[book review] "Сянката на вятъра" - Карлос Руис Сафон

Заглавие: "Сянката на вятъра"
Автор: Карлос Руис Сафон
Поредица: Гробището на забравените книги

Издателство: Изток-Запад
Жанр: мистерия, съвременен
Топчеста оценка: 5 звезди
Бележка: четена за клуб Орбита

Няколко предпрочитни думи: Може би аз съм единственият, който не бе останал напълно очарован от предните си срещи със Сафон. Първо се запознах с автора чрез "Принцът на мъглата" и "Среднощният дворец", където, макар че оцених писането му, историите ми стояха недоразработени. Това доведе и до отлагане на срещата с прословутия му бестселър. Сега признавам, че и аз мога да се наредя сред феновете му.

В средата на 20 век, в Барселона, една книга излиза от забвение, и това води след себе си неочаквани и мрачни последствия. Младият Даниел е посветен в тайна, която се зарича да пази - съществуването на Гробището на забравените книги. Оттам той има право да си избере една книга, и съдбата го събира със "Сянката на вятъра". Пленен от нея, той се зарича да разбере всичко възможно за автора Жулиан Каракс и творчеството му, без да подозира, че това ще изкара наяве мрачни тайни от миналото му и ще привлече вниманието на опасни хора - жесток агент от режима на Франко, тайнствен подпалвач, решен да унищожи всеки екземпляр на Каракс и може би ... дори самият дявол.

Когато взех тази книга от майка си, тя ми каза нещо, което вече знаех -  че силата на Сафон е в писането. И наистина, Сафон се оказва един от ония разказвачи,  които превръщат самото пътуване - или разказа, в дори по-голямо удоволствие от целта - или сюжета и развръзката му. Сафон е магически майстор на перото и когато героят му Даниел обещава на Беа да ѝ покаже една невиждана досега Барселона, авторът спазва това обещание и пред нас. Повежда ни по обляната от слънце и дъжд следвоенна Барселона, през уличките, къщите... чак до Гробището на забравените книги. Среща ни с хората, с тайните и страховете им... чак до истината за миналото на Жулиан Каракс и нещата, които продължават да се случват в негово име. Всяка стъпка и дума от тези разходки бяха така прекрасни и упойващи, че можех просто да си чета и препрочитам и да не оставям книгата цял ден (както и почти стана, за един от дните, през която я четох).

След като толкова време натъртвах колко ми харесва начинът на писане на Сафон, не искам да останете с впечатление, че историята не струва. Напротив - влюбих се и в героите, и в историята - особено в първите и 3/4. Финалът също, но за него по-късно. Да пишеш за книги и тайнствата им е един от сигурните начини на да спечелиш книголюбителите на своя страна,  и Сафон прекрасно е изиграл тази карта. Мистериите и тъмната аура, които се напластяват около романът "Сянката на вятъра", създадоха една атмосфера на магически реализъм. До последно не бях сигурна кое е истина, кое фантазия, а аз имам слабост към такива истории. Около книжната мистерия левитират и други истории - малки и големи. Едната основна беше отпреди десетилетия и може би не трябва да я отделям, защото тя разказва историята на няколко младежи, един от които ще се превърне в автора Жулиан Каракс. Тази любовна история - защото винаги има любов, нали - прави паралел със съвремието на героите и с нещата, които ще преживее Даниел. А пък аз, поне лично, някакси виждах в тази герои паралел с децата от "Среднощният дворец". Дали наистина вдъхновението на Сафон от онази новела се е пренесло частично и тук, може би трябва да каже някой по-непредубеден.
Неусетно подхванахме героите - все пак, и най-вълнуващата история няма как да изпъкне, ако някой не влезе в ролите ѝ. Героите бяха много,както се полага за тези преплитащи се линии, но нито един излишен! Като се почне от Даниел, който израсна пред очите ни, до часовникаря отсреща. Заобичах искрено Даниел и баща му, смях се всеки път щом Фермин се появеше на сцената, надявах се Беа да участва повече, съчувствах на нещастните души, от които е започнала цялата история на Жулиан. Омекнах дори и към Клара и Барсело.
А освен това... има и страхотни злодеи, по-добри от тези в предните книжки на Сафон.  Сред тях изпъкна несъмнено полицейският инспектор Фумеро - дори и в моментите, в които изглеждаше съвсем реално и самият дявол да излезе на сцената, Фумеро ми вдъхваше повече ужас.

А сега, няколко думи за финала. Всъщност, нямам абсолютно нищо против него, против нещата, които излязоха наяве или останаха тайна. Но накрая ми се стори, че узнахме някои неща твърде набързо и от разстояние.

Особено ми се искаше да има повече "Лаин Кубер". Както като действащо лице по време на целия сюжет (защото беше изключително интригуващ персонаж), така и при разкритието за Жулиан. Исках да видя повече как се клатушка в лудостта си, да разбера дали Кубер се превърна в нещо "отделно" от Жулиан. Въпреки че разказът на Нурия беше много емоционален и даде една неочаквана гледна точка, не ми стигна за разкритията за Жулиан. А пък бащата на Жулиан (не биологични) си остана една противоречива загадка за мен :/

Все пак, не мога да кажа, че краят на книгата ме разочарова. Цялото книжно приключение всъщност беше разкошно - историята, героите, но за мен най-вече начинът, по който си служи Сафон с думите. С това и ще го препоръчвам занапред, и с нетърпение ще очаквам да прочета следващата книга, която той е скрил за нас в "Гробището".