[book review] "Жената в каюта 10" - Рут Уеър

Заглавие: "Жената в каюта 10"
Автор: Рут Уеър

Жанр: криминален, трилър
Издателство: Хермес

Топчеста оценка:2 звезди

Младата журналистка Ло трябва да впрегне всичките сили, за да отърси от страха след обира на дома ѝ. За да избяга от спомена, тя се втурва в задачата си да отрази първото пътуване на луксозен бутиков кораб. Още първата вечер обаче тя е убедена, че е видяла тяло да пада във водата. Никой от другите пасажери и служители не може да го потвърди, а и никой от пътническия списък не липсва. В този плаващ затвор насред вълните, самата Ло се люшка в неизвестността дали наистина е видяла нещо, или уплахата и алкохола са се превърнали в параноя... докато някой не ѝ прави знак, че е по-добре да престане да се рови.

С това морско крими не успяхме да си паснем. Да си призная, вината не беше изцяло на „Жената от каюта 10“. Отдавам доста голямо значение и на факта, че тази година това е вече третата книга, която чета, с героиня с подобен профил – психически не съвсем стабилна, която среща неверието на властите при разследване на случай. Първите бяха „Срив“ и „Жената от Танжер“. „Срив" имаше преимуществото да е първа, и психическото напрежение да се трупа със седмици. „Жената от Танжер“ имаше на своя страна атмосферата на екзотичен град от миналия век. А „Жената от каюта 10“... е, тя имаше по-динамичен криминален случай.

Ако не беше тази предпоставка, съм почти сигурна, че щях да се насладя повече на книгата. Рут Уеър наистина пише приятно. Книгата вървеше леко и неусетно, и дори за миг не ми натежа, въпреки че интересът ми не беше на ниво. Просто не успя да ме ангажира – нито да спекулирам кой от пътниците бе убиецът, нито да съм достатъчно съпричастна на Ло. Образът ѝ не бе недовършен, но просто отстъпваше от този на гореспоменатите книжни дами.

Насред преживяванията на Ло има едни късчета кореспонденция, които, особено в първата половина на книгата, бяха едни от основните ми извори на интерес и провокация. Те показват какво става извън затвореното пространство на кораба, там, на сушата.  Понякога объркващи със своята хронология и начин на поднасяне, те бяха и подсказки към финалната развръзка.

Последната трета от книгата един вид сложи край на разследването, но затова пък засили трилър частта. Не очаквах това като подход, и пообостри малко интереса ми, а и накрая получихме една нелоша криминална развръзка. А в крайните глави Ло наистина прояви повече борбеност, отколкото очаквах от нея. И това не бяха просто подтикнати от ужас и паника пристъпи на самозащита. Въпреки че не се справи без чужда помощ, тя несъмнено си спечели правото да е Тигъра от „Мечо Пух“, както навремето я е наричало семейството ѝ. (Аз дотогава я оприличих по-скоро на един изнервен Зайо). 

Последната глава обаче напълно ме озадачи. И не само мен, съдейки по обсъждането в читателския клуб.

Чувствам се малко виновна пред тази книги, все едно постъпвам нечестно спрямо нея. Четивно написана, с приятен криминален случай, с психологични трилър елементи, и привличаща вниманието върху факта, че паниката и депресията в патологични измерения могат да се проявят дори и у успешни хора без никакви травми в миналото. Но докато в ревютата си се старая да съм обективна, то количествената оценка в звезди отразява чисто и просто удоволствието ми от книгата. Затова там няма мърдане.

Горе-долу мога да препоръчам тази книга на крими-любителите, но с предупреждение – внимавайте да не си предозирате сюжетите! А аз за себе си, сигурно ще опитам нещо от Рут Уеър пак. Но най- рано догодина.