About Me

Моята снимка
Здравейте! Аз съм Нина - или Топчо :) Добре дошли на моите странички, където плямпам основно за книжки и разни сръчности.

Follow by Email

Последователи

Етикети

понеделник, 15 април 2013 г.

[book review] Disconnect

 Title:Diconnect
Author: Imran Siddiq


I had pretty much no idea what to expect when I chose the book - actually this was my first dystopia themed read as far as I remember. So what made me do this rather unusal pick? First of all the cover - it was love from first sight. Seeing it exactly when I was getting tired of covers with photoshopped images, and the catch phrase "Ïn space, love has boundaries" made me fall from the book even before reading it.
And I'm happy to say, that after reading it, I loved it even more. Zachary found a special place in my fangirl list. He is exactly the type of main character I love reading. The reluctant hero, the one who doesn't want to get into adventures or dangers in any kind, who just wants to set his own world straight. This young scavanger doesn't want to get involved into anything, but he doesn't back up when he's forced into it. He was weak sometimes, strong when he had to, and even adorable and cute sometimes, and I loved reading about him.
Rosa, on the other hand, didn't evoke such warm feelings from the very first pages. At the beginning, she was very much like a spoiled brat, who, I got the feeling, looked at Zachary with pity, like some exotic pet. But even this felt rather normal, given who she was, her parents and her surrounding, it made her real, and with time, as she grew closer to Zach, I, too, started to like her more. There were some really cute romantic moments, that made me go awwww and do a little fangirl dance.
I liked reading about Zachary's father. He was... good. Good parent, who tried his best to look after his son, he was rought at times, but so kind at the same time. He, and Patch, they felt so much like family, and I loved them, and when, after the attack, Zack lost first Patch, then his father, it really broke my heart. But you can imagine my joy, when Patch showed up again!
There were other interesting characters, and they all helped up with the story. The androids were awesome, and the whole Souls program - it made me go OMG.
The world where the novel was set was quite cool, tho I did get confused sometimes. I wish there was more insight on how and when it was built and how Gallilei and the reat of the world functioned, but I guess I have to wait for the next books.
The story was really dinamic. It took me some time to get used to the pace, but I really enjoyed it. There's been some time since I read a novel with so many turns and twists, I never knew where the plot was headed. It was actually a cool feeling, because not at one point did it fail my expectations. The story gave me many surprises, and they were all good.
And the ending... oh dear, I didn't expect that! The revelation of what Rosa was, actually shocked me less than the fact that they cut out Gallilei just like this. Really a great ending. The last chapers gave the novel some finished look, and in the same time prepared the reader for the next part and left him craving for more.
Few quotes when straight to my favourites:
“Is this where droids go after service?” (Patch)
~~
“Commands indicate thirty-six minutes remaining before the Right Order Movement
proceed to battle. Now would be the ideal time to release your pain.”
~~
“Are you ready?”
“How do I know if I am?”
“You’d have turned back if you weren’t,”
~~
Overall, I really enjoyed this book. It made me laugh, and crym and tremble in anticipation, and waiting for more

