[book review] "Едно лято в Италия" - Пип Уилямс

 


Заглавие: "Едно лято в Италия"

Автор: Пип Уилямс

Издателство: Сиела

Жанр: автобиографична

Топчеста оценка: 4 звезди

Бележка: включена към Четатон на бъдещето, по темата екология и рециклиране

Пип и и съпругът и Шанън открай време са били запалени по идеята да водят природосъобразен живот и да имат собствена продукция, дори са го опитвали в дома си в Австралия. Едно лято обаче решават да се откъснат от всичко, което ги дърпа назад. Те взимат двете си деца и се записват като работници в биоферми в Италия, които получават покрив и прехрана срещу доброволния си труд. Очакват ги четири месеца на работа, приключения, приятелства и осъзнаване - какво искат, какво търсят и какво им липсва.

В своя автобиографичен разказ, Пип Уилямс неведнъж казва, че това, което за нея се е оказало най-ценно, е месенето на хляба - и най-вече, времето, през което чакаш магията на маята да се случи, и което тя може да ползва за себе си. А по-точно - да запише думите си на хартия. Това несъмнено е чудесна терапия, но на мен не ми допадна особено начинът на писане на Пип, и мисля, че това е и причината книгата да ми хареса много по-малко, отколкото потенциално можеше.

А историята на Пип и Шанън определено имаше силни страни, с които да ме спечели, въпреки че аз не съм от типа хора, които биха предприели подобно на тяхното приключение. Първо, те двамата не са просто спонтанни ентусиасти, на които им е хрумнала тази идея, и се хвърлят през глава в изпълнението ѝ . Отглеждането и правенето на храна са неща, които са ги интересували от много време, имат известен опит - особено явно Шанън, но опитите им да го направят част от ежедневието си в Австралия не са били особено сполучливи. Второ, те не са някакви върли противници на модерното или технологиите, нито пък са хипстъри. На тях просто им се иска да комбинират всички аспекти на живота по възможно най-добър начин, така че да достигнат идеалното темпо. И трето - подобно приключение с две малки деца несъмнено е нещо различно. Както и самата авторка споделя, когато описва подготовката им, такива работни ваканции са обикновено за студенти, и доста по-рядко за четиричленни семейства.

Пип има доста реалистични очаквания към това лято в Италия, и не търси, а и не представя, всичко в някаква романтична светлина. Или по-скоро - поставя граница между фантазиите си да работи с красива капела на полето и да произвежда сувенири, или да бъде като европейска аристократка; и реалната работа във фермите. И тези образи си съществуват едновременно в съгласие.

В разказа на Пип имаше някои интересни наблюдения, както за тях самите като семейство и личности , за промяната им в начина на мислене и поведение, така и за хората, които срещаха. От моментите с техните домакини, може би най-интригуващи ми бяха епизодите с Лорън - стопанката на втората ферма, в която семейството отсяда да работи. Месецът, прекаран там, определено не бе най-забавният за тях, но за читателите предложи нещо интересно: да видим образа на човек, който води този хубав, продуктивен начин на живот... но не го е избрал по своя воля. А после - да направим сравнение с тези герои, които са наистина щастливи, които са нагодили този ритъм към съществуването си.

Въпреки че много от написаните неща ми харесаха, истината е.... че не ми беше особено кеф да я чета. "Едно лято в Италия"  е от книгите, които са на ръба между художествената и нехудожствената литература, и очаквах малко повече удоволствие чисто от самия текст, не само от преставените събития и факти. С Пип Уилямс обаче нещо не си паснахме в това отношение, на места дори не бях сигурна дали харесвам самата нея, като автор и като персонаж. В първата си трета книгата ми се стори ужасно хаотична и прескачаща от едно нещо на друго - по неприятен за мен начин.  Говорим за едно нещо, връщаме се назад, хвърля ни се някаква изненадваща и непълна информация за някакво заболяване, и после продължаваме. По-нататък в историята тези моменти понамаляха. Чудех се и нещо друго - как авторката е успяла да представи различни, потенциално много интересни и забавни моменти - като факта, че са имали две лами, или амбициозното преселение на кокошки от един курник в друг.... по изключително скучен начин.

Почти до самия край на книгата се канех да я оценя с три звезди, но финалът ме изненада много приятно. Предполагах, че ще ни се предложи някакъв стандартен, очакван завършек, от типа как семейството на Пип прегръща живота във фермата и стават едно с природата и намират истинското щастие и така нататък.  Тя обаче ни показа, че не е задължително, когато изпълним една мечта и един план, те да се окажат това, което наистина искаме. И че това не е причина за униние - човек може, и трябва, да трансформира тази мечта. Затова и финалът на "Едно лято в Италия" за мен бе чудесен и заслужено вдигна оценката на книгата - Пип и Шанън намериха своето щастие, комбинирайки най-доброто, което имаха от живота си преди и след Италия. И най-важната поука от книгата е, че те нямаше да знаят това, ако го нямаше това лято в Италия.

П.П. Навред, в който и град да отидеха, малчуганите на семейството търсеха сладолед с вкус на Покемон. Е, аз намерих! Сладолед Пикачу! Нямам представа с какъв вкус ще е наистина, но ако избирах аз, бих заложила на основа сладолед ванилия (в никакъв случай лимон!), с шоколад, и малко натрошени замразени малини и от онези гърмящи бонбонки, за да имитират електрическия заряд на Пикачу.


 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Летен четатон

[book review]Rarity from the Hollow

[book review] "Киберпънк" на Shadowdance