа.
Книгата не е наименована в чест на някой модерен вампир-веган, който смуче биоенергии и сок от целина. Всъщност, книжката е чиста научна фантастика без да се откланя към фентъзито. Издадена е преди трийсетина години и можем да приемем, че събитията се развиват горе-долу тогава. Дори, ако не бяха някои избори на автора, лесно биха могли да се случват и в наши дни.
А историята е следната: дълбоко в джунглите на Мадагаскар се събират трима необичайни герои. Ботаникът Иван Стамов е тук по проект на ЮНЕСКО, за да доразвива дисертацията си за книжните растения и е очарован от богатството, което намира тук след дългото проучване само на венерини мухоловки. Отец Доминик е мисионер, дошъл уж да проповядва Божието слово, но мислите му са заети със съвсем друго богатство - пиратско съкровище, легендата за което е намерил сред аналите на манастира. Третият герой пък е Ратулу - малгаш, човек от коренното население, който е черната овца на своето село. Късметът му съвсем му изневерява, когато го обвиняват, че е причинил мор по пилците и е принуден да бяга.
Пътищата на тримата се пресичат една паметна нощ и се оказва, че водят към едно и също - владенията на тайнствените третретретре и обожествения от тях Зелен вампир.
Леко напомняща на "Планетата на маймуните", леко на "Изгубеният свят", "Зеленият вампир" все пак беше достатъчно оригинална и вълнуваща. Чудно четиво за два дни, перфектно побиращо се в дамска чанта - факт, поради който трябва да обърна повече внимание на книжките от тези фантастични библиотеки.
Особено в първата половина на книгата ми беше много приятно да потъна в света на Мадагаскар, изпълнен с екзотика и суеверия. Не знам каква част от тях са истина и каква - принос на автора, но се беше получило много добре. Малгашките поговорки, с които бе изпълнена речта на Ратулу съдържаха немалко смисъл, а споменаванията на зверовете и духовете, населяващи тази непроходима джунгла, ме потопиха до уши в едва култура, за която дори не знам доколко е истинска. Легендите за прадедите - крокодили, магичните лемури и хамелеони, дългокосите речни "русалки" бяха нещо ново и така непознато, че изобщо нямаше да се възпротивя, ако книгата бе разработила тази фантастична страна на нещата.
На този вълшебен фон споменаванията на БАН, Париж или България, научните обяснения и като цяло връщането към реалността, не ме подразни - дори напротив - стана ми едно такова комфортно и домашно. Като цяло останах доволна от логиката и обясненията, които получих. Авторът бе успял добре да развие и да разкаже за третретретре (в един момент се бях обезпокоила, че ще са просто хищни, привлечени от блясъка свраки) и беше успял да събере всичко това комфортно в малкия обем на книгата.
Във втората половина на новелката обаче обясненията, размислите и страстите бяха малко твърде обилни. Мисля, че и авторът и хората, работили над книгата си бяха дали сметка за това. Авторката, написала послеслова, бе подчертала, че това е книга, насочена към младежко-юношеската аудитория и в името на познанието този водопад от информация е допустим, "стига да има баланс". Напълно поддържам тази теза, но именно ако има баланс. В началото малгашките истории и ботаническите знания комфортно се наместиха около Ратулу и Стамов. Към края обаче бяхме бомбардирани от терминология и хипотези под формата на вътрешни монолози или направо словоизлияния на всеослушание в не особено подходящи моменти. Добавяме към това и свръхидеализираната във всяко отношение - физическо, морално и интелектуално - фигура на Иван Стамов, която малко ми досади. От тези два фактора книгата леко пострада - не фатално, но достатъчно да не ѝ дам 5 звезди и да ми се стори останала няколко десетилетия назад. Трудно ми е да кажа, дали ако аз я бях намерила преди 10-15 години, щях да съм на друго мнение.
Останалите звезди обаче ги дадох без колебание. Беше приятна, бърза приключенска история, на която се радвам, че попаднах.
Коментари
Публикуване на коментар