Disclaimer: I received this book from Inkspand in exchage for an honest review. I thank the author and site for it.

~~~~~~
Това май ми е първата дистопична книга, която подхващам, така че общо взето нямах представа какво да очаквам. Сама се учудих, че я избрах, но сигурно причината е в корицата. Наистина много ми легна на сърцето тази корица, особено в цялото море от фотошопнати снимки, използвани за корици, за които е по-скоро изключение да са свързани със същината на книгата. Така че Закари ми стана любимец още преди да започна да чета. А след като приключих с четенето, не останах разочарована.
Главният герой, Закари, прекарва дните си в "Долния свят" търсейки препитание из бунищата, докато един ден не намира Интерком, който го свързва с горния свят.. и светът му се обръща. Зак е точно от този тип герои, за които най обичам да чета - колебливите герои, които всъщност хич не искат да се замесват в големи геройски дела, а просто искат да подредят собствения си свят. Но, когато им се наложи, все пак не бият отбой. Такъв е и Зак. Беше слаб понякога, силен когато се налагаше, а понякога беше и просто голяма сладка душица, но винаги беше интересно да следя какво става с него.
За сметка на това пък героинята, Роза, отначало успя да ме подразни- Струваше ми се, че тя гледа на Зак по-скоро със съжаление, от високата си позиция на жител на Горния свят, или като на някоя малка жална животинка, която видна дама може да си вземе за домашен любимец. Но честно казано, тази ѝ реакция беше сравнително адекватна, като се има предвид какъв живот е водела досега. И беше чудесно, и интересно, да следя как отношението ѝ се променя, когато Зак започва да ѝ става все по-близък. Имаше и няколко супер сладки романтични момента, които ме накараха да пусна по едно очаровано Аууу!^^
Друг герой, който много ми допадна, беше бащата на Закари. Просто беше... добър. Добър баща, въпреки всички трудности, през които трябваше да премине. Той, и андроидът Пач, наистина създаваха чувство за семейство, затова направо сърцето ме заболя, когато Зак ги загуби. Но можете да си представите как се зарадвах, когато Пач отново беше на линия!
Относно андроидите, са въведени някои много интересни линии, особено за отношението на двете основни фракции в света на Disconnect - на бунтовниците и на политическата върхушка. Всъщност целият свят, в който се развива действието, е доста любопитен - космическата станция Галилей, в голяма степен изоставена от останалия свят. На някои места малко се пообръках, и ми се искаше да има малко повече информация за миналото на станцията и на света като цяло, но предполагам, че те ще дойдат в последващите части от книгата.
Действието вървеше доста бързо, чак ми трябваше известно време, докато му свикна. Честно казано, от доста време не бях чела книга с толкова много, и толкова резки обрати. В един момент просто се отказах да предвиждам какво според мен ще се случи после, и се оставих на книгата да ме изненадва - тя несъмнено успя, и в повечето случаи изненадата беше приятна. Най-голямата изненада за мен беше не какво се оказа Роза накрая, а как отрязаха цялата база.... но трябвад а внимавам със спойлерите май XD
Накратко, краят наистина ми хареса. Беше неочакван, и определено ме направи супер любопитна за следващата част, но същевременно и това томче остана само по себе си донякъде завършено - а много мразя, когато историята свършва рязко, и остава да виси с едно "Следва продължение..."
Макар че продължение следва, и ще го очаквам с нетърпение :)

Challenges/Предизвикателства
In the middle - my progress 
 Books in a series- my progress 
 British books - my progress 
 Let me count the ways - my progress
 Genre variety - my progress 
 Monthly mix up mania - my progress 
 1st in a series - my progress
 YA reading challenge - my progress 
 A to Z - my progress
 Book Bingo - my progress
 New Authors- my progress 
 Outdo yourself - my progress
 Free reads - my progress


четвъртък, 11 април 2013 г.

Wishlist Wedneday [7]

Wishlist Wednesday is a book blog hop where we will post about one book per week that has been on our wishlist for some time, or just added (it's entirely up to you), that we can't wait to get off the wishlist and onto our wonderful shelves. Follow Pen to Paper as host of the meme.
В  Wishlist Wednesday всяка седмица добавяме по една книжка в списъка си с желания, било тя съвсем нова, или нещо, на което отдавна сме били хвърлили око. Тазседмичният ми избор е:
"Престиж" - Кристофър Прийст
 Got to love this cover too!
 

неделя, 7 април 2013 г.

[book review] Untouchable/Недосегаем

Заглавие: "Недосегаем"
Автор: Кристиян Малинов

Малко официално инфо - Фейсбук и Туитър на книгата.

Предипрочетни мисли:
Още преди около месец се похвалих с тази книжка, първата ми спечелена с автограф. ^___^ Когато си взема някоя нова книга, обикновено първо си ги къткам и им се радвам няколко месеца, и чак тогава взимам да ги чета. Към този роман обаче посегнах след сравнително кратко време. Трябва да призная, че причината за това беше, ако мога да я нарека така, рекламната кампания, която непрекъснато подбуждаше любопитството ми. Под "рекламна кампания" в случая разбирам разпространението на всякаква информация за книгата, която би заинтересувала читателя, независимо под какъв начин - електронен, вербален или т.н., независимо от участието на автора (което тук е доста дейно, за което браво!). Но се навих да участвам в конкурса с есе (което принципно ми е една от омразните форми, дай ми на мене да се лигавя и да пиша за вампита и пингвини) най-вече защото една приятелка ме подкокороса, докато бяхме на кафе: "А ти прочете ли....?" Ако не беше тя, коментарите, че е вдъхновена от "Здрач" и за приликите с ХП и Академията сигурно щяха да ме откажат, а това би било пропуск.
Аз съм като златна рибка и обичам да ми се повтаря - няколко книги ми направиха впечатление по такъв начин - "Човекът, който обичаше Стивън Кинг", новите книги игри на Ал Торо, "Преобразена", а скоро май ще добавя и "Капитан Джейкъб" (друго е, когато даскалът по история на по-малката ти сестра им приказва за това в час). Та, край на оф топика :)
Около топика, но не съвсем по топика - няколко думи за корицата. Още не мога да реша харесва ли ми или не. От една страна, е твърде монохромна и стилизирана за моя вкус, а от друга, е много отличаваща се и привлича вниманието от раз. А както са тръгнали останалите томчета да бъдат подобни, но в различни цветове - мм, мисля, че ще стоят много добре на рафта. Да, в крайна сметка, харесвам корицата.

Малко за сюжета: книгата проследява перипетиите на младия Крис след загубата на семейството му и в първите месеци след приема му в академията  за свръхестествени същества. Момчето разкрива и упражнява силите си, а директорът на училището смята да ги ползва за свои цели...

Цялата книга се чете изключително бързо и леко. От самото начало ми беше интересна, но в първата половина не предизвикваше трепетни възклицания и няколкоминутни прекъсвания, за да осмисля ОМГ какво прочетох. Това ме подлъга да я назнача за книга за седмицата за мъкнене из унито - избирам си ги обикновено или по-леки (350 стр - на ръба, но не в тази категория), или по-лежерни четива, така че да мога да читвам по няколко страници между лекциите, без после два часа да се въртя на седалката в затъмнената аудитория  и да се чудя какво става после. Което, оказа е, е било грешка. Защото тогава се появи Ксандър.
Или както аз го кръстих, Санди. Ох, вампирската душица тя!! *изпада в умиление* Точно такива си ги обичкам. Тъкмо започваш да му се радваш и 1) "Добър ден, колеги, започваме" и 2) DON'T YOU KILL MY SANDY! *sob*
Кхъм.
Докато стандартно за мен, примирам по поддържащия герой, главният си дерзае напред. Крис Колт не успява да ми се вреди сред топ класацията на любимци, на моменти ме издразни, но определено е интересен герой, за когото да се чете. От всичко най-много ми хареса, че силата му е пасивна (най-вече). Сравнително рядко е да срещнеш свръхестествен персонаж с пасивна сила, и то момче, и то главен герой, което са още причини да му се радвам. (Ако беше станал русалка, щеше да има вечната ми обич.)
Друг герой, който привлече вниманието ми още от анотацията беше Сашо. (хуу де, Александър.) Представих си го като Лорес от Сеймаден, който, като изключим, че има криле вместо уши, е абсолютна разкошотия. А жена му беше голяма шматка, и изобщо не си струваше заради нея да се демонизира, и да се трепе, и другите да кълца, и прочее, но айде.
Сашо обаче ме разочарова. Липсваше му финес. А и Мария-Елена ми е подозрителна нещо, заради епизодите от началото на книгата, но, to be continued.

Както казах, за мен истински интересната част започна след погребението. Дотогава също беше забавно за четене, но не ме грабна изцяло. Някои неща оттам още не ми се връзват напълно, и се надявам да придобият по-голям смисъл с напредването на историята в другите книги.

Един елемент, който ме израдва и грабна, е засиленото присъствие на поп културни подмятания. Въздишането на Крис по "Здрач" не го направи за мен по-симпатичен, но определено го направи по-реален. Обичам, когато така, между другото, в книгите се споменават филми, песни, книги. Така или иначе, непрекъснато обсъждаме тези теми в истинския живот, и изведнъж една книга да се окаже напълно оголена от тях ми се вижда нелогично. Така че, POP ART FTW!

Книгата е типичен представител на YA. Има малко тийн драма, малко романс, но е премерено.Има някои общи неща с другите споменати фендомове, но цялостното комбо, което се получава, е добро и интересно.

Из цялата книга обаче имаше едни "препъни-камъчета" (нямам предвид правописни и прочее грешки, въпреки че имаше, и ми се прииска по едно време да пратя редактора да напише 100 пъти "Ще внимавам за членуването!"), които ме сепваха точно когато набирах скорост с четенето и ме караха да прехвърлям страници и да се връщам назад, за да проверя (защото съм Мара Подробната). Крис е бил в кома седмица, след това обаче той и приятелите му се отнасят към изминалите събития ту като минали преди 4 дни, ту като цяла седмица; състоянието на Рейчъл (или по-точно напредналостта му) ми се сториха изненадващи на фона на сцената между нея и Мат в началото на книгата, Питър е втора година, но на някои места го виждаме да посещава занятия с първокурсниците, и още разни. Повечето от тях не са строго нелогични и нереални (например - някои предмети в университета сами си избираме коя година да ги караме, така че сега Фитотерапия караме студенти от няколко курса), но трябваше да спра и да си измисля нужната логика, преди да продължа, вместо да се нося на вълните на основната история. Понякога съм си такава, дребнава. Едно име, по-точно, една транслитерация, която не ми допадна, ми развали целия "Мечтан любовник", например.

Към края обаче, камъчета или не, със започването на магическото риалити-шоу, с Крис в главна роля, спринтирах с пълна сила. И изведнъж - пльос! - думите "край на книга първа" ме размазаха, както бях набрала засилка, като муха в предното стъкло на пилот от Формула 1.
MISTER AUTHOR, YOU'RE A MEANIE.
However, well played. Вчера цял ден сталквах фейсбук в търсене на спойлери, но, уви. Това донякъде е и причината ревюто да излезе необикновено дълго за моите стандарти и необикновено украсено с илюстративен материал - още ми е много прясно.
Засега нямам търпение за продължението - не само за да разбера какво се случва, но и за да видя как се развиват характерите на героите. Тъй като Крис беше в две среди последователно, и съответно в две обкръжения, нямаше възможност да се разкрият достатъчно подробно чертите на приятелите му.
Ok, you're not a meanie. Получих книгата от автора с автограф, за което съм много благодарна. Този факт обаче не промени начина, по който възприех историята (един вид дисклеймър) Оценката ми е между 4 и 4.5 звездички, но ако следващата част продължава с очакваното развитие и интензитет, отсега си заделям петте звездички за нея.
Пожелавам на автора да дерзае и да пише, и следващата част да излезе скоро (това малко за себе си го пожелах, ама нейсе.)

 Title: Untouchable
Author: Kritian Malinov

Just some week ago, I boasted about my first book with an autograph from the author just for me. Usually when I got a new book, I spend some time just being jolly I have it, and only after some months I get to reading it. This time I started the novel earlier than anticipated. Partly, the reason for this was the campaign in Facebook that kept my interest and made me curiouser. This was one of the good ad campaigns for books I stumbled upon. By advertising here I mean any information that would interest the potential reader, no matter if it's verbal, written, or something else, if it comes directly from the author or not. In this case, if it wasn't for a friend of mine, who recommended the book to me, there was a high chance I would pass. I was afraid that it may be similar to Harry Potter or the Vampire Academy, and the fact that it was inspired by Twilight didn't help.
Before getting to the real review, few words about the cover. I still can't decide wether I like it or not. One thing, it's so monochrome, and too bright and stylized for my liking. But then again, it really cathes the eye, as it is quite different than most of the YA covers on the market now. And as it seems that the rest of the books in the series will be with similar design but in other colours, I think they will llok cool gathered together on my shelf. Overall, I think I like it.

Now for the story. The book follows the life of Chris Colt after his parents and brother's death and his getting into the magical world. He enters the Immortals Academy and begins to work his powers. The director of the school, however, has plans on his own for the boy.

The whole book was a very fast and easy read. For the first half, while it was interesting to read, it didn't quite captured my full attention, didn't grab me and make go Wow and OMG when something happened. Thus I decided it was a light read and put it in my school bag. I usually carry a book at the univesity with me, and pick novels that are not too demanding, as I read few pages now and then between classes - you don't want to spend two hours wondering what happened next instead of paying attention what the lecture is about.
But, I was wrong, because at some point, Xander happened.

Don't you love it when you read about a character, and he's adorable, and you can get all silly about him? That's the case. Xander (or as a call him - Sandy) is a cutesy little vampire who's the mentor of our main character. At some points you hust want to hug him, pat him, brush his little nose and tears and then roar "I won't let anyone suck your soul!!!" 
Hm. Anyway.
While I'm getting fangirly about the minor characters, Chris is still the main. I can't say he gets into my top 10, he did get on my nerves more than few times. but still he is an interesting character to read. What I liked the most is that his power is passive. It is rather rare to read about a male main charater with passive powers, and this maked things way more interesting=
Another one, who grabbed my attention, was Alexander. When I read about him on the back cover, I imagined him like Lores from Seimaden and started melting - because, if we take away the fact that he has wings for ears, Lores is a gorgeous character, and so devoted to his love (who is, actually, quite annoying). But, too bad, Alex dissappointed me. Pas de finesse. His beloved, Maria-Elena, is suspicious too. I guess - to be continued.

As I said, for me the good part came with the second half of the book. Lots of things didn't make enough sense at this point, I hope this will change as the series goes on. Another thing were the little misunerstandigs - sort of - that kept popping out. They made me go back and check elements exactly when I was getting into the story. Like - Chris has been in coma for a week, but then his friends speak to what happened before and then as it was in a shorter period of time, Rachel's situation seems kind of weird given the scene between her and Matt at the beginning of the book, Peter is second year, but we see him in first year's classes . It's not that they are all illogical (for example - in uni, you can choose in which year to take some classes - like this now students from all the years take Phytotherapy). But it makes me stop and think of a logical path, hence I was loosing the grip I had on the story.

One thing I really liked was the all the pop culture mentions. I love it when characters in books mention other books, movies, music, programs, trends and such - because this is what we do. And to see a novel, stripped of all of this, is kind of unnatural. Maybe my feelings to Chris didn't get warmer when I saw his enthousiasm about Twilight, but it did make him more real.

The book is a typical YA. It has some teen drama, some romance, but nothing too much. As for the other fandoms mentioned, while there are certain similarities, there is nothing to make you say "Blah, been there, read that" and the final combo is a good and enjoyable read.

Around the last chapters, things were getting really really good... and then - BAM - end of book one.
That was mean, plain mean, I tell you! But it was well played. I spent yesterday stalking Facebook with the hope to find some spoilers, but alas. This is why this review is longer, and with more pictures than it's usual for me - it is all still fresh in my mind.
For now,  I can't wait for the next part. I really want to see more of the story - and of the characters. As Chris changed two surrounding, we readers didn't really get to know more of his friends. They are still mostly on a superficial level, but I bet they will be interesting to read about.

I received this book from a contest, organized by the author, but it didn't affect my review, or the rating. I give the book about 4-4.5 stars. And if the next books keeps the intensity from the second part of this volumes, and get us to know the characters better - I have the 5 stars ready to give.
For now I wish the author best of luck in writing - because I want to read more and soon!


This book goes to the following challenges:

"Адаптация" 3

Глава 0: Преследване
Глава 1: Неверие
Глава 2: Адапт


Глава 3: Танц



-Спри да ме гледаш. След малко тръгваме.
-Не те гледам, изобщо не съм близо даже – изстена жално Изолда, като дете, хванато на местопрестъплението.
-В отражението на огледалото. Знам, че го правиш. Не ме питай как, просто го знам.
В самия шум от завъртането на роклята се чу дълбоко възмущение от несправедливото обвинение, но Адриан наистина усети, че вече не е наблюдаван и най-накрая успя да си постави контактната леща. Докато премигаше пред огледалото чу как телефонът в стаята иззвъня. Той се втурна нататък, но още преди да вземе завоя чу ясния глас на Изолда:
-Да? Да, мисля. О! - кратка пауза – Не, определено не. Ще е зает целия ден. И утре също. Негова приятелка. - изчурулика весело тя преди да върне телефона на поставката и да се обърне към Адриан, който отново сменяше на лицето си различни нюанси на червеното.
-Беше някакъв твой колега, казва се Бенджамин. Питаше дали можеш да вземеш смените му през уикенда. Аз му казах, че не може, защото и днес, и утре ще си зает с мен! - тя грабна вцепенения мъж за ръцете и го повлече навън.
„Хляб и зрелища. Досега винаги съм предоставял само и единствено едното. Изглежда нещата обаче ще се променят – и то от всички хора на света да вдигне на Бени“. Колегата му от пекарната се славеше с факта, че има уши, съразмерими с тези на Дъмбо, и способност да разнася вести със скорост, близка до тази на светлината. Бързината обаче не винаги отговаряше на точността, и във финалния си вид клюките приличаха на първоизточника толкова, колкото саблезъб тигър на новородено котенце. До понеделник фактът, че в събота сутринта на домашния телефон на Адриан е вдигнала жена, щеше да се раздуха като горски пожар. Не без основание, хората, с които работеше смятаха, че личният му живот гравитира около абсолютната нула, което и беше извинение да го привикват на работа винаги и по всяко време. Несъмнено новата клюка благодарение на Бени щеше да се надуе като мая на слънце, и щеше да стане по-гореща от сутрешните кифли, които вадеха в пекарната.
Адриан изстена тихо, напъха се в ръкавите на палтото и излезе от апартамента, пред който нетърпеливо го чакаше Изолда. Тя цяла подскачаше от вълнение, кестенявите и къдри се поклащаха и ентусиазмът и бе съпоставим само с този на млад кокершпаньол преди разходка. При тази гледка нямаше как Адриан да не се усмихне широко и да реши, че, все пак, денят наистина не е лош.

-Денем има много повече автомобили, отколкото нощем – напомни и той и я хвана за лакътя, за да я спре да не пресече. - Трябва да внимаваш повече.
Изолда му хвърли весел поглед с доста престорена вина и се възползва да плъзне ръка под неговата и да го хване под мишница, преди да скрие ръцете си пак в топлия кожен маншон.Адриан смутено извърна лице настрани, но не се дръпна, аргументирайки се пред себе си, че така доста по-лесно ще я държи далеч от шосето, където с превишена скорост свистяха коли. И се опита да игнорира факта колко точно се събра до него и как добре му подхождаше по ръст. Колко удобно полягаше главата й на рамото му, а как добре пасваше ръката й в неговата.
-Такааа... - проточи той, чудейки се как да поведе разговор. „Та си вампир значи?“ не звучеше добре като въвеждаща реплика, „От сребро умираш ли?“ също не беше много предразполагащо, а на „Цял ли ще ме изядеш, или ще си оставиш за после?“ Адриан не бе сигурен, че иска да знае отговора. Най-накрая, с надежда, че все пак е по-добре от разговор за времето, изтърси:
-Може ли да ти викам Изи?
-Даа! - слънчево му отвърна тя. - А аз може ли да ти казвам Ади?
-О, не, определено не – заклати енергично глава Адриан.
-Имаш странно име, знаеш ли?
Адриан я изгледа косо.
-Когато са ме взели в сиропиталището, съм нямал дори акт за раждане – отговори той и бързо продължи от страх, че тя може да му се извини. Да каже, че съжалява, задето са го оставили. Мразеше, когато хората му се извиняваха за това какъв е, как изглежда и какъв е животът му.Последното, което искаше, бе съжаление. - И едната сестра четяла любовен роман, където главният герой се казвал Адриан, докато пазачът на портата отвън запълвал вечерта с приключенията на някой си инспектор Доу. И така се получило моето име. Във всеки случай можеха да излязат безброй по-лоши комбинации. Виж само колко малко ме е деляло от това да ме кръстят Джон Доу.
Тъй като не реагира веднага на опита за шега, той реши да уточни:
-Нали се сещаш, така кръщават неидентифицираните...
-О!... Аз си мислех, че все пак е пропуск, че не са те кръстили Адриан Уол. Нали се сещаш, като стената на Адриан.
Младият мъж стрелна с поглед спътницата си и видя дяволити пламъчета в очите и.
-Отмъщаваш си, че се подигравах на вампирските имена, нали?
В отговор тя отново се засмя, и се притисна към рамото му.

Двамата вървяха един до друг и Адриан за пръв път в живота си с чисто сърце можеше да потвърди, че изобщо не усеща погледите на другите минувачи по себе си. Изолда се оглеждаше любопитно наоколо, попивайки всеки нюанс на оживения град, многолюден и празничен с коледната си украса. Същевременно обаче успяваше да му задава купища въпроси и той се почувства сякаш е в детската градина и се запознава с ново другарче. Струваше му се, че всеки момент ще зададе неминуемия въпрос „Искаш ли да си играем заедно?“, на което щеше без да се замисли да отговори - „Да!“
-А защо си бъркаше в окото преди да излезем? - не му даваше мира Изи.
-Слагах си контактните лещи. Виждам добре, но те имат висок UV филтър. А ако се чудиш защо, като се има предвид как изглеждам, не нося цветни – от тях ме заболяват очите, не пропускат достатъчно кислород.
Вампирката обаче не се чудеше за това.
-Ммм, какво е уве?
-Ъъъ, ами... това са част от лъчите на слънцето, които могат да са вредни, и особено за такива като мен, и амм... причиняват рак. Кремът, който си слагах, също е с висока слънцезащита! Затова! - бързо добави той, от страх да не го помисли за момиче, което стои пред огледалото и се маца с крем.
Изолда наклони леко глава настрана, колкото да покаже, че слуша, макар и без всъщност да разбира, и Адриан я погледна с присвити очи.
-Изобщо не схващаш за какво ти говоря, нали? - тя кимна, за да потвърди. - Е, - махна с ръка младият мъж. - предполагам бездруго си имате друг род проблеми със слънцето.
-А на колко си години всъщност? - Изи го изгледа преценяващо от глава до пети. По принцип бе по-лесно да определиш възрастта на смъртните хора, но с бялата коса на Адриан и сякаш постоянната бръчка от мръщене и безпокойство между веждите му, не можеше да реши. Сигурно в средата на двайсетте си години.
-Другият месец навършвам 26 – потвърди подозренията и той, и докато оглеждаше витрините, тя се усети, че се чуди какво би му се понравило като подарък.

Адриан бавно водеше своята спътница към градския парк. Макар че беше още предиобед и зимното слънце не бе стоплило съвсем, денят беше спокоен и безветрен; студен, но все пак добър за разходка. Затова и младежът не таеше големи надежди, че градината ще бъде пуста, но пак щеше да бъде по-малко населена от централните улици, където минувачите се блъскаха и разминаваха, носейки празнични покупки. Изолда се беше оставила той да я води, все така сгушена до рамото му. Адриан чак се засрами от паническия страх, който изпитваше, че ще я изгуби в тълпата, но не можа да потисне въздишката на облекчение, когато навлязоха в по-спокойния парк. Тук снегът не бе така добре разчистен, утъпкани пътеки бележеха средите на алеите, а около тях се издигаха дълбоки преспи. Изи нададе кратко възклицание от възхищение и нагази в тях, за да разгледа по-отблизо ледените висулки по клоните на дърветата, които пречупваха светлината в милиарди отражения и тихо звънтяха, удареше ли ги ветрецът едни в други.
Адриан я гледаше унесен. Насред замръзналия пейзаж, повече от всякога, неговата вампирка изглеждаше не от този свят. Адриан се стресна, засрамен от мисълта си. Неговата.
В следващия миг една снежна топка го извади от вцепенението му, пълнейки яката на палтото му със студ. Той припряно започна да се изтупва, преди снегът да се е разтопил съвсем, когато звънкият смях на Изолда го пресрещна, тя го грабна за ръка и повлече след себе си.
-Чуй, чуй, отнякъде идва музика – радваше се тя и го дърпаше напред, на което той безропотно се подчиняваше, докато най-накрая не излязоха на ледената пързалка.
От високоговорителите около нея се носеше музика, а на леда се въртяха и танцуваха двойки и групички хора, едни умело, други – не чак толкова, но всички те бяха със зачервени и усмихнати лица. Изолда ги погледна с обожание и въодушевление, а радостта на Адриан примря, когато се досети какво ще поиска тя от него.
-Танцувай с мен!
-Не, о, не, не, не – задърпа се отчаяно той, наясно, че поискаше ли, вампирката с лекота щеше да го издърпа на пързалката. - Виж, това, на леда... не мога..
Тя го погледна с чисто недоумение.
-Добре, тогава – тя посочи с жест няколкото двойки до оградата, които изглежда също не се чувстваха сигурни на кънките и танцуваха прегърнати под звуците на музиката на твърдата земя. - Танцувай с мен така.
-Не – той се застопори в снега, навел глава и забучил поглед във върховете на ботушите, с огромна буца, заседнала в гърлото – Не мога да танцувам. Изобщо. Никъде. Във всеки случай не и пред толкова много хора.
-Добрее... - Изолда стреснато го пусна, усещайки колко е притеснен наистина. Не искаше да го насилва – Но когато се приберем, ще танцуваш ли с мен?
-Виж, - с мъка преглътна Адриан, чувствайки, че смъртната му присъда е само отложена за кратко, но гилотината още виси над шията му. - Просто не мога да танцувам, и това е. Клатя се като пингвин.
-Пингвини! - извика изведнъж радостно Изи. - Обичам пингвини! Искам да видя пингвини на живо! - и го задърпа в противоположната посока. - Тук в града има зоопарк, нали?
Адриан я последва и мълчаливо благодари на всички богове, които го наблюдаваха, и които сигурно си прекарваха страхотно на негов гръб, че любимата му вампирка изглежда страда от тежък дефицит на вниманието и не може да се съсредоточи върху нещо за повече от пет минути.

След кратък спор с пазача на зоологическата градина, който се опита да изтъкне, че през зимата не работят, ги пуснаха вътре. Докато плащаше билетите, Адриан се почуди дали Изи е приложила някаква вампирска магия на пазача, или просто на възрастния мъж сърце не му е дало да прекърши ентусиазма и. Той се забави на вратата още миг, за да вземе пакет пуканки от близкия щанд, които да хвърля Изолда на ленивите пингвини, и две големи картонени чаши топло капучино, после я последва в парка.
Вампирката се щураше от единия край на алеята до другия, между клетките на нехаещите за студа бели мечки и наежените вълци, спящите полярни сови и дебелите моржове. Другите части на градината бяха празни. Най-накрая тя седна с блеснал поглед на пейката пред клетката на пингвините, където птиците се клатеха с характерната си походка или приглаждаха перата си с клюнове, показвайки подчертана липса на интерес към въодушевените си зрители. Адриан се приближи и й подаде топлата чаша, но когато видя как тя изважда голите си ръце от кожения маншон, се спря.
-Чакай. - Той изу собствените си плетени ръкавици и й подаде чифта, преднамерено избягвайки погледа й. - Маншонът сигурно добре ти топли, докато ръцете ти не са заети, но ако стоиш така с чашата или решиш после да храниш птиците, ще замръзнеш.
Тя ги пое и ги завъртя в ръцете си, и Адриан се зачуди дали не я е обидил с предложението да сложи нещо толкова обикновено на изваяните си бели ръце. Ръкавиците му бяха евтини, малко пооръфани, но още здрави, меки и топли. А ако знаеше, че всъщност това прави Изолда, когато прокарва длан по тях, усеща собствената му топлина, запазена в бримките на плата, преди да е избягала безвъзвратно в зимния въздух, то тогава за пореден път вратът и лицето му щяха да пламнат. Половин минута сигурно се проточи в тишина, и младежът тъкмо отваряше уста, може би за извинение, когато Изи бързо намъкна дясната ръкавичка, подаде му обратно лявата и стрелна свободната си ръка към неговата, за да преплете пръсти с нея. Придърпа го на пейката до себе си и щастливо оповести:
-Ето, така- тя вдигна напред двете си длани, едната облечена в ръкавицата, другата обгърната в неговата – така ще ми топлиш и двете ръце, и на теб няма да ти е студено. - тя го дари със сияйна усмивка – Не ти ли казах, че ти винаги се грижиш за мен и можеш да ме пазиш от всичко.
Сега вече изчервяването нямаше как да му се размине.

Адриан седеше на другия край на пейката, толкова далече, колкото позволяваха сплетените им ръце, защото му се струваше, че само сантиметър по-близо, и нямаше да може да се задоволи само с дланта й в неговата, а щеше да поиска да прекара ръка зад кръста й, да скрие няколко палави къдрици зад ухото, да повдигне лицето и нагоре, и може би, може би...
Нанасяйки си мислен шамар, младият мъж се размърда неудобно и извърна поглед настрани, но целият самоконтрол на земята не можеше да го спре на прокарва малки кръгове с палец по дланта на жената до себе си.
Тя също помръдна и това го накара рязко да се обърне пак към нея, чудейки се дали не е пристъпил правилата на някакъв незнаен етикет. Изолда обаче не гледаше към него, а замислено право напред.
-Знаеш ли, ние не усещаме студ... не както хората поне. - и тя бързо стегна пръсти около неговите, за да не понечи той да измъкне ръката си. Адриан обаче нямаше сили да си причини подобно нещо. - Но усещам топлината ти.
Младата вампирка се усмихна някак тъжно и тази сянка в очите й, в ъгълчето на устата, разкъса сърцето на Адриан и той се наведе към нея, без идея какво да стори, какво да каже.
-Сигурно ме мислиш за някаква разглезена хлапачка. Аристократка, която е свикнала да и се угажда всяка прищявка. А ти търпиш хрумванията и желанията ми, топлиш ме, храниш ме, радваш ме, когато си в пълно право просто да искаш да ме разкараш от живота си. Но днес... днес за пръв път в живота си видях слънцето, Адриан... днес съм твърде щастлива, за да спазвам норми и уговорки, защото не знам кога това щастие ще изтлее, щом ефектът на кръвта ти свърши, и трябва да взема всичко от него, докато мога.
-Не!... -възрази Адриан с буца в гърлото си. - Аз никъде няма да ходя! Можеш да ме имаш, когато поискаш.
Мислено дясно кроше. „Боже, прозвучах като евтина проститутка“.
-Но знаеш ли какво – така е. - продължи тя. - Там, откъдето идвам, съм точно така. Разглезено дете и нищо повече. Ще ми дадат сладкиш, за да ми затворят устата, скъпа играчка, за да ми отвлекат вниманието от златната клетка. Аз... - гласът и заглъхна и мъжът разбра, че тя се опитва да му каже нещо, което досега и пред себе си не е обличала в думи. Той стисна леко ръката и, за да и даде увереност и гласът и отново набра сила – За последните часове ти ме слуша и чу повече от това, което ти казах, отколкото другите около мен за цяла година. Аз...
И тя му разказа себе си, а Адриан не се зачуди на нищо, защото всичко звучеше толкова правилно. Неговата малка вампирска принцеса.
-Мама и татко... може да се каже, че бяхме царското семейство. Под нас се обединяваха десетки вампирски кланове. Баща ми беше строг, малко скучен, и много, много старомоден, но нямаше нищо по-хубаво от това да ме вдигне нощем на раменете си и да ми каже как още малко, и ще стигна луната. Те умряха преди двайсет години. Тежък пътен инцидент, точно преди изгрев слънце, не им позволил да намерят убежище навреме...
Адриан усети почти физически болката и от загубата, несъпоставима с нищо, което той някога беше изпитвал към своите родители, които никога не бе виждал, не бе търсил, нито имал желание да открие.
-На теория сега аз съм кралицата. Но според нашия закон чак тази година навършвам пълнолетие, досега всичко се решаваше от регентския съвет, аз нямах думата. Докторът, адвокатът и Маки, те... Ти така не приличаш на Маки. - изведнъж се усмихна меко тя, а Адриан нещо го жегна.
-Кой е Маки ? - попита припряно той, надявайки се въпросът да не е прозвучал твърде рязко.
Изолда за миг смутено наведе лице, но не бе в природата и да лъже, и тя накрая отговори:
-Маки, той... за мен е братовчед и нищо повече. Той се грижеше за мен, след като мама и татко починаха и е начело на регентите. Много хора се надяват да се оженя за него, но... аз няма да го направя. Мил е, но... толкова, толкова сух. Скучен. Между другото, казва се Макдиармид. - тя го погледна изпод вежди, за да види дали е отвлякла малко вниманието му.
Адриан се подсмихна. Всъщност името му напомняше на нещо, но не се сещаше какво.
-Значи всъщност съм бил прав за цялата история с вампирските имена, така ли? Едно от друго по-странни!
Тя се засмя леко в отговор, но после пак стана сериозна и младият мъж я подкани да продължи.
-Всички те са се вкопчили в едно минало, докато светът все по-бързо и по-бързо се движи напред. А ние пазим един стар образ, наложен и пречупен през вековете. Палим парафинови свещи в гостните и лоени – в кухните, покриваме със скъпи старомодни драперии стените, с надеждата под слабата светлина и тежките платове никой да не забележи как всичко е овехтяло и безвъзвратно отминало. Мога без проблем да живея без клипове с котенца – изтъкна твърдо младата вампирка. - Но не мога да гледам как се превръщаме в ходещи антики. Не само битът и това, което ни заобикаля – сякаш всички отвътре са прашасали, душите им са проядени от молци, а понякога ми се струва, че когато мислят, чувам как проскърцват ръждивите колелца в умовете им. Има много от поданиците, които искат да открият света, такъв, какъвто е. И аз вярвам, че това трябва да се случи и то скоро. Все още всички ние можем да направим логически паралел между това, което беше, и това, което е. Колите са просто по-бързи карети, киното е театърът. Но светът се движи твърде бързо. Ако скоро не стъпим на пътя, никога няма да можем да го настигнем. Ще останем назад и ще изтлеем в богатите си къщи, заобиколени от антиквариати... Опитах се да кажа мнението си, но никой не иска да ме чуе... При зимното слънцестоене след няколко дни трябва официално да поема властта, но дори и тогава не знам дали думите ми ще придобият някаква тежест. Предната вечер бяхме на опера и аз се измъкнах от задния вход през антракта. Исках сама, без никой да ме спира, да се докосна до света, какъвто е днес. Исках да разбера дали наистина трябва... Не – тя поклати глава. - Продължавам да си задавам въпроса дали трябва, макар и да знам отговора, само за да избегна въпроса дали мога.
В студения въздух се възцари тишина. Адриан мълчеше и се мъчеше да подреди и изкаже мислите си. Да каже, че не може да снеме този товар от крехките и плещи, но иска да стори всичко, за да го сподели. Да обясни, че знае, знае какво е животът да върви покрай теб без да имаш смелост да стъпиш в течението. Че знае какво е хората да говорят покрай теб, понякога за теб, на теб, но никога с теб.
-Ами ти? - прекъсна обърканите му мисли Изолда, слагайки длан на бузата му и обръщайки лицето му към себе си – Адриан, позволи ми да те слушам, както ти мен.

И той и позволи. Стояха на пейката с часове, докато краката му се вкочаниха, но той не усещаше, защото ръката, с която държеше нейната, пламтеше и пращаше жарки вълни по цялото му тяло. Стояха, и той и разказа, за дома си, за работата си, за мечтите си, за малката метална касичка, съдържанието на която в края на всеки месец отиваше във влога му в банката.
-Искам да завърша университет и да си взема диплома. После отново ще спестя и най-накрая искам да си имам нещо собствено. Сладкарничка. Не от онези лъскави места, където цялото меню е изписано на френски и не можеш да разбереш нищо какво е, а порциите са колкото чаена лъжичка, сервирана в чиния като автомобилна гума. Съжалявам, но е така – изтъкна той, когато Изолда се разсмя. - Искам.. нещо малко и мое, където никой да не ми казва да не слагам толкова яйца в тестото, или да ме кара да наливам вода в млякото. Искам от време на време, когато сервитьорът идва в кухнята да вземе поръчката, да ми казва „Поздрави за готвача, от еди-коя-си маса.“ Сигурно си мислиш, че е глупаво – смути се младият мъж, осъзнавйки, че обсъжда дребните си житейски проблеми с някой, който се чуди как да поеме власт над цяла раса и да промени водената от столетия политика.
Изолда не мислеше, че е глупаво. Просто и тя изпитваше небивали затруднения да изтръгне думите от гърлото си. Накрая тя се надигна :
-Хайде да си ходим вкъщи.
Адриан стана след нея. „Ние.“ „Заедно“. „У дома“. За Изи днешният ден за пръв път бе донесъл слънцето. За Адриан той също бе отбелязал първи неща. За първи път в живота си той не беше просто „аз“, а „ние“, не беше сам, а заедно с някого, за пръв път сякаш имаше дом, в който да се прибере.
~~~~~
-Ади?
-Кажи, Изи – въздъхна Адриан, който знаеше кога една битка е изгубена.
-Какво правиш?
-Вечеря.
-Може ли да ти помогна?
-О, остави ме да изявя пред теб способностите си на готвач! - усмихна се той. - Можеш обаче да си поръчаш каквото ти се хапва.
-Хммм - мъжът се извъртя и видя съсредоточената и физиономия с прехапана пухкава устна. - Ами може ли – попита тя полузасрамено – да направиш нещо, което да се яде с ръце? Никога досега не съм се хранела с ръце. Даже и сандвичите вкъщи ги правят малки и забучени на коктейлни клечици. И с изрязани корички – уточни Изолда.
Адриан се ухили. Спомни си как сутринта палачинките беше яла с прибори – нещо, което според него убиваше половината радост от палачинката.
-Това го мога. Мога даже и повече – той се наведе напред, сякаш правеше неустоимо и неприлично предложение – Такова ядене ще ти приготвя, че ще искаш да си топиш залчетата в него, а накрая да си оближеш пръстите.
Изолда изписка весело при описанието на забраненото удоволствие, което той и предлагаше. Без да сваля усмивката от лицето си, Адриан нави ръкави, сложи тиган на котлона и почна бързо и сръчно да реже зеленчуци.
Започваше да се влюбва в тези малки звуци, които вампирчето му правеше всеки път, обзето от някаква емоция. Започваше да се... влюбва ли каза? Мислен шамар. Той поклати силно глава, сякаш от това през ушите му щяха да изскочат странните думи, които напираха да се появяват в мислите му и да оформят изречения, в които да речем „заедно“ и „утре“ бяха една до друга. „Какво си въобразяваш?“ скастри се Адриан. „Първо така, а после – какво? Искаш ли да си имаме малки вампирчета? Прилепчета-албиносчета. Просто прекрасно.“ С този ред на мисли реши, че си е заслужил не само мислен, но и направо реален ритник в слабините.
Докато се кореше така, пътем регистрираше шумовете зад себе си. Изи беше включила отново компютъра. Изведнъж звукът се увеличи. Адриан понечи да се обърне, но точно тогава усети как ръцете на Изолда обвиват кръста му.
I like you a lot.
You're funny and kind
So let me explain
What I have in mind.*

-Обеща ми танц, щом останем насаме, помниш ли? - лукаво му припомни Изолда като се отърка в гърба му.
Цялото тяло на Адриан се стегна.
-Мислех, че вече го уточнихме. Танцувалните ми способности са като на пингвин.
-Ммм, точно затова избрах специална песен!
Let me be your personal penguin from now on!

В следващия миг, без да разбере как, Адриан се оказа не само с лице към нея, но и с ръка върху талията и, и непохватно клатушкайки се из стаята, опитвайки се да избягва мебелите. Тайнствени и необясними събития изглежда продължаваха да се случват, защото след минута той не само все така танцуваше, но и пееше с пълно гърло заедно с Изи песента, която бе оставена да се върти без прекъсване.
-I want to be your personal penguin, I want to talk with you night and day
-I want to be your personal penguin I want to listen to whatever you say


-Look at these wings, so perfect to hold you
-I'd like to say again what I have already told you


-I want to be your personal penguin from now on!
-I want to be your personal vampire from now on!


Най-накрая все пак се случи неминуемото в това тясно помещение – Адриан се закачи за крака на масата, политна, но успя да промени траекторията на падането си, и вместо да се забие в ъгъла на масата, се приземи почти на дивана. Изолда с удоволствие го последва и се настани отгоре му.
-Това – задъхваше се от смях той. - трябва да е най-лошата песен, която двойка може да избере да танцува на нея. Мисля, че по липса на романтика може да се мери само с манджата, която смятам да ти приготвя за вечеря.
-Ммм, мисля, че можем да поспорим относно достойнствата на песента и храната, които ти така упорито отричаш – Изи проследи с пръст линията на челюстта му. - Както и някои други достойнства, които сякаш не признаваш...
Адриан почти на инстинкт се надигна на лакът, за да приближи лице към нейното, но моментът бе грубо прекъснат – от шума от изкъртване на врата от пантите. Той бързо скочи на крака и измести жената зад гърба си.
-Махай се – изсъска. - Превърни се в прилеп и бягай. Аз ще ги задържа малко заети, за да не се преобразят и те в прилепи или върколаци, или каквото и да е, докато не набереш преднина. - и насила я грабна и избута към спалнята, където можеше да отлети от прозореца или балкона, без да обръща внимание на роптаенето и - вниманието му бе привлечено от двете фигури, които изпълниха изведнъж малката стая.
Вчера не бе имал време и възможност да огледа преследвачите им, но нямаше съмнение, че това бяха същите субекти – на лицата им беше изписано ядно изражение на човек, който е прекарал цялата предишна нощ в безплодни издирвания на жертвата си. Те го изгледаха със смес от презрение и раздразнение, защото макар че като човек бе просто лесно отстранима пречка, все пак беше същата пречка, която вчера им бе причинила доста неудобства. Единият сви ръката си в юмрук и изпука ставите на пръстите си.
Адриан направи още една крачка встрани, за да закрие повече с тяло пътя, по който се беше оттеглила Изолда, и стъпи здраво на земята. За какво – щеше да се бие ли? Никога досега не се беше бил. Бяха го били, беше и бягал. Но сега не можеше и дума да става за отстъпление. Изведнъж мъжът, който преди малко бе изпробвал гъвкавостта на пръстите си, тръгна напред към него. Адриан направи нещо, което бе виждал само по филмите, и се изуми, че всъщност стана – хвана ръба на паянтовата маса и с рязко движение я избута нагоре и напред, като острият и ръб удари нападателя му право в лицето. Младежът се възползва от настаналата за миг суматоха, за да потърси нещо, което евентуално би могъл да използва за защита. Погледът му се спря на кухненската печка, където над забравения тиган почваше да се издига дим. Нямаше време да придиря – и той го взе, извъртя се точно навреме да пресрещне хвърлилия се към него мъж, ръката му с тигана го уцели в лицето и го накара да нададе кански вик, когато го поля горещата мазнина.
-Ударих свърхестествено същество с тиган. - изуми се от себе си Адриан и изстена от болка, когато врялото олио се стече по дръжката и обля ръката му. Но в същия момент усети как нечия ръка го хваща за яката на дрехата и го дръпва рязко назад. Той изтърва импровизираното си оръжие и се обърна, готов да се бори, но за свой адски ужас до себе си видя не някой от враговете си, а Изолда.
-Какво правиш още тук? - не можа да повярва на очите си – Шу, шу! Отлитай оттук!
-Не и без теб!
Изведнъж вампирката прекара ръка през кръста му, хвана го здраво и го вдигна под мишницата, което го шокира дотолкова, че Адриан дори не успя да извиси глас в протест. Тя се стрелна бързо към спалнята и в следващия миг бе на балкона, стъпила на парапета. Младият мъж осъзна какво се готви да стори тя и очите му се разшириха.
-Изи, не! За бога, Изи, на петия етаж сме, не можеш просто да скоооочииииш!
Изолда се приземи с леко пружиниращо движение на крака и погледна Адриан:
-Как си?
-Изключително шашнат, в скоро време сигурно – унизен, а за в бъдеще си запазвам правото да си изповръщам червата. Но това по-късно, сега – да бягаме – окопити се бързо той и двамата хукнаха.
Тичаха на зиг-заг през кривите улички, а Изолда се смееше. Сега, когато беше с него, не изпитваше и стотна от страха, който я бе обзел предната нощ.
-Знаеш ли, тичаш много бързо, за човек.
-Хубаво е да знам, че бързината ми е съпоставима с тази на женски вампир. Нали знаеш за стратегията „Бий се или бягай“ - винаги съм залагал на бягането.
-Женски вампир с дълга рокля с фуста и токчета – почти се засегна Изи.
-Хубаво – Адриан взе един остър завой и я дръпна след себе си. - По-важният въпрос в случая е, че мъжки вампири с кубинки, дори и единият наскоро да е преживял близка среща с маса, а другият – с тиган, сигурно ще тичат по-бързо от нас, нали?
Изолда нямаше как да отрече това.
-Мисля, че ще е най-разумно да хванем такси. - Адриан я беше извел на стоянката за таксита и те влязоха в най-близкия автомобил.
-Накъде сме се запътили? На парти с костюми – попита шофьорът, докато палеше, визирайки пищната рокля на Изолда, а сигурно и нестандартния вид на Адриан.
Младият мъж се обърна въпросително към спътницата си. Тя бе стиснала плътно устни, а дълбока тревожна бръчка бе пронизала челото и.
-Мисля, че трябва да отидем у дома – и тя продиктува адреса.
Докато автомобилът потегляше, Адриан скри изгорената си ръка и се загледа през прозореца. Осъзна, че въпреки че всичко, което му се беше случило, откакто бе срещнал Изолда, нито за миг не бе и помислил да се отдели от нея или да я отпрати. А сега предстоеше да се върнат в нейния свят, който имаше привилегията да я притежава изцяло. При тази мисъл сякаш нещо го попари.

*От "Твоят личен пингвин" на Дейви Джоунс http://youtu.be/z6DzceERhDU

Следва: Глава 4: Ревност



Stacking the shelves [8]

Hosted by Tynga's reviews
 Stacking The Shelves is all about sharing the books you are adding to your shelves, may it be physical or virtual. This week they are all freebies from Amazon. If this post had a Like button, my wallet will be clicking it like mad.
Stacking the shelves е за всички книжки, с които сме се сдобили през последната седмица. Ето ги и моите нови попълнения - този път всичките са безплатни от Амазон. Ако този пост имаше бутон "харесвам", то портмонето ми щеше да го клика в несвяст.
This book has several covers, and this isn't the one on the edition I downloaded, but is def my prefered one. Do notice the mushrooms.
"Нейният луд шапкар" има няколко корици, и не тази е на изданието, което свалих, но определено ми е любимата - забележете гъбките. Освен с безплатността си ме привлече и с преразказването на приказка в модерен вариант.
Mad Hatter's Cupcakery and Tea Shoppe, bad boys, ghost cities and witch detectives is what I harvested this week. Not bad, I just wonder when I will have the time to read them.
Сладкарници, лоши момчета, призрачни градове и вещици-детективи. Никак не е зле, само се чудя кога ли ще ми остане време да ги прочета всичките.

Random reads April

Миналият месец мемето "Случайна книга" ми свърши добра работа и ме вдъхнови да прочета втората книга за Джак Даниелс, която имам. Този месец пак реших да се включа и да оставя рандом.орг да избере една заглавие от списъка ми to-be-read. Иии, заглавието, което се падна, е.... "Знакът на Атина" на Рик Риърдън
Тъй като обожавам тази поредица, съм доста доволна от късмета си :) Отначало бях замислила първо да препрочета цялата поредица, докато накрая стигна до последния излязъл том... но и така става :) Обаче тъй като в момента тя е в Бургас, книжката ще трябва да почака седмица-две, преди да и обърна обещаното внимание.
Ако искате и вие да се включите:

Hosted by I'm loving books

Last month this meme turned quite useful - back in march Random.org picked the third book from the Jack Daniels series. I finished it, but I will wait for the review to share how I felt about this book. So I decided to see what the April choice would be... and the site picked The mark of Athena by Rick Riordan! I love this series, so you can imagine that I am quite happy with the result. At first I was planning to reread the whole Percy series first, before getting to the last volume of the Heroes, but oh well - I'm happy like this too! However, as the book is in home town, it will have to wait a week or two, before it gets the well deserved attention.


сряда, 3 април 2013 г.

Wishlist Wednesday [6]

Wishlist Wednesday is a book blog hop where we will post about one book per week that has been on our wishlist for some time, or just added (it's entirely up to you), that we can't wait to get off the wishlist and onto our wonderful shelves. Follow Pen to Paper as host of the meme.
В  Wishlist Wednesday всяка седмица добавяме по една книжка в списъка си с желания, било тя съвсем нова, или нещо, на което отдавна сме били хвърлили око. Тазседмичният ми избор е:
 
Jojo Moyes - Me before you
This book has been calling for my attention for some time now.
 Джоджо Мойс - "Аз преди теб"